„Дом дневен, дом нощен“ (изд. „ICU“, преводач: Христина Симеонова) е четвъртият роман на Олга Токарчук и първи от нейните „романи констелации“, както ги нарича самата авторка – романи, които разказват привидно фрагментарни, но оплетени в обща мрежа истории.
Този фасетъчен роман помества в кутийките на смисъла историите на хората от едно погранично градче, преплита ги със сънища, рецепти, натурфилософски наблюдения, видения на ръба между будността и сънуването, добавя житието на една светица и вплита нейния образ в агиографията на всекидневието. Историите опитомяват пространството и очертават границите му.
Границите. Но в този роман границите са не само географски, видими, а и безплътни, вътрешни, граници, които ни помагат да пренаредим живота и ни създават измамното усещане, че го контролираме. Дават ни надежда, че ще го разберем.
Прочетете откъс от книгата при нас.
Чуване
Понеже в къщата имаше много хора и не достигаха места за спане, отидох да спя в градината на онова червено желязно легло, което през деня служи за четене. Застлах го с чиста бяла постеля. През нощта ми се струваше сияйно сива.
Виждах къщата отвън, през прозореца на банята струеше светлина и хвърляше дълга, светла диря върху езерото, след това за миг помпата се включи с грохот. Когато след минута млъкна, къщата потъмня и изчезна от погледа ми. Сега небето изглеждаше по-светло.
Нощта не е толкова тъмна, колкото казват за нея. Съдържа в себе си по-меки светлини, които струят от небето към планините и долините. Земята също свети. Това е студен, сивкав блясък, леко фосфоресциращ като отблясъка на оголени кости и прахан. Този отблясък не се вижда през деня, нито в светлите, осветени от луна нощи, нито в осветените градове и села. Само в истинска тъмнина светлината на земята става видима.
Освен това съществуват звезди и луна. Така че беше светло.
Оглеждах буквално всяко парченце пространство, което виждах от леглото, всяко дърво, всеки кичур трева, всяка кривина на хоризонта. Всичко беше като поръсено с пепел, като посипано с брашно. Нощната светлина замазваше острите ъгли и сближаваше противоположностите. Изтриваха се границите между нещата. Множеството от неща изглеждаше като многократна проекция на едно и също нещо. Явно тези картини бяха успели някак да пленят погледа ми и да ме приспят, защото, когато се събудих, изтръгнатите ми от съня очи видяха само тъмнина – луната вече беше залязла. Но за сметка на това се сепна слуха ми – пое целия контрол над тялото и сега ме теглеше след себе си. Пълзеше по стените на къщата и подслушваше. Полека, в привидната тишина, се открои дишането на спящите в къщата хора: най-напред съвсем леки докосвания, след това шумоления, които загърмяха в ушите ми, докато цялата се превърнах в слух – месеста купичка, подсушена чаша, влажна копринена тръбичка, притисната до стените. Започнах да чувам за първи път в живота си от начало до край: дишането на спящите между зидовете на къщата се превърна в шум, свистене, нахлуващо в хорските тела и оживяващо тези мъртви, зомбести структури; клепачите им млящеха неспокойно, като късове месо, хвърляни върху студения под, сърцата им тътнеха със звук, който бе по-тежък от въздуха и веднага се стичаше под земята. Равномерно, с ритъма на съня проскърцваха леглата. След това чух шума на мишите метрополии в стените на дома – тези малки, забързани кръстовища: места на нежни срещи и складове за провизии. Чувах дървоядите в краката на чамовата маса. Хладилникът в кухнята оглушително се изстреля към неподвижните нощни полети. Нощните пеперуди гъделичкаха хладните нощни пространства. И всичко това бе насичано на парчета от истеричния звън на капките, падащи от кухненския кран. Оглушена, се обърнах по гръб и погледнах небето. Трябваше да бъде тихо, както винаги, но не беше. Чух свистенето на падащите метеори и смразяващия кръвта шум на комета.
Можете да направите предварителна поръчка на книгата с отстъпка от сайта на издателството.
