„Бунгалото“ от Сара Джио (изд. „Хермес“, преводач: Дора Габровска) разказва една романтична история за приказен остров, изоставено бунгало на плажа, и една забранена любов, която ще устои на времето.
През лятото на 1942 г. Ан заминава за Бора Бора, за да служи като медицинска сестра в американската военна база на острова. По време на танцова забава Ан се запознава с войника Уестри, който я защитава от нахални обожатели. Двамата намират изоставено бунгало на плажа, сгушено между екзотичните яркожълти цветове на хибискуса, и се захващат с възстановяването му. Бунгалото се превръща в тяхно убежище и тайно местенце, където се отдават на любовта си.
Идилията им скоро е нарушена: те стават неволни свидетели на жестоко убийство, Уестри е изпратен да се сражава, а едногодишното назначение на Ан е към своя край. Тя няма представа какво се е случило с любимия й, нито дали ще го види отново. Трябва да се върне в Сиатъл към предишния си скучен живот и годеник, когото не обича…
Седемдесет години по-късно неочаквано писмо кара Ан да се завърне в Бора Бора и да се изправи срещу призраците от миналото, които не спират да я преследват…
Прочетете откъс от романа при нас.
Наместих волана на роклята си, а думите на Максин отекнаха в ушите ми. “Никога не изпълнявай роля в живота, особено в любовта.” Но всеки играе някаква роля, нали така? Майка. Татко. Кити, в известен смисъл. Дори Максин. Защо аз трябваше да бъда изключение?
След минута усетих ръката на Джерард около кръста си.
– Ти си най-красивата жена, която съм виждал – прошепна в ухото ми.
Изчервих се.
– Наистина ли мислиш така?
– Знам го. Откъде намери тази рокля? Изглеждаш страхотно!
– Облякох я заради теб. Исках да…
– Чакай, това Итън Уагънър ли е? – Той присви очи по посока на градинската порта. Там стояха един мъж и съпругата му в доста напреднала бременност. – Извинявай, че те прекъсвам, сладурче, но това е един стар приятел от колежа. Сега ще ви запозная.
Последва цял следобед от представяния и размени на любезности, така че почти не видях Джерард. От време на време ми махваше отдалече или ме целуваше по бузата, докато се разминавахме. Годежните партита не бяха за годениците.
Когато отекна звънчето, че вечерята е сервирана, потърсих с поглед Кити, осъзнавайки, че не съм я виждала целия следобед. Странно, тя знае за това парти от седмици. По време на вечерята мястото ѝ на главната маса до Джерард и мен остана празно. И когато оркестърът засвири първата песен за вечерта, започнах да се тревожа.
– Джерард – прошепнах в ухото му, докато се поклащахме на дансинга, усещайки десетките погледи, втренчени в нас в топлия нощен въздух. Стараех се да не им обръщам внимание. – Кити не се появи. Тревожа се за нея.
– Сигурно е закъсняла – отвърна той невъзмутимо. – Знаеш я Кити.
Вярно, Кити често закъсняваше. Но не и с пет часа. И то на годежното парти на най-добрата ѝ приятелка. Нещо не беше наред. Усещах го.
Зарових лице в ревера на Джерард. Той ме водеше по дансинга със съвършени движения. Затворих очи и го оставих да ме води – както винаги никога не поемах юздите, дори и за момент, просто слушах думите на песента.
Влизаш в главата ми и се рееш там като натрапчив рефрен… Джерард влизаше ли в главата ми?
– Джерард – прошепнах, – мислиш ли често за войната? Чудил ли си се дали да не отидеш на фронта?
Той се отдръпна леко от мен.
– Миличка, не се тревожи, че ще ме мобилизират. Татко вече се е погрижил да избегнем това.
Намръщих се.
– О… – замълчах, подбирайки внимателно думите си. – Нима не се тревожиш, че…
– Че какво?
С ъгълчето на окото си зърнах някакво движение при входа на градината. Някой махаше и опитваше да привлече вниманието ми. Заради осветлението на дансинга периферията тънеше в сенки, но присвих очи, за да фокусирам по-добре. Кити. Ето я, стоеше зад градинската порта. Заключена ли е? Защо не влезе? Видях, че бърше очите си с кърпичка. Нещо е станало.
Песента свърши и още няколко двойки се присъединиха към нас на дансинга. Наведох се към Джерард и прошепнах:
– Може ли да пропуснем този танц?
Той ми се усмихна озадачено, но кимна, а аз се втурнах към портата, където намерих Кити седнала на тротоара, наведена напред и опряла глава върху коленете си.
– Кити, какво е станало? – забелязах първо лицето ѝ, размазания грим по бузите, очите, зачервени от плач.
– Сигурно ме мислиш за ужасна, ужасна приятелка – ридаеше тя, заровила лице в дланите си.
Пригладих косата ѝ и понаместих без особен успех кичурите, изплъзнали се от фуркетите. Никога не бях виждала къдриците ѝ толкова разрошени и заплетени.
– Разбира се, че не го мисля, мила. Какво е станало? Кажи ми.
– Съжалявам, че те изоставих точно днес, Ан – подсмърчаше тя. – Сигурно ме мислиш за скапана приятелка. Такава съм. Наистина съм лоша приятелка, която не те заслужава. – Риданията продължиха и аз извадих кърпичката, пъхната в ръкава ми, и я подадох.
– Не си лоша приятелка. Ти си най-скъпата ми приятелка.
Кити си издуха носа и вдигна поглед към мен. В очите ѝ се четеше потресаваща мъка. Тъгата в погледа ѝ беше очевидна, но се прокрадваше и нотка на отчаяние. Това беше жена на ръба да предприеме нещо драстично. Извърнах очи.
– Пристигнах преди няколко часа – каза тя. – Но просто не можах да вляза.
– Защо, за бога?
Отново издуха носа си.
– Защото не мога да понеса да се разделим.
– Но аз не заминавам никъде, Кити.
– Напротив. Ще се отдалечим. Ти се омъжваш. Ще се промениш. И знам, че би трябвало да се радвам за теб, но си мисля единствено, че те губя.
– О, Кити! Никога няма да ме загубиш!
Тя кимна.
– Ще те загубя. И това е в реда на нещата. Просто още не съм свикнала с мисълта. – Тя посочи към партито зад живия плет. – Затова не можах да дойда тази вечер. Много съжалявам, Ан.
Стиснах ръката ѝ.
– Не – заявих твърдо. – Няма нужда да ми се извиняваш. – Избърсах една сълза от бузата ѝ с подгъва на роклята си.
– Ан – каза тя леко дистанцирано. – Трябва да ти кажа нещо.
Пуснах ръката ѝ.
– Какво?
– Няма да ти хареса.
– Все пак ми кажи. – Подготвих се за това, което се задаваше.
– Взех важно решение… за бъдещето си. – Кити се прокашля. – Ти започваш нов живот, аз също трябва да го направя.
– Кити, какво значи това?
Тя си пое дълбоко дъх, за да се овладее.
– Помниш ли обещанието, което си дадохме, когато се записахме в сестринското училище?
Кимнах.
– Да. Заклехме се, че няма да свършим като майките си.
– Точно. – Кити се взираше право пред себе си. – И че искаме различен живот, по-смислен живот.
Намръщих се.
– Кити, ако намекваш, че като се омъжвам за Джерард…
– Не – прекъсна ме бързо тя. – Изобщо не намеквах това. Просто казвам, че осъзнах, че има какво да направя с живота си, как да приложа уменията си – нещо, което има дълбок смисъл. От известно време го обмислям, още откакто чухме първите слухове за войната, но тази вечер ми стана съвсем ясно какво трябва да направя, Ан.
Свих ръцете си в юмруци в скута.
– Заминавам – съобщи ми тя. – Далече. В Южния Пасифик. Ще се включа в медицинския корпус на армията, за да дам своя принос. Днес ходих в града и се отбих в центъра за набиране на доброволци. Ан, трябват им медицински сестри. Отчаяно се нуждаят от такива. Това е шанс най-после да направя нещо смислено.
Сърцето ми преливаше от емоции. Замислих се за историите за островите, които Нора ми разказваше в писмата си – за лепкавите нощи и огромните звезди, които са толкова ниско, че ти се струва, че можеш да ги докоснеш, за красотата и тайнствеността, за страха от разрушение, за войната, дебнеща зад всеки ъгъл. За войниците. И макар че само си мечтаех какво би било, нямах представа, че Кити тайно е правила планове да замине.
Ритнах едно камъче през улицата.
– Сигурна ли си?
– Да – потвърди тихо тя.
Въздъхнах.
– Слушай – продължи Кити. – Ти ще се омъжваш. Всички или се омъжват, или отиват да учат, или заминават нанякъде. Няма да седя тук със скръстени ръце и да гледам безучастно как всичко се променя. Искам да бъда част от промяната.
Да, промяната настъпваше в живота и на двете ни, независимо дали искахме да участваме, или не. Колкото повече се доближавахме, толкова по-болезнено беше усещането. А сега вече гледах промяната очи в очи и тя предизвикваше болка в сърцето ми, която не можех да пренебрегна.
– Майка ми е върло против, разбира се – продължи Кити, – да избягам на някакъв затънтен остров, да общувам с диваци и да живея сред военни, но не ме интересува. Не ми пука какво си мисли който и да е, освен… – Тонът ѝ стана по-мек. – …освен теб.
И аз не можех да понеса Кити да замине, но не заради диваците и войниците, макар че и те ме тревожеха доста. Не, не можех да понеса Кити да замине – да се запъти към другия край на света – без мен.
– Аз си кореспондирам с Нора – признах най-после.
В първия момент Кити не се зарадва да го чуе, но после очите ѝ грейнаха.
– Тя не е ли точно в Южния Пасифик?
– Да. И все ме подканва да се запиша като доброволка.
Кити се усмихна.
– Е, губи си времето с теб.
– Може би не – промълвих тихо.
Замислих се за сватбата, която предстоеше едва след няколко седмици. Всички дребни детайли преминаваха в съзнанието ми като кадри от филм. Роклята ми от френска коприна. Синият жартиер. Тортата на пет етажа, с фондан. Специалните украси. Букетите на шаферките. Бели божури и лилави рози. Потреперих. Как бих могла да се омъжа, ако Кити не е до мен?
Изпънах гръб и кимнах, сякаш на себе си.
– Ще дойда с теб – заявих невъзмутимо.
Кити грейна.
– Ан! Сериозно ли говориш? Ами сватбата? Ще трябва да заминем след по-малко от седмица и да останем поне девет месеца, а може и повече.
Свих рамене.
– Нуждаят се от медицински сестри, нали? – Сърцето ми биеше развълнувано от очакване, но и от страх.
Кити кимна. Отново подсмърчаше.
– Да, определено. В Центъра ми обясниха, че военните действия в Тихия океан се разгорещяват и затова отчаяно се нуждаят от медицински сестри.
Усмихнах се.
– Що за приятелка бих била, ако те пусна да заминеш на приключението на живота си без мен?
Кити ме прегърна възторжено и двете останахме седнали на тротоара до края на следващата песен, а после и на още една. Музиката от партито ми се струваше безкрайно далечна и в известен смисъл наистина беше. Подрязаните чемшири представляваха границата между сигурността и неизвестното.
– Джерард никога няма да ми прости – каза Кити. – Че отмъквам годеницата му в навечерието на сватбата.
Поклатих глава.
– Глупости. Не си ме отвлякла. Тръгвам, защото искам.
Погледнах през рамо към партито зад нас. Решението ми нямаше да остане без последствия, знаех го. Майка ми щеше да превърти. Татко щеше да опита да ме разубеди. А Джерард… Джерард. Въздъхнах. Трудно щеше да преглътне това – годеницата му да замине за военна зона, докато той си стои в безопасност у дома. Знаех, че ще се почувства засегнат, което ме тревожеше най-много. Но не можех да мисля за това, не и сега. Ако ме обичаше, ако ме обичаше истински, щеше да ме чака – а ако не – е, щях да го мисля, ако се случеше.
С всеки изминал момент усещах как решимостта ми се засилва. Трябваше да замина за Южния Пасифик с Кити. Защо всъщност? Отговорът още не ми се беше изяснил. Но едно нещо беше сигурно: в това ново приключение нямаше просто да изпълнявам някаква роля.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q4 при завършване на поръчката си.
