„В Македония под игото. Поменик на мъчениците“ от Димитър Кицевски (изд. „Прозорец“) разказва за македонската участ на българската съдба. Автентичната история на едно струмишко село от 1878 до 1944 година ни дава представа за цялата картина на отродяването и терора и засяда като кост в гърлото. Защото такива села е имало със стотици. Живият, напрегнат и рядко красив език на автора превръща книгата в роман. А поменикa на жертвите – в реквием. Един документ за миналото ни със силата на бомба.
Прочетете откъс от книгата при нас.
Център на действието е село Мокриево, Струмишко, в полите на Беласица, днес само на петнадесетина километра от границата с България. В края на 19. век, когато започва тази история, то е в рамките на Османската империя и има около 2000 жители, половината българи, половината турци, а църковната власт над християните все още се държи със сила от гръцкия владика. Но скоро ще дойдат и други потисници…
Авторът Димитър Кицевски (1926 – 1986) преплита съдбите на своите съселяни – участници в борбите за свобода, със собствените си преживявания в големите исторически сътресения на този героичен и трагичен период.
„УМРЯ ПОПО, ЩО ИЗПРАТИ ЧУМАТА“
По това време настъпи мор по децата. Само за месец Минче поп погреба 52 деца – от сукалчета до тригодишна възраст. На нашия роднина Спасо Коцев в един ден умряха и двете дечица. Селото отново беше обявено „в обсадно станье“, т.е. не се позволяваше никой да влезе или да излезе извън него освен ние, пастирите със стадата. Дори и поп
Милан, чието седалище беше в Колешино, не посмя да влезе в Мокриево, и затова разреши на поп Минче да погребва децата. Достъпът до жандармерийския участък също бе отрязан. Сградата бе оградена от останалото село с постоянни постове и беше забранено да се минава дори надалече от нея.
Лекари нямаше. Никой от властите не се заинтересува. Мокриево бе изоставено в бедата си самò. Клисарят Панчуро всеки ден биеше камбаната на умряло, а майки оплакваха рожбите си.
Пусна се слух, че болестта била холера, но най-вероятно е било коклюш или друга детска болест. Нормално за селото през ония времена беше да умират по 20 – 30 деца годишно. Но този път си отидоха 52 само за месец.
Един ден Панчуро започна да бие камбаната на мъртво от сутринта и не прекъсваше. Обикновено за оповестяване на смъртта на дете удряше камбаната 20 – 30 пъти и толкова. А сега започна от зори и вече наближаваше пладне, той не спираше. Майка ме изпрати да питам кой е умрял. Отидох, а при Панчуро се скупчили и други изпратени като мен деца.
Ванчо, на дядо Янгел внучето, питаше Панчуро, а той, какъвто си беше гласовит, за да надвика камбаната, отговори:
– Дядо ти Янгел е умрел, разбра ли?
– Абе, чико Панде, аз сега ида от дома, дядо си е жив и здрав.
– Е, тогава ке идеш и ке му речеш, оти е умрял попо на всички попове, патриархо Варнава. Он ни донесе чумата, ама и него Бог си го прибра. – И продължаваше да бие камбаната.
От началото на болестта селяните говореха, че някой нарочно е изпратил чума в селото и тя тръшкала децата. Дори някои баби твърдяха, че са я виждали как като призрак шета по сокаците и влиза от къща в къща, а в която къща се отбие, на другия ден вече погребват.
Като чуха от Панчуро, децата в миг разнесоха вестта в четирите краища на селото. „Умрял попо на всички попове. Що изпратил чумата.“
Вирусът ли вече бе омаломощен, какво ли, но след тази новина масовият мор по децата секна. Селяните заключиха, че заедно с патриарх Варнава се изгубила вече и чумата.
За покойния вселенски патриарх камбаната би непрекъснато и денонощно цели четиридесет дни.
Но най-продължителният и страшен, постоянен мор и за стари, и за млади бе маларията. Котловината лятно време се изпълваше с облаци комари от задръстената и заляла най-плодородните площи Струмешница. От маларията не се умираше, но боледуващият ставаше лесна плячка на други болести, защото тя изтощаваше организма му до краен предел.
Всяко лято почти всички селяни боледуваха – някои по-тежко, други по-леко. Баба Джандъмка нямаше цяр за маларията. И няколкото баячки в селото също не можеха да помогнат. Те пръскаха болните с босилек по челото, шепнеха нещо, но „баба Треска“, както я наричаха, не минаваше.
През лятото всички постоянно се хранеха с чесън, нарязан във вода и оцет, с надеждата да се предпазват от маларията. Но и чесънът не помагаше.
По едно време се разчу, че щели да бъдат произведени някакви скупщински, т.е. парламентарни, избори, за пръв път след десет-петнадесет години.
Политическите партии започнаха агитация. И в Мокриево започнаха да се извървят кандидати за депутати, не местни хора, а струмиджани или дори чак от Белград.
Гьоше от Горната махала докарваше с двуколката си от Ново село съответния кандидат, разхождаше го из трите махали, отново го връщаше в Ново село и веднага качваше кандидата на противниковата партия, та го стоварваше в Мокриево.
Гьоше беше оригинален тип. Докато кандидатът говореше пред насъбралите се няколко души на кръстопътя, а те нищо не му разбираха, зад него Гьошето намигаше с дясното си око и правеше маймунски иширети. Гьоше беше сляп с лявото око, а черният му, затлъстял от старост кон бе сляп и с двете. И двуколката му беше особена. Тя не беше като двуколките на всички мокриевци, направени от беласишки бук и с цели дървени търкалета, без спици и шини, а беше „фабрична“ – някаква платформа, кой знае откъде я бе намерил, но с гумени колела. Гьоше не само беше вдовец, но нямаше и един квадратен метър собствена земя, та тази луксозна двуколка му беше прехраната – на честите сватби в селото с нея пренасяше булките до черквата и обратно. За всяка булка и за нейните родители беше голяма гордост, когато имаше повече сватби в един ден, той да ѝ осигури транспорта. „С Гьошевата каруца да слезна и да се върна от църквата…“
В периода на тая предизборна агитация Гьоше доведе един странен кандидат. Многоречив, не спира да ломоти нещо на езика си, но за беда, с помощта на „преводача“ Гьоше, селяните разбраха само едно:
Той, преди да пристигне в Мокриево, още по пътя след моста на Струмешница срещнал шумаря (горския), вързал го и го изпратил на „разпореждане на своята най-силна и славна партия в Белград, за да си види тя сметките с него, защо той не дава на селяните да секат Беласица“.
Макар че отзад Гьоше се хилеше, намигаше и усърдно правеше иширети на събралите се селяни, те май приеха думите на славния кандидат от Белград за чиста монета и още с отпрашването на Гьошевата двуколка с кьоравия кон нашите бащи грабнаха брадви, подбраха магаретата, катърите, конете, та в Беласица за дърва. Оказа се обаче, че горският не бил вързан, арестуван и изпратен на „разпореждане на славната и велика партия“, а бил в съседното Колешино, където си и живееше.
Шумарят с няколко двойки жандари от участъка блокираха всички пътища. И слизащите от Беласица натоварени с дърва магарета, катъри и коне, заедно с придружаващите ги селяни, се отбиваха не към домовете си, а към участъка. Поляната с брястовете отново се изпълни с чалми, бели кепета, каскети, увити в шамии, и с добитък, натоварен с дърва. В жандармерийско обкръжение започна взимане на основните данни: „Кой си и как се викаш?“.
Чак когато „наредникът“, седнал на нарочна маса под един бряст, разпиташе поредния селянин и му запишеше данните, двамата жандарми до него му удряха по едно текме и му позволяваха да си прибере разтовареното добиче. След тоя злополучен дърводобив цели две-три години струмишките адвокати и съдии обираха селото. Делата се проточиха дълго.
Един друг „кандидат“ пък бе заявил пред селяните, че той е доктор и всеки може в четвъртък (пазарния ден в Ново село) да идва при него, и той ще му сложи инжекция срещу малария.
В пазарния ден мокриевци, цели семейства, пеша, на магарета, на коне или с впрегнатите двуколки, се изсипваха в Ново село. Този „доктор“ им слагаше инжекциите. След около месец почти половината село окуця. Почнаха да им капят гнили меса от бутовете, там, където „кандидат-докторът“ бе забивал иглата с мечтаното лекарство срещу проклетата болест. В един четвъртък майка и татко заведоха в Ново село по-малката ми сестричка, Стойна, на две-три годинки тогава. „Докторът“ ѝ бил инжекция, но след три-четири дена едното краче се зачерви и наду. Лекар няма. Баба Джандъмка не може да помогне с нищо, а детето ще загине. Плътта се наду, отвори се страшна рана, стигаща до бедрената кост. Най-после татко и майка заведоха Стойна в Струмица на истински лекар, той им дал едно шишенце с някаква вода и памук, и някакъв прах, та да слагат в раната. Стойна се мъчи три-четири месеца, но оздравя напълно.
Двадесетина селяни обаче окуцяха, между тях и Панчуро, клисарят. Беше лято. Куците се събираха на хладнина на Пирго, до големия извор. Там седяха по цял ден, защото някой им беше казал, че само прохладата ще ги спаси и ще затвори раните им. Освен че се гърчеха от непоносимите болки на разкапващите се мускули, повечето от тях продължаваха да се тресат и от „баба Треска“.
А „кандидатът – доктор“ продължаваше да слага изцелителни инжекции в Ново село. И всяко лято Пирго се допълваше с нови инвалиди…
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA22Q2 при завършване на поръчката си.
