„Годината на нашата любов“ от Катерина Бонвичини (изд. „Лемур“, преводач: Ваня Георгиева) разказва една история за съвременна Италия от 1975 до 2013 г. през съдбата на двама герои от различни обществени прослойки. Валерио и Оливия растат заедно в разкошната вила на семейство Морганти в Болоня, неразделни приятели, въпреки че идват от много различни светове: Оливия, дъщерята на Морганти, е наследница на заможни индустриалци, докато Валерио е син на техните градинар и камериерка.
Встрани от опасностите, бушуващи в нестабилната Италия през 70-те години на миналия век, двамата споделят първата си невинна целувка на пет години, което предвещава началото на дълга връзка, продължила десетилетия. Тъй като Валерио трябва да се премести в беден квартал в Рим, а Оливия да влезе във висшето общество, животът се опитва да ги раздели на всяка крачка, но безуспешно, връзката между тях е толкова силна. Година след година те се срещат само за няколко мига, които се усещат като вечност, а приятелството им става все по-силно и плашещо.
Прочетете откъс от романа при нас.
1.
ПРИЗОВКАТА: R.S.V.P.
Répondez s’il vous plaît.*
Беше май 1993-та и аз не бях виждал Оливия от девет години. Естествено, ни най-малко не очаквах да получа подобна покана. В началото мислех да изхвърля картончето, без много да го умувам. Манон Морганти има честта да покани. Четях и препрочитах името си, написано по-долу с красиви букви и с писалка: Валерио Карневале, по случай осемнайсетия рожден ден на внучката си. А в центъра с огромни букви беше изписано: Оливия. Не можех изобщо да си представя как ли изглеждаше вече като пълнолетна.
Оливия винаги ми е налагала да се съобразявам и да измервам всичко с времето. Всеки път, когато се виждахме, по някакъв начин се чувствах длъжен да отбележа поредния момент от историята ни. Диаграмата, очертана от нашите срещи и раздели, кой знае защо, съвпадаше с нещо като равносметка, която понякога дори не се отнасяше чак толкова до живота ми в личен план.
Притесненията ми бяха най-вече свързани с двете думички, написани долу в дясно: тъмен смокинг. Майка ми се беше претрепала от работа само и само да може да ме запише в класическия лицей, едно от най-добрите училища в Рим, където според нея щях да имам възможността да съм сред „каймака на обществото“. В действителност въпросният „каймак“ беше по-скоро „утайка“, младежи, които мислеха единствено как да се дрогират, положението беше по-зле и от това в квартала, в който живеехме. С една дума, покани от този род имаше и в моя клас, до момента обаче не бяха отправяни до мен.
„Ама аз нямам смокинг.“
„Аз ще ти дам назаем.“ Костантино Бернаскони, моят съученик и другар по чин, ме подтикваше да отида. „Може да е станала страхотно гадже, откъде знаеш.“
Той също като Оливия беше издънка от известна фамилия строители и измежду всички беше избрал тъкмо мен. Съвпадение ли беше това? Аз бях убеден, че не. Вероятно, без да се усетя, аз бях избрал него. В края на краищата законите на магнетизма, които привличат човешките същества, са винаги странни и непредсказуеми.
В онази септемврийска сутрин двамата с Костантино Бернаскони се бяхме сближили, точно когато никой никого не познаваше и всички се бяхме озовали на съвсем ново място, без имена и съдби. За съвсем кратко време щяхме да сме просто лица, със страх или пък с едва проблеснал ентусиазъм в очите, истински и отворени към възможностите, готови да бъдем поставени от обществото в клетката на роля, която дори не сме избрали сами. Той ме попита дали може да седне до мен. Не е изключено сред трийсет други момчета именно аз да го бях поощрил да се приближи с някоя специално пробягнала в очите ми искрица.
Нашите желания често имат власт над нас самите. Понякога те виждат по-надалече, разпознават онова, което ние не сме способни да разпознаем, и без да се съобразяват много-много, вземат решения вместо нас. В този първи учебен ден излизах от квартала и се връщах отново триумфално в буржоазния свят. Какво повече можех да желая, освен да срещна една друга Оливия Морганти, която да е в състояние да направи този преход по-лесен.
Ако в онзи ден Костантино Бернаскони беше седнал например до Ребека Антинори или до Гаетано Кавалари, сега нямаше да мога да ви разкажа тази история. Всички добре знаем как функционира голямото колело на случилите се и неслучилите се моменти и как се вълнуваме неимоверно, когато се опитваме да върнем хода му назад. Ето че днес ме обхваща съмнение: ама аз още тогава ли исках да се случи тази история? Исках я толкова силно, че желанието ми експлодираше във въздуха и се пръскаше на хиляди микрочастици, способни да обградят другия човек и неговите копнежи, които на свой ред са в търсене на съдбата. Може би собственото ми бъдеще беше така ярко изрисувано във въображението ми, че Костантино Бернаскони просто не би могъл да седне до Ребека Антинори или до Гаетано Кавалари, а трябваше непременно да срещне точно мен и да промени моя път.
Въображението на човека и неговата съдба. Според мен характерът на човека сам по себе си не е достатъчен. Не можем да кажем: „Сега ще направя това и това“, защото от него със сигурност ще произлезе нещо друго, поради факта, че животът си върви в свое собствено русло, без да го е грижа за теб, и обикновено се случват деветдесет и девет неща, но не и това, което ти си очаквал, от което следва, че изобщо не можеш да разчиташ на своя характер или на характера на другите. Само че ако обаче си представиш, че си някой друг, именно като последица от пълната бъркотия на живота – чрез деветдесет и деветте неща, които никога не си искал, нито предвиждал – стигаш до стотното, тъкмо онова нещо, което си имал на ум.
„Какво решаваш? Искаш ли да вземеш моя смокинг, или не?“
„Обаче ще дойдеш с мен.“
Нямах желание да ходя на празника на Оливия сам, не познавах никого. Но най-вече не исках да се връщам отново в онзи свят – света, от който произлизах? – без подкрепата от страна на новия ми свят с всичките му ежедневни прояви. Когато чуя да се говори за равновесието като вътрешна характеристика на човека, ми иде да се засмея. Де да беше така! Съществува един-единствен вид равновесие, много сложно и деликатно (може би поради факта, че не зависи само от нас), което изобщо не е вътрешно – това е равновесието на световете, които ни принадлежат. И аз се притеснявах точно за него.
„Ти шегуваш ли се? Аз да отида в къщата на Морганти? Баща ми ще ме убие.“ Костантино се смееше, „и после в домашен арест заради тях“.
Гледах го в пълно недоумение. Какво общо имаше арестуването на Бепе Бернаскони със семейство Морганти? Между другото, това беше тема, която Костантино никога не засягаше, все едно никога не се беше случвало. В началото аз дори изобщо не бях разбрал, че баща му е под домашен арест. Ходех у тях почти всяка събота и неделя, но тъкмо защото беше винаги краят на седмицата, не беше странно да заварвам господин Бернаскони по халат пред телевизора или по хавлия край басейна. Никой не ме беше осведомил за разликата. Най-вече никой не изглеждаше особено притеснен или разтревожен. Аперитивът биваше сервиран точно в седем, както обикновено – шампанско, фъстъци и няколко вида скъпи сирена или пинцимонио**, ако кавалерът беше на диета – инженер Бернаскони беше кавалер на труда и майката на Костантино постоянно ни напомняше този факт, особено когато получавахме двойка по гръцки – и веднага след аперитива биваше сервирана вечерята, която беше доста оскъдна, тъй като вечер не биваше да се преяжда. Въглехидрати на обяд и протеини на вечеря, по възможност крехко месо или риба и много, много зеленчуци. Не като у дома, майка ми препълваше чиниите с паста, за да подчертае точно обратното, че храна имаше, следователно бяхме добре и вечерята беше момент, в който всички се чувстваха удовлетворени. Препълнена чиния с паста, която моят приятел Костантино, висок, слаб и мускулест, „който сега расте“, както казваше майка ми, изяждаше докрай с огромно удоволствие, когато идваше у нас, вечно изгладнял. Облизваше за пет секунди две чинии със спагети, чесън и зехтин, които мама слагаше под носа му, намигайки, защото знаеше, че го прави щастлив, като се има предвид, че вкъщи не съществуваха проблеми от рода на лош дъх или прекомерен брой калории. Виното, което чичо Виторио ни носеше в пластмасови туби от една изба в Кастели, също вървеше чудесно, без нужда от церемониите с отварянето на корковата тапа и помирисването ѝ.
„Да бе, ти не го ли знаеше?“ Костантино съвсем спокойно дъвчеше дъвка и преписваше от дъската две дати, които учителката по история беше сметнала за нужно да подчертае, даже доста дебело („89-а и 93-та, трябва да ги научите добре, ученици – казваше тя, – тези дати са изключително важни, ключови, водещи до промени в историята… на осемнайсети век.“).
Аз поклатих глава: „Не, не го знаех“.
„Станало е, когато са гепили Морганти. Знаеш как процедират магистратите от „Чисти ръце“, нали? Ако ми дадеш имената на другите съучастници, аз ще ти намаля присъдата. Ти говориш, а аз се пазаря. С една дума, като получил призовката, тоя подлец казал за нас. При това положение как бих могъл да отида на рождения ден на дъщеря му? Няма да видя и стотинка от баща ми.“ В онези години такова беше горе-долу положението и съдбата на въвлечените, беше една и съща.
Междувременно учителката ни нареди да обърнем страницата. След едно колективно изшумоляване, пред очите ни се появи „Марат“ от Давид. Картината ни беше подтикнала да започнем спор. Едно момиче беше вдигнало ръка. Обичайната зубрачка, най-добрата в класа, която винаги искаше да изпъкне. Нещо, което само по себе си беше законно, ако баща ѝ не беше депутат социалист, въвлечен в скорошните скандали.
„Госпожо, тази картина ми напомня за Бетино Кракси, когато излиза от хотел „Рафаел“ и хората хвърлят по него дребни монети.“
„Единствено дълбокият гняв може да произведе епични образи, в известен смисъл съм съгласна – опитваше се да отговори учителката, но си личеше, че не можеше да схване съвсем за какво става въпрос. – Това са жестове, които от недрата на историята се въздигат в една перфектна композиция. Само че епичните образи имат един дефект: толкова са чисти, че те объркват. Така лесно е да се запомни едно прецизно изпълнено отмъщение, че то ни осъжда да съхраняваме в паметта си именно него, а не последвалите го развалини. При все че някои от тях са толкова мръсни и прашни и в същото време всеобхватни, че е невъзможно да се вместят в една перфектна композиция.“
Ние още не го знаехме, но тя имаше право. Моят клас, випуск 93-та, щеше да запомни завинаги хвърлянето на дребни монети по Кракси и щеше да забрави хвърлянето на милиарди от приятеля му Берлускони, траещо две десетилетия. Щеше да помни срутването на Кулите близнаци – прецизно в своята траектория, как не – а не последващите разрушения. Аз бях прекалено погълнат от личните си драми, за да отдам нужното внимание на разговора.
„Джулио Морганти бил арестуван? Наистина ли? И защо?“
Костантино беше малко отегчен от моите въпроси: „На какво се учудваш? Да не би семейство Морганти да са по-добри от останалите? За да се спечелят търгове, трябва да се дават подкупи, няма друг начин да се работи, това всички го знаят. Така е прието да се случват нещата. А после изведнъж започват да ни третират като престъпници. Все едно ние сме измислили тази система“. След това внезапно се обърна към мен с думите: „Правиш се на моралист, а? Точно ти, дето баща ти е убит в затвора.“
Тъкмо щях да му отговоря, че той не ми е баща, но като размислих малко, ми хрумна, че не беше честно да го казвам, понеже Макс не само си оставаше нещо като герой в моите очи, но все пак ми беше и като баща за известно време, а беше баща и на сестра ми, която обожавах и която никога не бих обидил. Ех, семейството… огромен капан от грижи и мълчаливо покровителство, особено за една италианска душа…
Répondez s’il vous plaît. Навярно най-разумното решение в тази ситуация беше да се обадя на баща ми и да му поискам съвет. Той може и да беше нещастник и губещ в живота и каквото там го наричаше майка ми, но беше единственият човек, на когото можех да се доверя.
„Татко, имаш ли пет минути?“ Току-що се бях върнал от училище и все още бях с раница на гърба.
Налагаше се да бъда деликатен в излагането на фактите, но в същото време трябваше да бъда напълно искрен и да не се изкушавам умишлено да правя пропуски, които по принцип са доста удобни. В противен случай моите съмнения щяха да станат смешни, а те си бяха съвсем сериозни, донякъде даже и болезнени. Резултатът от моето усилие бяха едни заплетени обяснения и предположения, от които аз самият се обърках. Баща ми обаче все пак разбра. Отговори ми с две сухи фрази: „Не си създавай проблеми заради мен. Иди на празника, щом искаш.“
Бях покъртен. Само че за мен това не беше достатъчно. А всичко останало?
„В крайна сметка хората са такива, каквито са, какво си мислиш.“
Ето я цялата проста истина за справедливостта и несправедливостта на света. Нещо, което трябва да приемем „в крайна сметка“, както татко казваше винаги и за всичко, така че се беше превърнало в част от особеностите на изказа му, в паразитен израз. В крайна сметка изядох мортаделата. В крайна сметка старците са любезни, стига да проявяваш търпение. В крайна сметка пенсия си имам. С друг паразитен за него израз, „какво си мислиш“, си служеше, за да смекчи по-острите си думи. Нещо средно между „какво да се прави“ и „какво повече искаш“. Емилиянският му акцент го караше да изглежда добродушен, но си беше едно безусловно отстъпление. Вали, какво си мислиш. Боли ме кръста, какво си мислиш. Сам съм, какво си мислиш.
В крайна сметка аз отидох на празника. Какво си мислиш.
*Отговорете, моля (фр.). Бел. пр.
**Подправка, приготвена от зехтин, черен пипер и сол, в която се потапят сурови зеленчуци: целина, артишок, резене и др. Бел. пр.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA22Q3 при завършване на поръчката си.
