„Пътеводител на хубавите места“ от Оля Стоянова и Живко Джаков (изд. „Жанет 45“) не е книга само за онези места, които неусетно изчезват от картата, но и за хората, които живеят там и поддържат усещането, че светът продължава да е нормален и цял.
Винаги сме обичали дивите места. Но също и случайните срещи по пътя. Харесваме обрасналите пътеки, които не е ясно къде ще ни изведат: до крепости, водопади, причудливи скали или пресъхнали реки. Но също и до махали, в които живеят двама-трима души, където понякога сме оставали с часове, за да говорим с хората.
Въпрос на равновесие е – след като светът се интересува все от едни и същи места и хора – да търсим онова, за което никой не говори.
Прочетете откъс от книгата при нас.
Пътеката на желанията
Всички да бъдем живи и здрави. Мама и тате да се обичат.
Това пише на листчето, което вдигам от пътеката. Вятърът го е отвял от каменните пирамиди.
На друга бележка има само една дума:
Щастие.
На друго листче пише:
Мима да ме обича.
Пожеланието Мима да бъде по-благосклонна в чувствата си към неизвестния автор е написано върху билет за междуградски автобус на цена от 4 лева. Силното слънце през август обаче почти е изличило надписа. А може би не е „Мима“, а „мама“?!
Не, по-добре нека да е Мима, решавам. Вдигам и тази бележка от пътеката и я мушкам в пролуката между камъните. Там почти няма място. По скалните пирамиди, които някой си е играл да реди камък по камък, са натрупани стотици подобни листчета – сигурно също пожелания някой да обича някого, някой да бъде здрав и въобще животът да бъде по-хубав и по-добър.
Но по пътеката остават още стотици разпилени бележки с нечии желания. Пътека, покрита с желания. Няма как да вдигна всички, а може би и така трябва – вятърът да ги разнесе наоколо, хартията да се разтвори от дъждовете и желанията да станат част от кръговрата.
Това с бележките и желанията е нещо ново. Преди десетина години тук нямаше каменни пирамиди, нито бележки, което означава, че сме свидетели как в реално време се раждат „свещени места“, или по-скоро колко голяма нужда имат хората да вярват, че има някой, който се вслушва в желанията им и е винаги на тяхна страна.
Тази странна Пътека на желанията тръгва от местността Беглик таш и се спуска към залива Света Параскева. За Беглик таш е ясно – мястото е добре познато, до тракийското светилище води хубав черен път, понякога на поляната се изнасят концерти, дори има оперни спектакли под открито небе. Там има екскурзоводи, които разказват истории, често на ръба между реалното и измислицата. Понякога даже смело прехвърлят и този ръб.
Парадокс е, че същите тези разкази за оракули, жреци и предсказания, явно са попаднали на добра почва, защото само петнайсетина години по-късно – след като е открито светилището, тук идват хора, които искат не просто да разберат повече за онова, в което са вярвали траките, а и сами да се включат в ритуалите. Провират се през скалите за здраве, минават през лабиринтите, казват, че се пречистват, като се мушват през „прохода за отвъдния свят“, сядат на жреческия трон. И за всеки случай, за да е пълна програмата, драсват на листче и по едно желание.
Но надолу – след като пътеката подмине Беглик таш и каменните пирамиди с желанията – за половин час се стига до морето. Тук все още цивилизацията и масовият туризъм не са стигнали. Това е нашето място.
Сред рядката букова и дъбова гора отново изплуват причудливи скали, подобни на онези в Беглик таш: сиенитни блокове, оформяни от изветрянето; разцепени камъни, покрити с мъх; вертикални плочи, намерили точката на баланс; скали, които се подпират едни други. Край черния път откривам дори стар кладенец от редени камъни, обраснал с кадифен зелен мъх, толкова хубав, че прилича на излязъл от приказките.
Заливът Света Параскева е най-дългият врязан залив на нашето море, прилича на фиорд. Така са го наричали и местните преди време – Фиорда. За него също се разказва легенда: тук е имало древно пристанище, където по-късно са намирали пристан пиратски кораби. Сега няма никого. Тихо е. Пиратите отдавна са си тръгнали, само чайки и корморани се сушат на малкия пуст плаж.
Близо до брега са основите на средновековната църква „Света Параскева“. Предполага се, че тя е дала името на залива. Защо на брега на морето е построена църква на името на света Параскева, покровителката на родилките, можем само да гадаем. Историята се е загубила. Според Стефан Апостолов (3) край този дванадесетвековен храм от времето на цар Симеон преди време местните хора са се събирали, а свещеник е чел молитва за упокой на загиналите моряци и рибари. Сега стърчат само основите на църквата, а на мястото на олтара е забит дървен кръст, скован от летви, на който е написано името Света Параскева. Поне да се знае.
На връщане отново оглеждам камъните в гората. При повече въображение и особено ако човек е склонен на всяка крачка да вижда светилища и долмени*, няма да е проблем да открие още десетина свещени места тук. Скалите наистина са причудливи и красиви, но малко съмнение никога не е излишно – не може всеки наклонен камък да бъде мегалитен паметник. Понякога и природата проявява въображение, трябва да ѝ го признаем.
На връщане, докато се катеря нагоре по Пътеката на желанията, срещам мъж, който клечи сред камъните и съсредоточено прави опит да изравни силите – човек срещу природа. Мъжът внимателно реди камъни: подрежда онези малки пирамиди, причудливи и крехки, които се задържат прави напук на закона за гравитацията. По-късно някой ще пъхне между камъните своите бележки с желания.
Николай е трийсетина годишен, казва, че е от София и реденето на камъните го успокоява. Сравнява го с медитация – просто като детска игра, без висок залог, само с чистата радост, че си успял да намериш точката на баланс. Поне за кратко. Чистата радост, че си чул онзи звук, когато камъните намират равновесие, а ти знаеш, че си на прав път. Все едно се е изпълнило онова, което си си пожелал.
(3 )Апостолов, Стефан. Беглик таш и Приморско. Бургас: Издателство „Информа принт“, 2019, с. 46.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q4 при завършване на поръчката си.
