Джералд Дифи е прекарал четири десетилетия, потопен в света на храната, виното и гостоприемството. „Истории от „Барът на Джералд“ (изд. „Прозорец“, преводач: Ирина Манушева) е колекция от забавни, трогателни, проницателни и понякога нелепи случки от живота му в кухнята и зад бара. Започва с юношеството му в Обединеното кралство и спомените за храна и семейство, и продължава с истории и съвети от четиресетте му години в бранша — пътувания и ястия, хора и места, от обяд до вулкан в Сицилия до вечеря на плаж в Източен Тимор. В книгата ще откриете не само разкази и рецепти, но и импресии, парченца живот и проницателни наблюдения.
Прочетете откъс от книгата при нас.
Чистокръвници
Великден, 1974 година. Пратили са ме при баба и дядо в Съфък, където семейството ни държи ханчето „Трите коса“ – разнебитена къща от кремък и сламен покрив, която бавно потъва в черната глинеста почва на мочурищата от 400 години.
Всичко тук е старо, направо древно. Плевнята, пълна с дърва за огрев, ръждивата помпа с нафта, повреденият джубокс на двора, превърнат в малък, симпатичен курник. Дори патиците имат рахит. Но за мен е рай.
В кухнята леля Алис варди до грамадната черна печка. Все едно дядо е паркирал парния локомотив в стената. Леля бди над котлона и го играе едновременно огняр и машинист, а от време на време сръчно подмята средновековния чугунен тиган.
Ще има наденици.
Баба им казва „чистокръвници“. Вика им така още от 20-те години, когато ги правели от конско месо и талаш. Вероятно префърцуненото име ги прави по-апетитни.
Леля често се заглежда през прозореца. Умува над нещо. Старите хора така правят. Слънчевите лъчи играят по прашинките; ветрецът подухва лентата за мухи, висяща от тавана като размотана ролка филм, поръсена със стафиди. Ако изключим едва доловимото цвърчене от тигана, в къщата цари пълна тишина.
Изведнъж от километър разстояние се донася скърцането от спирачките на буса на чичо Джак Морис. Това е сигналът: още преди да е влетял през вратата, на голямата чамова маса като по чудо изниква чаша с чай.
Джак е червендалест момък с весели, палави очи. Въпреки че всъщност е стар и краката му се огъват, още из глежда млад. Редовните клиенти го наричат скуайър[1] – уж на шега, ама не съвсем. Той се засмива, кима и прибира пушката зад вратата, където стоят още половин дузина такива. Колекционира си пушки и въдици, както други събират химикалки.
Зад Джак върви господин Бейкър, горският пазач, който от двайсет години насам винаги хапва при Джак и Алис. Неговата чаша също чака на масата, телепортирана от космическия кораб на леля, без да забележа. И той като Джак първо оставя пушката до закачалката, после увесва заека в килера и чак тогава сяда, за което е нужна известна реорганизация заради всички кучета под масата: джак ръселът на Джак, ретривърът на Джак, ретривърът на Бейкър и дребният мишеловец на Бейкър.
Последният дребосък ме озадачава. Господин Бейкър винаги е облечен в униформа от туид на едно от големите имения. Всичко му е строго подбрано: от ливреята до филиграна на приклада и скъпите на вид обувки. Тежки английски чепици, които биха изглеждали еднакво на място в салона на херцога на Кембридж и в гората, докато сритват задника на някой бракониер по тъмна доба.
Малкото му куче обаче не е „строго подбрано“, ами мелез. Намерил го на прага на смъртта в някаква канавка и – колкото и да е странно за човек, свикнал цял живот да убива животни и да отглежда птици само за да бъдат безмилостно застреляни от неделни ловци без всякакво възпитание и морал – взел, че го спасил. И сега бяха неразделни.
Мирът под масата е възстановен, в помещението отново се възцарява тишина. Време е за храна.
В този момент нещо изгърмява.
Невидима гаубица в тигана произвежда залп с наденица, която полита, описвайки дъга, право към мен. За миг ме обзема онзи страх, който те парализира, когато виждаш как топката лети към теб и сякаш увисва във въздуха, а ти не можеш да помръднеш, ужасен от мисълта, че целият свят на крикета ще види как я изпускаш.
Излишни тревоги. Началният изстрел е изпълнил задачата си. Надпреварата е във вихъра си.
Джак ръселът на чичо Джак излита изпод масата като изстрелян с катапулт. Отскок от стола, отскок от масата и ето че вече лети във въздуха. С разперени предни и задни лапи като Гордън Банкс, спасяващ гол на Пеле, малкият териер като на забавен каданс улавя наденицата между зъбите си в полет.
Приземяването не е толкова грациозно, но в случая важна е бързината, защото двата мускулести ретривъра вече са надушили миризмата.
Малкото куче каца сред чашите за чай на плота за сушене. Една чинийка подскача и се обръща като монета, след което се разбива на парченца и чупи съседната чаша. Навсякъде се разлитат части от посуда в опит да избягат от шрапнелите. Лее се мляко.
От тежкото приземяване джак ръселът се блъсва в гърба на плота. По всичко личи, че ретривърите ще оправдаят името си[2]: единият вече се стрелва изпод масата, другият ще заобиколи периметъра. Класическа маневра – остава им само да скочат върху сушилката.
Териерът обаче няма да се откаже така лесно след всичката акробатика. Той успява да се извърти, скача от плота, отскача от полицата на вратата и излита на двора. Няма шанс да го хванат дори долната част на вратата да беше отворена. А тя не е.
Ретривърите са развили критична скорост, а няма къде да отидат. Този под масата се забива в един стол, който отскача и отнася няколко чинии заедно с дървената стойка, в която са се скрили. Другият се опитва да тарани вратата, но тя оказва отпор и той се стоварва назад сред пушките и въдиците. Гюрултията се допълва от виковете на леля, която крещи по кучетата. Те се уплашват и с присвити уши намират път за отстъпление, като прескачат долната част на вратата и после известно време не се появяват пред очите ни.
Настъпва тишина, която сякаш трае цяла вечност. Чуват се само дрънченето на някоя и друга чиния и падането на разклатени оръжия. Аз седя и чакам.
Леля Алис гледа със зяпнала уста мястото, където допреди миг бяха кучетата. Мъжете не казват нищо. Мишеловецът на господин Бейкър не е помръднал.
Всички се споглеждат насред мелето и избухват в смях, който дълго не секва. Леля още се киска, докато налива чай. Никой не се притеснява за счупените чинии и чаши, нито дали пушките са били заредени.
Все пак ще ядем наденици.
Да заложим на „Риц“
На двайсет и петия си рожден ден получих 25 лири. В лондонския „Риц“ предлагаха меню изненада от главния готвач за точно толкова и аз си направих резервация. Облякох костюма на някой мъртвец, който дори не ми беше по мярка, и седнах на масата си за един в ъгъла. Виждах целия салон. В другия край на залата седяха група офицери с яркочервени мундири, които забавляваха гостите си, а месинговите им копчета блестяха, излъскани до инч от живота си.
За пръв път стъпвах на толкова изискано място.
До чинията, която се боях да докосна, да не би да я счупя, имаше четири комплекта сребърни прибори – толкова тежки, сякаш потъваха в пастелнорозовата покривка. Имах чувството, че ако скоро не донесат храната, съвсем ще изчезнат.
Ето че първото блюдо пристигна. Притеснен от цялата обстановка, костюма втора употреба и факта, че седя сам на маса, попитах келнера кои прибори са за това ястие.
Спокойният му, вдъхващ увереност отговор се превърна в един от пробните камъни в живота ми.
– Използвайте тези, с които ви е най-удобно, господине. Накрая получих и торта.
Фъстъци
През 1985 година, докато пътувах из Съединените щати, се озовах в бирария „Манхатън“. Имаше бира и фъстъци. Общи маси с колосални количества печени фъстъци. Направо се влюбих.
По-късно в Испания видях как клиентите хвърлят боклуците си по пода – салфетки, клечки за зъби, черупки от скариди. И това много ми хареса: хвърляй всичко долу, барът да е чист. После ще метем.
И така, в първите години в „Барът на Джералд“ давахме фъстъци с шушулки. Едновременно занимание за пръстите, хапване и забавление. Подът хрущеше, а атмосферата напомняше на стара пивница или месарница с талаш по земята.
Веднъж, след поредната поръчка на двайсет и пет кила фъстъци, доставчикът ни, господин Прахат от Индия, ме попита:
– Да не гледате слонове?
Силата
Работното време още не е започнало. Седя на бара със своя стар приятел, наставник и бизнес партньор, Марио.
– Джералд – подема той, – искам да те питам нещо. Вчера, като говорихме по работа, колко време отделихме да анализираме оборота, да прогнозираме печалби, да проверяваме сметки и да инвентаризираме запаси?
– Не сме правили такива неща.
– Именно. Ти ме попита дали сме имали добра седмица и аз казах „да“.
– Аха.
– А колко време отделихме да мислим какво да правим с белите аспержи, на които сега им започва сезонът?
– Около три часа.
– Точно така. А предния ден за гъбите?
– Пак три часа, ако не и повече.
– Съвършено вярно.
Усещам Силата в него.
Слепец
Веднъж в ресторанта седна слепец. Беше по обяд, така че тъмните очила не го издаваха, а лабрадорът му се беше сврял под масата. Щом всички се настаниха, казах на сервитьорката, че са готови. Тя се приближи и му подаде менюто.
– Благодаря
– рече той, – подайте го на кучето.
[1] Squire (англ.) – човек с високо обществено положение, който притежава и живее в имот в селски район. –Бел. ред.
[2] Породите „Ретривър“ (от англ. retrieve – вземам, донасям) се използват за намиране и донасяне на плячката. – Бел. прев.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA22Q4 при завършване на поръчката си.
