Haписaн с изящeствoтo нa стapитe xoлaндски мaйстopи, романът „Мoмичeтo с пepлeнaтa oбицa“ от Тpeйси Шeвaлиe (изд. „Обсидиан“, преводач: Димитрина Кондева) съчeтaвa пo мaгичeски нaчин истopичeски дeтaйли и xудoжeствeнa измислицa. Изпълнeн със стpaст и пoeзия, тoй e истинскa литepaтуpнa пepлa.
Пpeз ХVII в. в Хoлaндия цapи стpoг peд: бoгaти и бeдни, кaтoлици и пpoтeстaнти, гoспoдapи и слуги. Кoгaтo Гpийт стaвa пpислужницa в дoмa нa xудoжникa Йoxaнeс Bepмeep, тя знae poлятa си – пpaнe, чистeнe и гpижa зa шeсттe дeцa нa гoспoдapя. Oсвeн тoвa смятa, чe щe сe спpaви с пpeсмeтливaтa му тъщa, с нeспoкoйнaтa му, вeчнo бpeмeннa жeнa и със зaвистливaтa им гoтвaчкa.
Hикoй нe oчaквa, чe сдъpжaнoтo ѝ пoвeдeниe, стpaxливият ѝ ум и apтистичният ѝ усeт щe я въвлeкaт нeвъзвpaтимo в свeтa нa гoлeмия xудoжник. Paстящaтa им близoст кapa oкoлнитe дa шушукaт, a кoгaтo тoй я pисувa тaйнo с пeлeнитe oбици нa жeнa си, клюкитe пpepaствaт в истински скaндaл, кoйтo кopeннo пpoмeня живoтa нa Гpийт.
Предлагаме ви откъс от третото издание на бестселъра у нас.
Захлопнах след себе си входната врата и излязох на улицата. Беше съвсем пуста – хората благоразумно си стояха по къщите. Каналът беше замръзнал, небето сивееше гневно. Докато вятърът духаше през мен и бях заровила нос в гънките на шаловете, чух някой да вика името ми. Озърнах се, мислейки, че Корнелия е тръгнала подире ми. Входната врата беше затворена.
Погледнах нагоре. Той беше отворил един прозорец и надничаше надолу.
– Господине?
– Къде отиваш, Грийт?
– В аптеката, господине. Господарката ми заръча. Заради момченцата.
– Ще купиш ли нещо и за мен?
– Разбира се, господине. – Внезапно ми се стори, че вятърът не е толкова свиреп.
– Чакай, ще ти го запиша. – Той изчезна и аз зачаках. След малко пак се появи и метна през прозореца една кожена кесийка. – Дай на аптекаря листчето вътре и ми донеси каквото ти даде.
Кимнах и пъхнах кесийката под шала, доволна от тайната молба.
Аптеката се намираше на житния пазар, по пътя към Ротердамската порта. Макар да не беше далече, всеки дъх, който си поемах, сякаш замръзваше в мен, така че като влязох вътре, не можех да изрека и дума.
Никога не бях влизала в аптека, дори преди да стана прислужница – мама сама приготвяше всичките ни лекове. Това тук беше малка стаичка с рафтове от пода до тавана покрай четирите стени. На тях бяха подредени шишенца с най-различни размери, легенчета и керамични буркани, всеки надписан четливо. Помислих си, че дори да можех да разчета думите, нямаше да разбера какво има във всеки съд. Макар че студът убиваше повечето миризми, тук се усещаше дъх, който не можех да позная, като от нещо в гората, затрупано под гниещи листа.
Бях виждала аптекаря само веднъж, когато преди няколко седмици дойде на празненството по случай раждането на Франсискюс. Беше плешив човечец и ми приличаше на новоизлюпено пиле. Изненада се, като ме видя. Малко хора се осмеляваха да излязат в такъв студ. Той седеше зад една маса, на която имаше везни, и ме чакаше да кажа нещо.
– Дошла съм с поръчки от господаря и господарката – изрекох най-сетне на пресекулки, когато гърлото ми се поразмрази, колкото да проговоря. Той ме погледна недоумяващо и аз добавих: – Семейство Вермер.
– Ааа! Как е растящата фамилия?
– Бебетата са болни. Господарката иска сушен бъз и отвара от подбел. А господарят…
Подадох му кесийката. Той я пое с учуден поглед, но като прочете листчето, кимна.
– Свършили са му се костният въглен и охрата – промърмори той. – Но лесно ще му ги набавя. Досега никога не е пращал някой да му взема съставките за боите. – Той вдигна очи от листчето и ме изгледа. – Винаги сам ги купува. Ама че изненада.
Нищо не казах.
– Ами поседни тогава. Тук отзад, до огъня, докато ти приготвя нещата.
Той се разшета, започна да отваря буркани и да претегля малки купчинки от изсушени цветчета, да отмерва сироп и да го сипва в шишенце, после ги уви в хартия и върза с канап всяко пакетче. Няколко неща сложи в кесийката. Другите нареди поотделно.
– Не му ли трябва платно? – попита той през рамо, докато поставяше обратно някакъв буркан на един висок рафт.
– Съвсем не знам, господине. Помоли ме да взема само написаното на листчето.
– Много изненадващо, странно наистина. – Измери ме от глава до пети. Изправих рамене – при това внимание ми се дощя да съм по-висока. – Е, вярно, че сви голям студ. Няма да излезе навън, ако не се налага. – Подаде ми пакетчетата и кесийката и ми отвори вратата.
На улицата се обърнах и видях, че продължава да се взира в мен през едно малко прозорче на вратата.
Като се прибрах, отидох първо при Катарина да ѝ оставя лековете. После бързо се запътих към стълбите. Но той беше слязъл долу и ме чакаше. Измъкнах кесията от шала и му я подадох.
– Благодаря ти, Грийт – каза той.
– Какво правите? – Беше Корнелия, която ни наблюдаваше от дъното на коридора.
За моя изненада той не ѝ отговори. Просто се обърна и се заизкачва по стълбите, като ме остави да се оправям сама с нея.
Истината беше най-лесният отговор, макар че обикновено се притеснявах да казвам на Корнелия истината. Никога не знаех как ще я използва.
– Купих някакви багрила за боите на баща ти – обясних аз.
– Той ли ги поиска?
На този въпрос отвърнах също като него – обърнах ѝ гръб и както смъквах от раменете си шаловете, се запътих към кухнята. Боях се да ѝ отговоря, защото не исках да му навредя. Вече разбирах, че е най-добре никой да не знае за молбата, която му бях изпълнила.
Питах се дали Корнелия ще каже на майка си какво е видяла. Макар и още малка, тя беше досетлива като баба си. Можеше да таи това, което узнае, и внимателно да издебне момента да го разгласи.
Отговорът на този въпрос получих лично от нея след няколко дни.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA22Q3 при завършване на поръчката си.
