Историята във „Вая и вещиците“ от Ваня Чернева (изд. „Коала прес“) разкрива красивия тайнствен свят на българската митология. В основата на сюжета е залегнало наше древно поверие за обред, свързан със сваляне на луната, който е един от най-силните магически ритуали и във фолклорното мислене се е свързвал с големи беди.
Прочетете откъс от книгата при нас.
* * *
Вая гледаше отстрани и направи странно заключение: масата на чардака се оказа доста гостоприемна – можеше да поеме толкова хора, колкото пожелаеха да седнат около нея. Днес беше доста претъпкано под Купола и никой не ѝ обръщаше внимание, затова Вая се зае да си пооправи ноктите на ръцете. В градината бе открила страхотно растение. От опит знаеше, че като спука тумбестите му семенници, оттам изтича лепкав сок, който, намазан върху ноктите, им придава приятен блясък и лек оттенък в розово. Целенасочена във важното си занимание, Вая смътно дочу гласа на дядо си:
– Страниците казват, че съм прав в предположението си. Историята с Мерит Сегер явно се повтаря.
Думите му накараха всички да се скупчат над ръкописите и дебелите книги, разпръснати върху масата. Архиваря се засуети да обяснява и доказва нещо. Вая предостави ръцете си на ранното утринно слънце, за да даде възможност на лепкавия сок да попие по-дълбоко и да изсъхне по-бързо.
Момичето чу леко изшумоляване зад себе си и рязко се обърна. След случката с баба ѝ пред училището бе придобила този навик. Или по-скоро тик. Горица ѝ се усмихна.
– Изглежда, днес аз ще те бавя.
Вая се нацупи. Определено не мислеше, че има нужда от бавачка. Самодивата схвана, че не се е изразила много намясто, но тя имаше скрит коз:
– Какво ще кажеш, ако оборудваме прекрасната ти метличина с перфектна дръжка?
Очите на Вая светнаха.
– Наистина ли?
– Всички твои баби разрешиха.
– Не мисля, че броенето ти е силна страна – дяволито намигна Вая. – Май пропускаш една.
Горица сви вежди и набърчи нос:
– Повярвай ми, ако искаш да запазиш здравия си разум за по-дълго, не я брой за баба. Нямаш нужда от нея.
Вая замислено наведе глава и машинално с крак заглади лекичко един мравуняк. Това създаде паника в мравешкото царство и детето побърза да се отмести.
– Честно казано, никога не съм я слагала в сметките си, но явно тя и до ден днешен не ме изключва от своите… Нещо, което не мога да си обясня.
– Грабвай метличината си и да вървим – подкани Горица.
– Да вървим?! Няма ли да летим?
– Вие, вещиците, само едно си знаете – на метлата и фюююют – айде, готови сте – засмя се самодивата. – Ходенето е здраве, да знаеш, малката.
– И господинът по физическо все това повтаря, знаеш ли?
– Не го познавам, но има право човекът, и ти да знаеш. – Горица прегърна Вая през раменете и двете поеха бавно по пътеката към една туфа дървета от Пияната гора.
– Чудиш се защо ѝ трябваш на баба ти, нали?
– Ми нали това ти казвам.
– Баба ти е лоша, много лоша.
– Не бих казала, че това е новина за мен – криво се засмя Вая.
– Но тя иска и теб да направи лоша.
– Е, как ще стане това, ако аз не го искам!? – леко ядосана попита малката вещица.
– Точно в това е нашата същност. Ние сме добри или лоши, защото искаме да бъдем такива или онакива. Но баба ти не го разбира това. Тя е много властна жена. – Горица се замисли за миг. – Предначертала е път за теб и за себе си и не иска да приеме, че ти не желаеш да си част от нейните планове.
– И те са…
– Дано да не съм права, но от това, което чух и знам за баба ти… ти нали си лунен човек?…
– Ми така каза Лечиковица.
– Е, щом тя го казва, значи е така. Сега съм сигурна – самодивата си пое дълбоко въздух – баба ти иска да свалите Луната.
– Какво… Как да свалим… не разбирам – закова се на място момичето.
Горица продължи да крачи спокойно и на Вая ѝ се наложи да я настигне.
– Когато една вещица реши да свали Луната, се нуждае от втора вещица…
– Ама защо точно мен е избрала, бе?! Откъде-накъде!!! – Невръстната вещица крачеше ядосано, силно стиснала метличината си под мишница. – Аз да не съм ѝ някаква си…
– Колкото и да не ти се иска, си ѝ някаква си. Може и да искаш да забравиш, но ти имаш кръвна връзка с Агя. А тя се нуждае точно от такава вещица.
– Опасявам се, че не схванах идеята.
– Слушай сега внимателно. За да свали Луната, една вещица се нуждае от съдействието на своя кръвна роднина – сестра, дъщеря…
– Или пък внучка! Ясно. Да си имам късмета, няма що! И какво ще я правим тази Луна, като я свалим?
– О, този, който успее да го стори, се сдобива с безгранична мощ. Става пълновластен господар на света. Притежаваш ли Луната, всички ти се подчиняват и няма власт, която да ти попречи да правиш каквото си поискаш.
Вая отново се бе спряла и трескаво размишляваше върху чутото. Горица се извърна и я изгледа озадачена.
– Да разбирам ли, че идеята ти хареса?
– Е – запъна се Вая, – да кажем, че… не бих могла да я отхвърля с лека ръка. Казваш, че човек, свалил Луната, може да постигне всичките си желания, така ли?
– Не точно. – Горица бе забелязала подходящото дърво и се насочи към него.
– Не мислиш ли, че си противоречиш? – последва я Вая.
– Ми… как да ти кажа… Досега добра вещица не е сваляла Луната. Този акт винаги е бил свързан със злини. Затова смятам, че покорената Луна изпълнява желания, свързани с лоши намерения.
– А… не ви ли е хрумвало, че това се дължи на намеренията, с които е свалена Луната? – Вая вече бе схванала нишката на логиката.
– Не знам и не е моя работа. – Самодивата съсредоточено оглеждаше млада крива фиданка, която, усетила вниманието към себе си, се гърчеше в танц, който не обещаваше нищо добро за целостта на снагата ѝ.
– Харесва ли ти? – попита Горица. – Смятам, че ще се превърне в чудесна дръжка за метлата ти.
Вая я изгледа недоумяващо, после удостои с внимание зигзагообразното дърво.
– Ако имах спираловидни задни части, най-вероятно щеше да ми пасне идеално.
– Това не е проблем – засмя се весело Горица.
– Смяташ ли? – въпросително я изгледа Вая. – И кое по-точно не е проблем – формата на дървото или извивката на тялото ми отзад? – Малката вещица откровено се заяждаше с Горица. Но самодивата не се включи в тона ѝ.
– Ти само кажи дали дървото ти харесва, и всичко ще се нареди.
– Искрено се надявам дървото да се изправи. – Вая се вгледа във фиданката пред себе си, която вече откровено беснееше около оста си. Съседните дървета също се опитваха да привлекат вниманието на младата вещица. Настана голяма дандания. Вая огледа най-близките дървета, взря се и по-навътре в гората, но в крайна сметка се върна при дървото, посочено от Горица. – Не мога да разбера що за кеф е да те отсекат и да те превърнат в дръжка на метла! – Детето недоумяваше поведението на гората.
– Трябва да знаеш, че е чест за всяко дърво да стане дръжка на вещерска метла. Но не ме питай защо. Не знам.
– Е… ми… да му окажем тази висша чест тогава – твърдо произнесе Вая и рязко извади атема си от канията, която висеше на кръста ѝ. Замахна с все сила. Дървото истерично изпищя и полегна назад, почти прилепнало до земята. Ръката на Вая увисна във въздуха. Гората внезапно замлъкна.
– Категорично му взе акъла – развеселена от случката, се изкикоти Горица. – Не стават така тези неща.
– А как! – попита Вая и все още не сваляше ръката с ножа.
– Сега определено ще трябва първо да го успокоиш… ако не искаш да имаш луда, в клиничния смисъл на думата, метла.
– Да го успокоя? Но как?
Горица се замисли.
– Вие, хората, малките хора, обичате да си играете с кукли на майки и деца, нали?
– Аха…
– Ми същото е. Айде, аз ще се поразходя, пък ти си свърши работата… И прибери този нож!
Преди Вая да успее да възроптае срещу повърхностните наставления, Горица се оттласна от земята и плавно полетя към вътрешността на гората. Когато след половин час се върна, видя, че Вая се е справила безгрешно. Коренът на дървото, който повече приличаше на малък топуз, бе водещата част на метлата. Някои вещици, или поне така се наричат, допускат груба грешка, като скриват корена на дървото из метличината и после недоумяват защо метлите им се движат само на заден ход.
Из тънките вейки на дървото Вая бе преплела магическите китки на метличината си и здраво ги бе прикрепила едни към други с жилави треви. Сега стеблото на дървото преливаше в пурпурно и блестеше в идеална гладкост. Вая си играеше с метлата, като я подпираше до някое дърво, скриваше се наблизо, а после я призоваваше. Метлата, изглежда, нямаше търпение да попадне в ръцете на младата си стопанка.
