След два романа, които постигнаха невероятен успех и разнесоха славата й по целия свят, Сали Руни се издига до нови върхове с последния си шедьовър. „Красив свят, къде си ти“ (изд. „Еднорог“, преводач: Боряна Джанабетска) е определян като най-зрелия й роман дотук и е впечатляващо автентична дисекция на отношенията между трийсетгодишните. Руни размишлява над смисъла на живота, изкуството, приятелството и цената на славата чрез историята на две двойки.
Заглавието на романа, взето от стихотворение на Фридрих Шилер, всъщност е въпросът, който нейните главни героини, най-добри приятелки от колежа, непрекъснато си задават. Те се опитват да намерят своето място в един изтъкан от проблеми свят, в който животът става все по-невъзможен на много нива – екологично, икономическо, етично и емоционално.
Прочетете откъс от книгата при нас.
Скъпа Алис,
Казваш, че заминаваш за Рим, но това пътуване по работа ли ще бъде? Не искам да досаждам, но не се ли предполагаше, че ще си починеш малко? Разбира се, пожелавам ти добър път, но просто се питам дали идеята да подновиш толкова скоро публичните си изяви е добра. Ако постигаш някакъв катарзис с писането на драматични съобщения за издателския свят, в който по думите ти всички, които познаваш, са кръвожадни и искат или да те убият, или да те чукат до смърт, продължавай да ги пишеш, разбира се. Несъмнено във връзка с работата си си срещала лоши хора, макар да подозирам, че освен това си се запознавала с голям брой скучни, средностатистически от етична гледна точка хора. Между другото, аз не отричам страданието ти – знам, че страдаш и тъкмо затова се чудя, че се излагаш отново на всичко това. От Дъблин ли летиш? Бихме могли да опитаме да се видим преди да заминеш, ако е така…
Когато седнах да пиша това, не мислех, че съм в лошо настроение, но може и да съм. Не се опитвам да те накарам да мислиш, че ужасният живот, който водиш, всъщност те поставя в привилегировано положение, макар че съгласно всички дефиниции на здравия разум нещата стоят така в буквалния смисъл на думата. Добре де, аз печеля около 20 000 годишно и с две трети от тази сума си плащам наема, което ми дава възможността да живея в малък апартамент с хора, които не ме понасят, а ти печелиш около двеста хиляди евро годишно (?) и живееш сама в гигантска къща в провинцията, но въпреки това не мисля, че твоят живот би ми харесвал повече, отколкото на теб самата. Както ти изтъкваш, у всеки, който е способен да се наслаждава на такъв живот, трябва да има нещо сбъркано. Но всички ние и без това имаме по нещо сбъркано, нали? Днес се рових прекалено дълго в интернет и започнах да се чувствам потисната. Най-лошото е, че според мен повечето хора, които пишат там, са общо взето добронамерени и движени от правилни импулси, но нашият политически речник е претърпял такъв тежък упадък от двайсети век насам, че повечето опити да изясним настоящия момент в историята се превръщат по същество в някакво безсмислено бръщолевене. Всички са едновременно истерично вкопчени в определени категории на идентичността и не проявяват и най-малко желание да изяснят градивните части на тези категории, начина, по който те са възникнали и целите, на които служат. Единствената ясно различима схема е, че за всяка група в неравностойно положение (хора, родени в бедни семейства, жени, цветнокожи) има съответната група на потисници (хора, родени в богати семейства, мъже, бели). Само че в такива рамки естеството на отношенията между жертви и потисници е не толкова историческо, колкото теологично, доколкото всяка от жертвите е цялостно добра, а злото e заложено индивидуално у всеки един у потисниците. По тази причина принадлежността на индивида към определена група по идентичност е въпрос с ненадмината етична стойност и голяма част от разговорите ни е посветена на разпределянето на индивидите в групите, към които принадлежат, ще рече, на даването на подходяща морална преценка за всеки от тях.
Ако сериозната политическа активност е все още осъществима, което според мен на този етап е открит въпрос, тя може би няма да включва хора като нас – всъщност според мен с почти пълна сигурност няма да ги включва. И честно казано, ако трябва да приемем смъртта в името на благото на човечеството, бих приела това безропотно, тъй като не съм заслужила този живот и дори не съм изпитала наслада от него. Но аз бих искала да бъда полезна по някакъв начин за този проект, какъвто и да е той, и дори да мога да помогна само с нещо съвсем дребно, не бих имала нищо против, защото така или иначе бих постъпила и в свой интерес, тъй като ние малтретираме и себе си, макар и по друг начин, разбира се. Никой не иска да живее така. Или поне аз не искам да живея така. Искам да живея по различен начин, или ако се наложи, да умра, за да могат едни други хора да живеят по различен начин. Но като гледам в интернет, не попадам на много идеи, в името на които си струва да умреш. Единствената идея, която се среща там, като че ли е да наблюдаваме безграничната човешка мъка да се разгръща пред нас и да чакаме най-бедстващите, най-потиснатите да се обърнат и да ни кажат как да я спрем. Като че ли съществува едно любопитно и необяснено убеждение, че условията на експлоатация сами по себе си ще породят решение на проблема с експлоатацията – и че да твърдиш нещо друго е проява на надменност и снизходителност, като в случаите, когато мъж обяснява нещо на жена с покровителствен тон. Ами ако тези условия не породят решението? Ако се окаже, че чакаме нещо, което няма да се случи, и че всички тези хора страдат, без да имат средства да прекратят страданията си? А ние, които разполагаме с такива средства, отказваме да направим каквото и да било, защото хората, които решават да предприемат нещо, са обект на критика? Е, всичко това звучи много добре, но какви действия предприемам аз? В своя защита мога да кажа, че съм много уморена и нямам никакви добри идеи. Всъщност проблемът ми е там, че се дразня от всички останали, защото не разполагат с отговори, с каквито не разполагам и аз. А коя съм аз, че да изисквам смирение и откритост от другите хора? Какво съм дала някога на света, че да искам толкова много в замяна? Бих могла да се разпадна и да се превърна в купчина прах, без светът да обърне внимание на това, и така и трябва да бъде.
Така или иначе, имам нова теория. Искаш ли да я научиш? Прескочи този абзац, ако не искаш. Според моята теория човешките същества са изгубили инстинктивния усет за красота през 1976 година, когато пластмасата става най-разпространеният съществуващ материал. Можеш реално да наблюдаваш процеса на промяната, ако разглеждаш образци на улична фотография от периода преди 1976-та и след това. Знам, че има основание да се отнасяме скептично към носталгията в естетиката, но не може да се промени фактът, че преди седемдесетте години на двайсети век хората са носели по-трайни дрехи от памук и вълна, съхранявали са напитките в стъклени бутилки, увивали са хранителните продукти в хартия и са изпълвали домовете си със здрави мебели от дърво. Сега по-голямата част от предметите във визуалната ни среда са направени от пластмаса, най-грозния материал на света, материал, който при боядисване не приема цвета, а в действителност цветът избива по него като пот по неподражаемо грозен начин. Едно от нещата, които едно правителство би могло да направи с моето одобрение (а те не са много) е да забрани производството на абсолютно всеки вид пластмаса с изключение на крайно необходимите за човешкото съществуване.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA22Q3 при завършване на поръчката си.
