„Ще се върна за теб“ от Кристин Димитрова (изд. „Обсидиан“) е роман за любовта, която дава и отнема. За егоизма и употребата на другите. За самотата и скиталчеството. За завръщането у дома, каквото и да означава това.
Той е самоуверен, но няма с какво да се похвали, красавец е, но изглежда неспособен на задълбочена връзка. По време на почивка в Италия, платена от приятелката му, Лазар научава, че майка му е умряла, и трябва спешно да се прибере в България. Погребението обаче става повод да се натъкне на внимателно пазена тайна. Той тръгва да търси истината и след всяко преодоляно препятствие въпросът „кой съм аз“ приема нов отговор.
Прочетете откъс от романа при нас.
Апартаментът беше оставен със затворени прозорци и Лазар си даде сметка, че част от задушния въздух, който ги посрещна, е въздух от майка му. Почти последният въздух, преминал през нея. Това нямаше как да се запази, а и нямаше за какво. Той заобиколи рояла, прескочи един фотьойл и отвори прозореца. Отвън нахлу изпраният вятър. Стените все още бяха нагрети от дневната топлина и излъчваха задух. Всичко вътре беше изостанало от промените вън.
Всичко приличаше на майка му, без тя самата да е вътре.
Спалнята ѝ беше пълна с лекарства и дребни предмети. На тоалетната масичка той видя тенекиената кутия от бисквити, които преди време ѝ беше донесъл от Амстердам. Беше ги купил от летището с единствената цел да си спести мисленето около подаръка и все пак да създаде впечатлението, че е помислил. Отвори я. Вътре имаше няколко картички, няколко магнита за хладилник от различни градове, химикалка с ключ сол отгоре и едно пухкаво мече в тиролска носия. Всички тези глупости бяха от него. Замисли се дали някой негов подарък не беше останал извън кутията – някой голям подарък, който не би могъл да се побере вътре, но не можа да се сети за такъв. И дали тази кутия беше някакво светилище, в което майка му държеше най-скъпоценните си неща, или просто място, където да прибира излишните джунджурии от него. Едно беше ясно – отлаганата досега идея да ѝ донесе нещо специално се отменяше за постоянно.
В този момент от хола се чу леко неумело, но достатъчно правилно изпълнение на Валс в ла минор от Шопен. Носталгичната мелодия нахлу в прашната спалня на малки деликатни бисери, изсвирени с колеблива ръка. Лазар върна кутията на мястото ѝ и изтича към извора на звука. Лена беше седнала пред рояла и се поклащаше заедно с всеки натиснат клавиш.
– Не знаех, че можеш да свириш.
– Не много.
– Защо избра точно това?
Лена се опита да говори, без да прекъсва мелодията, но веднага сбърка.
– Всеки, който е учил пиано, минава през този валс. Какво, не трябваше ли? Капакът на рояла беше отворен.
– Винаги съм свързвал тази мелодия с майка ми. Знам я наизуст, тон по тон. От частните ѝ уроци. Тя така се издържаше… ни издържаше – с частни уроци. Да, права си. Всеки, който учеше при майка ми, минаваше през този валс.
Той седна до Лена на дългата табуретка и засвири заедно с нея. При него обаче тоновете излизаха едри, груби и по ритъм напомняха смяната на караула пред Президентството. След краткото начало той прибра ръцете си и млъкна извинително.
– Не се изненадвай. Нямам нейния талант. Не всичко се наследява.
– Изненадана съм, че въобще свириш.
– Мислеше ме за прост идиот, нали?
Лена се усмихна.
– Само за идиот.
Лазар също се усмихваше срещу нея. Беше се втренчил в нея, оглеждаше я и се усмихваше. Стана, прерови съдържанието на един шкаф и извади преполовена бутилка мастика.
– Нямаш представа колко ценя това, че си с мен сега.
Наля в две чаши, подаде на Лена едната и отиде до кухнята. След известно дрънчене на прибори и хлопане на врати се върна с виолетова купа, пълна с лед, и кана вода.
– Майка ти това ли пиеше?
Той кимна.
– Много красива купа – каза тя, като прокара пръст по ръба на венецианското стъкло.
Той погледна купата, сякаш я виждаше за пръв път.
– Не знам. Трябва да е подарък от времето, в което още пееше. Пълно е с такива предмети, дето за нищо не стават. Това поне става.
– Мислех си, че ще спим на хотел.
– Все още можем.
Лена се огледа. Холът беше претрупан от мебели, с рояла по средата. До стената имаше разтегателно канапе, покрито с ориенталска плюшена кувертюра с пискюли по краищата. Местата, където най-често се е сядало, бяха протъркани. До канапето имаше грамофон с голяма колекция от плочи в шкафа под него, а над същото това канапе висяха картини, разнородни като посетителите на парк в неделна сутрин. Фотьойлът до прозореца приличаше на разтегателен, но също като канапето нямаше къде да се разтегне. Над него висеше лампион от цветно стъкло с копринен шал, преметнат върху абажура, за да намалява светлината и да я насочва надолу, там, където някой е седял и вероятно четял. Стената до вратата към антрето беше изцяло заета от библиотека, затрупана с книги, част от които – съдейки по размера и тънкото гръбче – ноти. Лампата над рояла приличаше на голяма стъклена медуза с кристални пипала.
– Къде е твоята стая?
– Това е моята стая. Спях тук, на канапето.
Лена посочи канапето с вдигнати вежди.
– Да, точно така. След развода дойдохме с майка ми да живеем тук. Бях седемгодишен.
– Значи затова никога не си ми разказвал нищо за баща си.
– Може да е затова, може и да не е. Всичко, което трябва да знаеш за него, е, че той беше смешник, който приемаше работата си много на сериозно. Беше съдия, ама не по обикновени дела, от които хората имат нужда, а по-скоро по тъй наречените знакови дела, някои от които дори предварително решени дела – нещо като полусъдия. Или съдия и половина, въпрос на тълкувание. Въртеше се сред разни министри, разни важни клечки и въобще „много висши кръгове“, както той ги наричаше, правеше им услуги и те му правеха услуги и въобще все някакви услуги му се въртяха в акъла, и умееше да поклаща глава тайнствено, ако нещо не му беше във възможностите или пък най-вече не му беше изгодно. Това беше баща ми. Сега е сянка на самия себе си, но сигурно още не го знае.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA22Q3 при завършване на поръчката си.
