Английската писателка Мери Кели вече е популярно име у нас, покрай успеха на романа ѝ „Коледното яйце“, част от поредицата на Британската библиотека, припомняща класически криминални романи от златните години на жанра. Поредицата продължава с друга книга на авторката, за която тя е отличена със Златния кинжал на Асоциацията на авторите на криминални романи, при това в конкуренция с един от шедьоврите на Джон Льо Каре.
Действието в „Мъртва партида“ (изд. „Еднорог“, преводач: Боряна Джанабетска) се развива във фабриките за порцелан и керамика в Стафордшър. Срещаме се с частния детектив Никълсън, натоварен със специална мисия. Той трябва да разкрие кой служител продава проектите на дизайнерите на международни конкурентни компании. Основният заподозрян е дизайнерът на фабриката Корина Уейкфилд, в която Никълсън има неблагоразумието да се влюби.
Едно убийство обаче изцяло обърква плановете му. В хранилището за течна глина е открит труп. Дали случилото се е резултат от индустриалния шпионаж? Оказва се, че в тихата фабрика, където сякаш всички са посветени от сърце на производството на изящни изделия, тлеят скрити страсти, завист и недоволство. Никълсън се опитва да подреди сложния пъзел и да съхрани достойнството си, но мислите му са изцяло свързани с привлекателната Корина и нейното мрачно минало.
Прочетете откъс от книгата при нас.
Господин Люк се бе втренчил в хранилището.
– Наредих да го спрат – обясних му аз. – Съжалявам.
– Не – отвърна той, – постъпили сте правилно.
Люк вдигна поглед. Лицето му бе безизразно. Също като при Корина, шокът бе твърде голям, за да се забелязва тревога. Той остана смълчан около минута, опитваше се да се съвземе – лидерът, главата на семейството. По-млад от мен.
– Помолих да доведат лекаря – обясни Люк. – Когато Хари ми каза, че е станала злополука, поисках от госпожица Чапман да му се обади. Ще пристигне до пет минути – той замълча. – Ще трябва да го извадим.
– Не смятате ли… че трябва да го оставим?
Празният му поглед премина през мен, той не обърна внимание на думите ми, сякаш ги отхвърли като безсмислени дрънканици на човек, изпаднал в паника, и разочарован от моята помощ, се обърна към по-изпитана подкрепа.
– Артър.
Мъжът работеше на пресата в цеха за отливни маси, беше мълчалив и спокоен.
– Как да го направим? – изрече Люк, мислеше на глас, а не задаваше въпрос. – Трябва ли да изпразним хранилището? Не, то не е много дълбоко. Ако навием крачолите на панталоните и си свалим обувките, можем да слезем по стълбата и да го повдигнем. Джо ще стои на ръба…
– Не е нужно вие да слизате долу, господин Люк – обади се Артър, – ние ще свършим тази работа.
Люк вече развързваше обувките си. Приклекнах до него.
– Чуйте ме, дори да е било злополука, трябва да бъде повикана полиция – прошепнах. – Не го местете.
Люк обърна глава към мен и ме изгледа с тревога, която бързо потисна.
– Не може да остане там – рече той с твърда решителност.
Нямаше как да споря с безусловния и единствен господар на „Шентълс“.
– Добре – съгласих се аз примирено. – Ще ви помогна. Трима души трябва слязат там долу. Не можем ли да намерим нещо, с което да го повдигнем?
Един от работниците бе изпратен при опаковчиците, за да вземе въже, докато ние, господин Люк, Артър и аз, си свалихме обувките и чорапите и навихме крачолите на панталоните си. Началникът на компанията, работникът от филтърната преса и външното лице – всички ние се превърнахме в най-обикновени гребци с бели и космати крака, които се канят да нагазят във водата. Останалите работници в сградата за отливни маси стояха настрани, все още смълчани, в очакване на нареждания. Люк ги разположи като стражи, по един на всяка врата, за да възпират всеки, който се опита да влезе вътре, а двама останаха до ръба на хранилището.
– Сега – рече той, – ти и аз, Артър, слизаме в шликера – обърна се към мен. – Вие останете по средата на стълбата, дръжте се с едната ръка и помагайте с другата. Вие двамата вземете въжето и го дръжте. Няма да ви се наложи да поемете цялата тежест, но тя ще е по-голяма заради дрехите.
Последвах ги надолу по стълбата, прикрепена към тухлената стена на хранилището, потръпвах всеки път, когато притисках здраво голите си крака към студените железни стъпала, и спрях точно над нивото на шликера. Беше по-дълбоко, отколкото изглеждаше отгоре, стигаше над коленете на нагазилите в гъстата течност, чуваше се плискане, докато се придвижваха.
Заедно те повдигнаха тялото от бъркалките. Но това не свърши работа, наложи се да сляза и аз и да помогна на Люк, докато Артър прекарваше въжето около раменете му.
– Добре – рече Люк. – Качете се обратно на стълбата и, за Бога, дръжте здраво.
Измъкнах се от студената, мека каша, хванах се за стъпалата и наблюдавах как те повдигат тялото. Все още не се бе вкочанило – главата му се отпусна върху ръката на Артър. Когато го повдигнаха и стъпалата му се измъкнаха над повърхността на течната глина, те изглеждаха огромни, сиви и лъскави, но шликерът веднага се стече по добре излъсканите с вакса обувки, оставяйки малки линии и петна около шевовете и връзките.
С напрегнати, почервенели лица те го изместиха от средата на бъркалката и го повдигнаха колкото можеха по-нависоко. Наведох се, стиснал до болка стъпалото с лявата си ръка, сложих дясната под гърба му, свих я, сграбчих го за калното сако и започнах да бутам. Отгоре работниците започнаха да дърпат въжето и тялото се издигна, от него се стичаха бързо тежки капки, потри се в рамото ми, удари ме по лицето. Присвих се. Работниците вдигнаха клатушкащите се крака над ръба на хранилището и оставиха тялото на пода. Изкатерих се, а Люк и Артър ме последваха.
Локва течна глина бе започнала да се разстила около него, докато работниците развързваха въжето.
– Донесете нещо, с което да го покрием – нареди Люк.
Извадих носната си кърпичка, коленичих, затворих устата му, избърсах носа и челото, пригладих гъстата му коса. Сивото вещество се процеждаше между пръстите ми, оголващи ивици черни кичури.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA22Q4 при завършване на поръчката си.
