„Тайната на Чакълената планина“ (изд. „Емас“, преводач: Анжелина Пенчева) е първата книга на Бара Дочкалова, която беше номинирана за най-престижната литературна награда на Чехия „Магнезия Литера“.
Криса и Дребосъка, съперници от училище, определено не са от най-примерните деца. Наближава първият ден на ваканцията, а с него и едно голямо изпитание в техния живот – да докажат на тайфата, че са достойни да бъдат приети за членове на Бандата на по-големите, извършваща не дотам добри дела.
Но в последния учебен ден двамата намират в градския парк вълшебно камъче, което ги пренася в паралелен свят, свят на разбойници, кралици и фантастични същества. Криса и Дребосъка трябва да преминат през невероятни приключения, за да могат да се завърнат у дома.
Прочетете откъс от книгата при нас.
39
Постройката беше тъмна и яка. Стените се разгръщаха надясно и наляво, а в средата им се издигаше нещо като порта. Мартин бавно започна да осъзнава, че са пред целта си. На друг кон щяха да му трябват три-четири дни, обаче Рони бе преодолял разстоянието за два.
– Кой е там? – повтаряше гласът неумолимо.
Който и да беше мъжът, те изобщо не го виждаха. Можеше само да се отгатне, че стои някъде нависоко. Мартин зачака Криса да отговори, обаче тя не издаваше и звук. Затова сам се провикна в посока към непознатия:
– Търсим кралицата!
Настъпи кратка тишина.
– Брей, вие деца ли сте? – попита невярващо мъжът и се заспуска презглава към тях.
По звуците можеше да се заключи, че носи тежко снаряжение. Мартин усети пръстите на Криса да се впиват в раменете му. Да не би да му дава сигнал да мълчи? Изчака тя да поеме командването, но това не се случи.
– Трябва да се срещнем с кралицата.
– Я, ама ти наистина си бил още момче! Гръм да ме удари, как стигнахте дотук?
Мартин пак усети стискането на Крисините ръце. Огледа се назад, но в тъмното не можа да види изражението й.
– Амиии… докараха ни.
Мъжът вече беше при тях. Момчето видя само очертанията на висок шлем, който изглеждаше страховито. Рони обаче не изглеждаше никак обезпокоен в присъствието на воина.
– Трябва да се скриете незабавно – заяви той. – Ако няма къде, елате в моята наблюдателница. Не е достатъчно обезопасена, но пак е по-добре там, отколкото тук, навън.
– А от какво трябва да се крием?
– От бодливците. Да не губим време. Идвайте.
По всичко личеше, че май наистина няма време за обяснения. Все така не се виждаше нищо, обаче на Мартин внезапно му се стори, че чува в далечината странно свистене и тракане.
– Ами конят ни?
– Всеки знае, че те не нападат животни. Хайде, бързо слизайте долу.
Мартин продължаваше да не разбира нищо и все пак инстинктивно усети, че не бива да се колебаят нито миг. Скочи бързо от гърба на Рони. Криса продължаваше да седи като в транс, та се наложи буквално да я смъкне долу. С бърза крачка последваха мъжа към портата. Току пред крепостните стени се натъкнаха на каменни стъпала, по които се изкачиха горе и се натъпкаха в тясна стражева будка.
Там имаше място само за тях двамата. Мъжът остана отвън и прегради входа с тялото си. В същия момент чуха изсвистяване на нещо като малка стрела и удрянето й в бронята на стража, която иззвънтя.
Мартин зашари с ръка около себе си и напипа дебело одеяло. Бързо го преметнаха с Криса през себе си и се свиха на земята. Чуваха как отвън валят като дъжд още и още стрелички. Удряха се в стените и в снаряжението на мъжа, падаха по земята. Мартин чуваше дрънчене, пъхтене и глухи удари. Каквото и да представляваха тези бодливци, явно се опитваха да се покатерят горе по стълбите, а стражът ги мяташе обратно долу.
– Какво става, не разбирам – провикна се Криса.
– Не мърдайте и не говорете!
Децата го послушаха, макар вече да се бяха схванали от неудобната поза на пода, и само слушаха бясната врява отвън. От време на време някоя стрела удряше стената над тях – явно под покривчето на наблюдателницата имаше отвор, който стражът не успяваше да закрие. Отскачащите от стената стрели падаха върху одеялото и се плъзгаха по него долу. Бяха леки и Мартин си отдъхна. Не изглеждаше, че тъй дребно оръжие може наистина да нарани някого.
След малко патакламата поутихна. Както когато спира дъжд. Мартин нямаше търпение пак да се раздвижи. Но стражът не им даваше нови указания. Дори когато звънтенето на стрелите утихна съвсем, той не се отмести от вратата. На момчето му хрумна да придърпа поне една от падналите стрели под одеялото, за да разбере какво представляват.
– Стрелите са отровни! – провикна се стражът, явно усетил намерението му.
Мартин рязко дръпна ръката си.
Изчакаха още около пет минути. След това стражът най-после се отмести.
– Най-вероятно ще се върнат. Имайте готовност. Сега можете да излезете за малко.
Децата надзърнаха изпод одеялото. Луната светеше по-ясно, по небето вече бяха изгрели и звезди. Мъжът в доспехите вдигна шлема и вдиша дълбоко нощния въздух. Мартин почувства, че Криса до него се напрегна. Да не би пък мълчанието й и вкопчването в раменете му да имаше нещо общо с този мъж? Сети се как преди малко тя бе извикала: „Не разбирам какво става“, и чак сега съобрази, че този вик може би нямаше никаква връзка с тайнствените бодливци. Май Криса пак бе потънала в някакви нейни си спомени, както при островчето. И ако се съдеше по това, колко напрегнато се бе втренчила в стража през тъмата, явно очакваше, че откритото му лице ще й даде отговор на някакъв важен въпрос. Мартин също погледна към него, обаче светлината бе твърде оскъдна и не можеше да различи чертите му.
– Моля ви, пуснете ни при кралицата – заговори го момчето.
– Какво ще искате от нея?
– Трябва ни едно камъче. От короната й.
Настъпи кратка тишина.
– А… носите ли вести за нея?
– Вести ли? Какви вести? – не разбра Мартин.
– Че как иначе смятате да се сдобиете с камъчето? Или… вие май не знаете за декрета й.
– Какъв декрет?
Стражът пак помълча. После каза:
– Значи сте пристигнали тук просто ей така и искате камъчето?
– Ще помолим кралицата да ни го даде. Трябва да го хвърлим в Кладенеца на забравата. И то до два дни и половина! Ако не успеем…
– Чуйте сега какво ще ви кажа. До заранта някак ще ви опазя. При първите слънчеви лъчи бодливците ще се изпокрият. Тогава трябва да изчезнете оттук. Забравете за камъчето. И бъдете доволни, ако останете живи.
– Ама… как така?
– Явно наистина идвате от далечни земи. Нима не знаете, че в кралската корона е останало едно-единствено вълшебно камъче?
– Едно ли?
– Точно така. Всички останали бяха пропилени в битката срещу бодливците.
– Какво?! – изкрещя Мартин.
– Сега навярно разбирате, че кралицата няма да даде на никого последното камъче просто така, защото му трябва.
– Но как са могли да ги пропилеят?
– Стана много бързо – отговори мъжът. За малко се изправи и се заслуша някъде към мрака. После забързано заобяснява: – Кралицата мислеше, че ще бъде лесно да бъдат спрени бодливците – просто трябва да се докосне вълшебно камъче и това желание ще се сбъдне. Но пожертва камъчетата без никаква полза. Много хора опитаха, един след друг, всички те бяха убедени, че не желаят нищо друго, освен бодливците да ни оставят на мира, обаче като вземеха в ръка камъчето, се оказваше, че желанието им е било съвсем друго. Често пъти камъчетата разкриват желание, за което дори самият човек не подозира – например, че дълбоко в себе си копнее за любов, или за деца… Във всеки следващ човек кралицата влагаше голяма надежда, но… И така камъчетата отидоха на вятъра, едно по едно.
– А защо не е опитала самата тя?
– О, опита, как да не опита, първа от всички. При нея пък не се случи абсолютно нищо.
Мартин се втренчи отчаяно в мрака. Усещаше главата си абсолютно празна.
– Никой ли не ви е казал какво става по нашия край?
– Никой.
– Не знаете и това, че бодливците започнаха да убиват?
– Не знаем даже какво представляват тия бодливци.
– Никой не знае точно и това е най-лошото от всичко.
– Но на мен ми се видяха едни такива малки! Какво им е страшното? – извика гневно Мартин.
– Ако някоя стреличка ви беше уцелила, до десет минути щяхте да сте мъртви.
– А защо… защо го правят?
– И това никой не го знае. Може даже те самите да не знаят. Бодливците са едни такива топки, целите в бодли като таралежи, без лица, без очи, човек даже не може да разпознае дали са живи, или не.
Съкрушен, Мартин се обърна към Криса и протегна ръка към нея. Тя я сграбчи и я притисна към себе си, обаче очевидно не възприемаше какво се говори тук.
– Преди не бяха такива – продължаваше да разказва стражът. – Напротив, бяха много полезни! Пазеха земята ни от пожари и от студения дим, вие май и това не знаете какво е?
Мартин само въздъхна в отговор.
– Студеният дим се образува от мълнии, при буря, и беше много опасен, ала това беше преди много време, от години не се е появявал. Хората казват, че бодливците умеят да го възпират. Дори им оставяха на первазите си всякакви лакомства, че да бъдат непрестанно наоколо. Само че в онези времена те не се показваха, бяха плахи… Ако мернеха човек, гледаха да изчезнат бързо-бързо. И дори не помисляха да ни обстрелват. Уви, после започнаха да се променят, а сега… Вече са убили много хора, главно деца, за тях убождането е без изключение смъртоносно. Тук, в тази околност, нещата са най-зле. Кралицата вече дори не се показва навън, портите на замъка са все затворени.
– Но ние трябва да вземем камъчето! – изкрещя Мартин.
– Няма как да стане. Последното камъче е единствената надежда за цялата страна. Кралицата обяви, че ще го даде като награда на онзи, който ни избави. И не само камъчето, а цялата кралска корона. Издаде декрет, че ще отстъпи властта над страната на всеки, който спре това страшно унищожение. Или който поне съобщи важна информация за бодливците, как да се борим с тях.
– Само че ние… ние нямаме време, няма да успеем…
– И през ум да не ви минава да извършите някоя глупост! – предупреди ги строго мъжът.
– Иначе няма как да се завърнем вкъщи!
– Шшшшт!
От всички страни около тях отново почна да се чува зловещото шумолене.
– Скрийте се – изсъска стражът. – Започва нова атака.
И наистина. Едва мъжът успя да спусне забралото на шлема си, а Мартин и Криса – да изчезнат под одеялото, отново заваляха стрели. Мартин все пак успя да се отърси от уплахата си и се опита да измисли какво да правят по-нататък.
– Криса…
Момичето не отговори.
„Последното камъче – повтаряше си безспир Мартин. – Скрити желания… Бодливци… Декрет…“ Мислите се гонеха лудешки из главата му. Момчето се стараеше да ги запомни всичките. Само че този път атаката с отровните стрели продължи нереално дълго. Те падаха върху одеялото като градушка и сякаш нямаше да има край.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q4 при завършване на поръчката си.
