Стейси Уилингам създава завладяващ трилър, наситен с поглъщаща атмосфера и поразяващи обрати. „Проблясък в мрака“ (изд. „Ера“, преводач: Росица Тодорова), е отличен като „Избор на редактора“ в Амазон и става мигновен бестселър на „Ню Йорк Таймс“.
Когато Клои е на 12 години, шест млади момичета изчезват в родното ѝ градче. До края на лятото бащата на Клои е арестуван и осъден сериен убиец. Семейството ѝ трябва да приеме истината и да посрещне последствията.
20 години по-късно Клои почти е успяла – има успешна практика, предстои ѝ сватба и понякога наистина е щастлива. Изчезването на младо момиче в близост до дома ѝ обаче силно я смущава. Когато откриват тялото, Клои вижда прилика с престъпленията, извършени от баща ѝ. Скоро още едно момиче изчезва и Клои започва да се съмнява в спомените си. Може би е просто параноя. Или знаците, които само тя може да разчете са налице…
Прочетете откъс от трилъра при нас.
Предаваха процеса по телевизията. В началото мама не даваше двамата с Купър да гледаме, изритваше ни от стаята, когато влизахме и я намирахме клекнала на пода, практически забила нос в екрана. „Това не е за деца“, казваше. „Излезте навън да си играете, на чист въздух.“ Държеше се все едно е филм само за възрастни, все едно това не е нашият баща, съден за убийство.
Но после, един ден, това се промени.
Звънецът на вратата проехтя, спомням си добре как звукът прониза нашата вечно тиха къща, как вибрираше като някакъв огромен стенен часовник, как звукът накара космите по ръката ми да настръхнат. Всички се вкаменихме и се вторачихме във вратата. Вече никой не ни посещаваше, а тези, които все още идваха, отдавна бяха забравили учтивите формалности. Идваха с крясъци, хвърляха разни неща по къщата или още по-лошо – без изобщо да издават звук. От известно време намирахме отпечатъци от чужди крака, оставени от някакъв непознат, който се промъкваше в двора ни през нощта и надничаше през прозорците с извратено любопитство. Чувствах се, като че ли сме колекция от изроди, изложени във витрината на музеен шкаф. Помня деня, когато хванах надничащия да върви по прашната пътека и видях тила му, докато надничаше в къщата, мислейки си, че няма никой. Помня как засуках ръкави и му се нахвърлих със сляпа ярост, без нищо друго освен адреналина и гнева, които ме носеха напред.
– КОЙ СИ ТИ? – изкрещях с ръце, свити в малки юмруци до тялото ми.
Страшно ми беше писнало животът ни да е на показ през цялото време, хората да се държат с нас все едно не сме човеци. Тогава мъжът се извъртя към мен с широко отворени, уплашени очи и с вдигнати ръце, сякаш дори не беше подозирал, че тук още живеят хора. Оказа се, че е почти колкото мен.
– Никой – заекна той. – Никой…
Толкова бяхме свикнали с натрапници, със зяпачи и заплашителни телефонни обаждания, че когато чухме възпитания звънец в онази сутрин, почти се уплашихме да узнаем кой стои зад дебелата кедрова врата и търпеливо чака да го поканим вътре.
– Мамо – очите ми се отместиха от вратата към нея. Тя стоеше до кухненската маса, вдигнала ръце към оредяващата си коса. – Ще отвориш ли?
Тя ме погледна объркано. Външният ѝ вид се променяше с всеки изминал ден, бръчките се врязваха все по-дълбоко в отпуснатата ѝ кожа, под кръвясалите угаснали очи се появиха тъмни, морави сенки. Накрая тя се изправи безмълвно и надникна през малкия кръгъл прозорец. Разнесе се скърцане на панти и тихият ѝ изненадан глас.
– О, Тио, здрасти. Влез.
Тиодор Гейтс е адвокатът защитник на баща ми. Гледах го как пристъпва в къщата с бавната си тромава походка. Спомням си блестящото му куфарче, широката златна брачна халка на безименния пръст. Усмихна ми се със симпатия, но аз му отговорих с гневна гримаса. Не разбирах как може да спи през нощта, след като защитава това, което баща ми е направил.
– Искаш ли кафе?
– Разбира се, Мона. Ще е чудесно.
Майка се запрепъва из кухнята, блъскайки няколко пъти керамичната чаша в плота. Онова кафе седеше в кафеварката от цели три дни и аз гледах как го налива, разсеяно въртейки лъжичката в чашата, макар да не беше сипала сметана. После го подаде на мистър Гейтс. Той отпи малка глътка, поизкашля се, постави чашата обратно на масата и я отмести по-далече с кутрето си.
– Виж, Мона, имам новини. Исках да ги чуеш първо от мен.
Тя мълчеше, взряна навън през малкия прозорец над кухненската мивка, зеленясала от плесента.
– Уредих сделка с прокуратурата за мъжа ти. Много е добра. Той ще я приеме.
В този момент тя рязко вдигна глава, сякаш думите му бяха скъсали лента, притискала гърлото ѝ.
– Луизиана има смъртно наказание – добави той. – Не можем да рискуваме.
– Деца, горе.
Погледна към Купър и мен. Аз още седях върху килима във всекидневната, а пръстът ми чоплеше в дупката, прогорена от падналата лула на татко. Подчинихме се, станахме, мълчаливи и нацупени и се качихме горе по стълбището. Но когато стигнахме до вратите на стаите си, само ги затръшнахме шумно, после на пръсти се спуснахме обратно и седнахме тихо на най-горното стъпало. Заслушахме се.
– Не може да мислиш, че ще го осъдят на смърт – каза тя шепнешком. – Нямат почти никакви доказателства. Без оръжие на убийството, без тела.
– Има доказателство – възрази той. – Знаеш го, виждала си го.
Тя въздъхна, кухненският стол изскърца, когато го дръпна назад и седна на него.
– Но смяташ ли, че това е достатъчно за… смърт? Искам да кажа, че говорим за смъртно наказание, Тио. Това е необратимо. Не могат да са сигурни извън всякакво разумно съмнение…
– Говорим за шест момичета, Мона. Шест. Физическите доказателства, намерени във вашия дом, показанията на свидетелите, потвърждаващи, че Дик е бил в контакт с поне половината от тях в дните преди тяхното изчезване. А сега се разнесоха и други истории, Мона. Сигурен съм, че си ги чула… Че Лена не е била първата.
– Тези приказки са пълна измислица – каза тя. – Няма доказателство, което да сочи, че той е отговорен за онова другото момиче.
– Онова другото момиче си има име – сопна се той. – Редно е да го изречеш. Тара Кинг.
– Тара Кинг – прошепнах, любопитна да видя как звучи от моята уста.Не бях чувала за Тара Кинг. Ръката на Купър се изстреля и ме перна по рамото.
– Клои – изсъска той през зъби, – млъквай!
В кухнята беше тихо, двамата с брат ми затаихме дъх, очаквайки майка да се появи в подножието на стълбището, но тя продължи да говори. Вероятно не ни беше чула.
– Тара Кинг избяга – каза майка накрая. – Казала на родителите си, че ги напуска. Оставила е бележка почти година преди тези неща да започнат. Не се вписва в модела.
– Няма значение, Мона. Тя все още липсва. Никой не се е чувал с нея и журито кипи от гняв. Емоциите са водещи.
Тя мълчеше, отказваше да реагира. Не виждах стаята, но можех да си я представя – седнала, скръстила здраво ръце на гърдите си. Забила поглед в далечината, отнасяйки се все по-надалече. Губехме и майка и я губехме бързо.
Майка се запрепъва из кухнята, блъскайки няколко пъти керамичната чаша в плота. Онова кафе седеше в кафеварката от цели три дни и аз гледах как го налива, разсеяно въртейки лъжичката в чашата, макар да не беше сипала сметана. После го подаде на мистър Гейтс. Той отпи малка глътка, поизкашля се, постави чашата обратно на масата и я отмести по-далече с кутрето си.
– Виж, Мона, имам новини. Исках да ги чуеш първо от мен.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA22Q1 при завършване на поръчката си.
