„Дъхът на ближните“ от Андонис Георгиу (изд. „ICU“, преводач: Ирена Алексиева) е книга на отритнатите и маргиналите, на хората, потопени в лепкавия сироп на миналото и в родовата си история.
Седемнайсет разказа, в които самотата и отчуждението са фундамент на живeeнето. Нима можем да се спогодим, когато все заклеймяваме различния, не го разбираме, чужд ни е? Когато са ни нужни брони и щитове, за да се съхраним.
Георгиу пише от дълбоко човешка перспектива, с искрена съпричастност към съдбата и чувствата на героите си – нещастна съпруга, обречена да понася тормоза и униженията, на които я подлага съпругът ѝ, бежанци, понесли вечната болка на изкоренените си животи, възрастна дама, която в самотата на последните си дни размишлява върху някогашните си забранени чувства към друга жена, обичащ съпруг и баща, смазан от чувство за вина, че понякога копнее да е сам и свободен.
Предлагаме ви да прочетете един от разказите, включени в сборника.
КАТО ЧУЖД
Баща му почина, погребаха го вчера, един месец беше в болница, десет дни в интензивното, той през цялото време беше плътно до майка си, но не издържаше вече, беше се уморил, макар да чувстваше, че може би все още ѝ е нужен; „мислиш ли, че ще се уплаша сама?“, попита го тя леко манипулативно, но когато видя изражението му, добави „не, не, върви“, на тръгване я чу да казва по-скоро на себе си „трябва да свиквам“
с влизането в апартамента го блъсна силна миризма, не беше се прибирал толкова време, минаваше само да си вземе дрехи и някои неотложни неща, да се изкъпе или да хапне нещо, взето отвън, навсякъде беше затворено, дори боклука не беше изхвърлил и на юлската жега… и сега не отвори прозорците, не искаше чист въздух, отиде в кухнята, извади от хладилника остатъците от едно печено пиле от пекарна, намери и две кутийки бира и седна в хола срещу угасения телевизор, беше му горещо, потеше се, но не пусна климатика, съблече се по гащи и продължи да яде, отпивайки от бирата си; на път за вкъщи му се бяха обадили колегите от автосервиза да го канят да излезе с тях, „да се поразтуши“, ако иска, не искаше, сега пък сестра му го търсеше на мобилния, знаеше защо: да го навива да остане още малко при майка им, понеже беше сам – откакто се разведе преди десет години, мина в категорията „сам“ и „без ангажименти“, пък тя имаше семейство, деца, така щеше да му каже; и той имаше един син, студент в Англия, който искаше да се върне за погребението на дядо си, но му казаха да не идва, билетите бяха скъпи, имаше и изпити; не вдигна телефона, за да не се скара със сестра си, щеше да ѝ се обади, когато се поуспокоеше, и без това в момента с нищо не му се занимаваше, ядеше студеното пиле с необяснима наслада, сякаш изпитваше признателност, че може да яде, че отваряше устата си, дъвчеше, гълташе и храната отиваше в стомаха му, след това щеше да се смели, да се превърне в хранителни вещества, които щяха да се разпространят навсякъде в тялото му, а остатъците щяха да бъдат изхвърлени под формата на изпражнения – беше признателен дори за това, че след няколко часа щеше да се изходи в собствената си тоалетна, че се намираше у дома, че можеше да седи на дивана, че беше отново сам; откакто се беше развел, постепенно си беше изградил една друга рутина, в която имаше място за много малко хора, почти за никого; беше му горещо, усещаше потта по цялото си тяло и му харесваше, потеше се, значи беше жив, взе една хавлиена кърпа, избърса лицето си, шията, гърдите с вече прошарените косми, корема, който още не се беше отпуснал чак толкова, добре изглеждаше за петдесетгодишен, краката – стегнати и силни, опипа члена и тестисите си през гащите, миризмата на гнило и жегата го замайваха, но в същото време и го възбуждаха, след всичко, което се беше случило напоследък, имаше нужда да се възбуди
на него позвъниха от интензивното, очакваше обаждането: като си тръгваше оттам същия ден следобед, го спря една медицинска сестра, веднага разбра какво означава изражението на лицето ѝ, когато му зададе въпроса „ако се наложи, на вас ли да се обадя?“, „ще умре ли?“, попита той и тя без колебание отвърна „да“, сякаш ѝ олекна, че можеше да му го каже открито, беше жестоко, но толкова освобождаващо, докато баща му беше в болницата, преди да замлъкне в интензивното, го виждаше как се срива психически и физически пред очите му, как се разпада – тлента явно започва, преди да умре човек, гледаше го как се опитва със сетни сили да се държи на положение, да запази поне малко достойнство, но не беше лесно с абокатите, системите за инфузионни разтвори, болкоуспокояващи и лекарства, катетрите за урината, после и памперси му сложиха, след като го завариха паникьосан в леглото, не беше успял да стане, за да отиде до тоалетната, и се беше изпуснал, беше изцапал и леглото, гледаше ги, засрамен, но най-вече уплашен, осъзнаваше, че идва краят му, осъзнаваха го и те; така че знаеше какво ще чуе, когато телефонът иззвъня в три сутринта, по никое време, посред нощ, в тъмна доба, не спеше, беше му горещо, малкият вентилатор в бившата му стая в къщата на родителите му, където се беше настанил, не вършеше никаква работа, колко са странни тези завръщания – да се опитваш да наместиш днешното си изнурено и остаряващо тяло там, където навремето спеше цветущият младеж, който някога си бил
„от болницата ли е?“, подвикна майка му от съседната стая, „да“, смотолеви той, нищо повече не го попита, нищо не си казаха, приготвиха се бързо и механично в пълно мълчание, дори в колата не обелиха нито дума, докато прекосяваха града, стори му се толкова странно, че са пусти улиците – нормално в този час, но му направи впечатление, през последните дни му беше писнало да шофира в задръстванията: от майка му до работата за кратко, колкото успееше, после пак при майка му, до неговия апартамент понякога, до болницата по два-три пъти на денонощие, а междувременно къде ли не – до аптеката за лекарства, на пазар, до външна лаборатория за някои изследвания, да закара и да докара майка си където трябваше, после пак до болницата, вечно на педал в натовареното движение, откъде се бяха взели всичките тия коли, винаги ли са били толкова? сега улиците по познатия му маршрут бяха толкова пусти, че направо не му се вярваше, празен беше и огромният паркинг, където ежедневно се въртеше в кръг, докато намери свободно място, изглеждаше още по-голям така и когато слезе от колата, цялата тая пустош го смрази, въпреки че нощта беше гореща, а влажността нетърпима, и макар да имаше толкова място, съвсем се сбърка и паркира далече от входа, бяха изминали половината разстояние, докато го осъзнае, майка му до него, задъхана и изтощена, вървеше вече с усилие, но крачеше безмълвно напред като войник, не беше притеснена, знаеха какво е станало, нищо че не го бяха изрекли на глас, просто бързаше да стигне до стаята, да чуе, по-скоро да види необратимото, „ти пък що не ми каза нещо, как можах да спра чак там!“, смотолеви той, сочейки колата, „то остана ли ни акъл?“, отвърна му тя, тръгнаха нагоре по стълбите, два силуета в нощта под студената светлина на лампите пред входа на една болница, един мъж и една жена, които се качват сами по широко стълбище, забързани, но уморени – ако не беше живият живот, а филм, ако беше далечен план, заснет отвисоко, щеше да е изключителен: двама души се качват по стълбите, за да се изправят лице в лице с неизбежното, съвършен кадър, ако не беше живият живот; влязоха в празното фоайе, студено като хладилник от климатиците, прекосиха го, качиха се в асансьора и тръгнаха по коридорите, където нямаше жива душа, мъртвило навсякъде, около тях и вътре в тях
стигнаха до стаята, завариха го така, както го бяха оставили следобед – като заспал, човек би си помислил, че е фалшива тревога, но „уви…“, каза им сестрата, „току-що“, добави, сякаш искаше да ги утеши, че са го изпуснали; за него нямаше значение, вече мислеше за практическите въпроси като чужд човек: да се обади на сестра си, да уведоми лели, чичовци, приятели, да намерят погребална агенция, да решат кога ще бъде погребението, да се пусне некролог във вестника… снимка, трябваше снимка, това му се заби в ума сега, до него майка му започна тихо да плаче, по-скоро като част от формалностите, от дни го оплакваше без глас, не ѝ беше останала повече скръб, само умора имаше в очите ѝ и страх, онзи атавистичен страх, който се събужда у всеки от нас при смъртта на друг човек, беше го ожалила вече по свой начин – мъжа, с когото бе изживяла живота си, заедно в добро и зло, в зло и в радост, в радост и мъка, в трудности, в още по-големи трудности, докато смъртта ги раздели, както бе станало; гледаше почти с безразличие майка си, която се приближи плахо към леглото и хвана ръката на баща му – или на онова, което някога беше баща му; наистина коя снимка щяха да сложат? навремето се дразнеше, когато виждаше снимки на усмихнати хора по некролозите, откъде накъде ще се смее човек, когато съобщава за смъртта си? с напредването на годините осъзна, че така е редно, как иначе? с усмивка трябва, а още по-добре даже детски, дори бебешки снимки да се слагат на некролозите, та да си отиваме усмихнати и невинни, както сме дошли; снимката, само това го занимаваше в този момент, снимката на некролога, снимката в църквата върху ковчега, снимката на гроба, с коя снимка щяха да се простят с него и да го запазят в спомените си? дойде време и той да се приближи до леглото, застана до майка си и се загледа в покойника, не го докосна, но почувства, че е студен, гледаше го, но вече не разпознаваше в него баща си, коя снимка да сложи сега на лицето, което стоеше срещу него в този момент, че да върне образа му в съзнанието си?
потеше се в хола, заедно с останалите миризми във въздуха се носеше и неговата – на кисело, не му пукаше, щом като тялото му реагираше на жегата, значи беше жив, стана и отиде в спалнята, седна пред компютъра, извади един твърд диск от чекмеджето и както често правеше, започна да гледа порно и да онанира, изпразни се почти веднага, нормално след толкова дни въздържание, въпреки че един ден в къщата на родителите си не издържа и си би една чекия, заключен в тоалетната като в пубертета, с почти същия страх да не го хване някой; няколко метра по-нататък, в кухнята, майка му седеше с една сюрия лели, които бяха дошли за подкрепа; само с тая едничка чекия под стрес беше изкарал толкова дни, затова свърши бързо, но не почувства облекчение, продължи да гледа порно цяла вечер, изпразни се още три-четири пъти; пред компютъра, до леглото си, което от дни стоеше неоправено, мастурбираше сам в пълно мълчание, сестра му се обади още два пъти, после един чичо, майка му – не, сигурно беше заспала рано или чакаше той да ѝ се обади, двама приятели също звъняха, не вдигна на никого, дори и на сина си, на когото обаче прати съобщение „ще си лягам, да се чуем утре“, продължи да онанира, да гледа всевъзможни сюжети, да лъска бастуна, да чука
чука млади жени с красиви тела, някои изваяни от тренировки, други по-естествени, всички със сиянието на младостта, но и по-възрастни, по-опитни, харесваше му как щедро се раздават и жадно го поглъщат, мачка всякакви гърди, стегнати, увиснали, големи, по-малки, които се побираха в дланта му или в устата му, когато ги смучеше, лиза путки, които после обладаваше влажни, вкусил соковете им, а докато ги чукаше, усещаше устните им да обгръщат плътно члена му в такава хармония, че му прималяваше, изпразни се навсякъде, вътре, вън, върху гърди, върху кореми, в лица, в усти, не спря дотам, някои ги псуваше, плюеше ги, искаха го, унижаваше ги и се възбуждаха, възбуждаше се и той от властта, която имаше над тях, караше ги да пълзят, да се влачат по пода, да лижат обувките му, както бяха в краката му, стъпваше върху лицата им и им причиняваше болка, гледаха го в очите и свършваха от страх, свършваше и той, понякога сам падаше в краката им, търсеше господарки с кожени ботуши и дълги крака, по които да се свлече, които да прегърне, да обходи с езика си, искаше да усети гнева им, да се остави на страстите им, страхуваше се, но го искаше, нощта напредваше и въпреки че вече се съмваше, все още не се беше наситил, потърси в интернет филми с оргии и както минаваше от една жена към друга, започна да се заглежда в мъжете, които чукаха в съседство, не беше за първи път, беше му се случвало и преди да се взира в младите мъжки тела, не знаеше дали това го възбуждаше, дали беше просто любопитство, или търсеше да открие в тях тялото, което беше имал навремето, но се беше улавял да оглежда членовете на младите – стегнати, твърди, на по-възрастните с първите бели косми в основата, някои с по-ясно изразени вени, и незнайно защо, особено тази вечер, изпитваше силно желание да погали тези вени, цяла нощ прави секс в легла, по дивани, на пода, върху маси, на открито в гори, по плажове, сутрин, вечер, в коли, в асансьори, в кабинети, върху бюра, клюмаше на стола от умора, но продължаваше да лъска бастуна… да можеше да намери една жена, която да докосва, да можеше хората винаги да се докосват, да се събират хората, да се сливат телата, всички тела, и младите, и тези, които вече не са млади, телата, пълни с живот, да се съвкупяват, телата с живот, телата, живот
щеше да мине много време, докато забрави моргата, в която беше отишъл да получи тялото на баща си, беше като онези по филмите, студени, стерилни, с лъскави маси и чекмеджета с голи тела, покрити с бели чаршафи, „този ли е?“, попита санитарят, както би попитала уморена продавачка в магазин, изнервена вече от капризите на клиентите – „това ли? ще ви отива“, готова да каже всичко, за да се отърве, „чудесно ви стои, много хубав цвят“, мъртвото тяло нямаше цвят, „да“, потвърди той като чужд човек, без скръб, с една горчивина, която приличаше на ропот, но не беше, едно неопределено чувство, по-всеобхватно, както когато си високо в планината късно следобед, гледаш хоризонта в далечината и усещаш цветовете на залеза да избухват в стомаха ти[1], „днес сме тук, утре ни няма“, огледа за малко мъртвото тяло, така безпомощно под ярката бяла светлина, така изложено пред сухите му очи, така самò и студено; толкова мимолетно
свърши
за последен път, галейки тялото си, живото си тяло, и си помисли на сутринта да
организира групата да поиграят мач след работа
[1] „Облегнат на оградата, зачаках цветовете на залеза да избухнат в стомаха ми и те не закъсняха да сторят това.“ Робърт Пен Уорън, Цялото кралско войнство. Б. а.
В превода е използвано изданието на български език на изд. „Народна култура“, София: 1982 г., прев. Тодор Вълчев. Б. пр.
Можете да направите предварителна поръчка с отстъпка на книгата от сайта на издателството.
