В „Малка книга за големи чудовища“ от Фебе Силани (изд. „Прозорец“, преводач: Любослава Русева) чудовищата всъщност не са никак страшни. Съвсем сериозно. Орките постоянно са гладни, вампирите имат лошия навик да хапят, а драконите се палят и от най-малката дреболия. Обаче децата винаги ги побеждават.
И знаете ли защо? Защото те са много по-умни от всички чудовища, взети накуп!
Предлагаме ви да прочетете две от хумористичните фентъзи-истории, включени в сборника.
СМАХНАТИЯТ УЧЕН
Смахнатият учен е много интелигентен. Той прекарва по-голямата част от времето си в лабораторията. Обикновено изпитва резултатите от своите експерименти върху себе си, рискувайки живота си.
Понякога губи контрол над това, върху което работи, и може да стане много зъл дори без да иска. Често се случва някои откачени учени да бъдат обсебени от идеята да управляват света. Те кроят дяволски планове и проектират невероятно сложни машини, за да могат да държат всички хора под контрол. Изобретяват разни еликсири и успяват да станат невидими или напълно да променят външния си вид.
За да спрете луд учен, който се е превърнал в странно същество, не ви остава друго, освен да намерите друг луд учен, способен да създаде правилната противоотрова.
ВЪЛНУВАЩ ЕКСПЕРИМЕНТ
Бианкамария знаеше, че е дете с голям късмет. Не всеки може да се похвали, че има чичо учен! От време на време тя го посещаваше, за да види последните му изобретения.
– Здравей, чичо Боцо! – поздрави го Бианкамария, когато влезе в лабораторията. Това място беше наистина вълнуващо: имаше бълбукащи колби, буркани с мистериозно съдържание, микроскопи, странни електронни устройства и листчета с формули, залепени навсякъде.
В този ден чичото се бореше със зелено-розова смес, в която точно тогава добавяше захар, за да може да я експериментира върху себе си.
– Добро утро, Бианкамария! – отговори той, като я погледна разсеяно. – Седни на онази табуретка там, след малко ще дойда при теб!
Чичо Боцо глътна сместа, която беше приготвил. Мигновено очите му започнаха да се въртят, а ушите му клюмнаха.
– О, не, не работи, не работи – промърмори той. – Исках да създам лекарство за подобряване на зрението и слуха, но вероятно съм направил нещо нередно.
Бианкамария си мислеше, че чичо ѝ е малко смахнат. Канеше се да му каже нещо, когато на вратата се позвъни. Беше доктор Берноколо, негов приятел, също учен.
Мъжът нахлу в лабораторията с крясъци. Бианкамария забеляза с ужас, че той има два кокоши крака, а пръстите на ръцете му са покрити с птичи пера.
– Помогни ми с противоотровата! – извика доктор Берноколо с писклив глас. – Превръщам се в кокошка, направих еликсира твърде концентриран!
Но чичото не можа да види или чуе много от това поради състоянието, в което той самият се намираше. Като не знаеха какво да правят, двамата се обърнаха към Бианкамария:
– Трябва незабавно да се обадиш на нашия колега, химика Биторзо! Обясни му какво става и му кажи да дойде!
Горкото момиченце беше много уплашено и веднага извика химика на помощ. Когато на вратата отново се позвъни, тя отиде да отвори, но… изненада! На прага нямаше никого.
Внезапно Бианкамария беше избутана и една голяма стъклена купа, която висеше във въздуха, влетя в стаята.
– Пак твоите експерименти за невидимост, а? – каза чичото, като се обърна към купата. Тогава забеляза, че Бианкамария изглежда ужасена, и я успокои. – Нашият приятел Биторзо работи върху формула как хората да стават невидими, но все още не е усъвършенствал някои неща. Например, докато е невидим, не е в състояние да говори, а за да го видиш, трябва да извадиш брашно от шкафа и да го хвърлиш върху него!
Момичето се подчини и под брашненото було се появи мъжки силует. Доктор Биторзо постави три сламки в купата и учените изпиха течността на един дъх. В миг те се върнаха към това, което си бяха: трима странни старци, разрошени и с изцъклени очи.
– Какво хубаво момиченце! – възкликна доктор Биторзо. – Бихме могли да изпробваме върху нея лекарството ни за светкавичен растеж.
Лицата на тримата учени грейнаха. Те започнаха да вадят флакони и спринцовки, пълни с течности във всякакви цветове.
Бианкамария отстъпи назад, шмугна се през вратата и побягна с всички сили.
ДЯВОЛЪТ
Дяволът е зъл и могъщ. Страшно е дори да го погледнеш: има два заострени рога на главата, дълга, груба, люспеста опашка и раздвоен език, който се стрелка като на змия.
Той може да се преобрази във всичко, което пожелае, дори в сладко синеоко котенце. Обикновено предпочита да изглежда като мило и добро същество, за да заблуждава онези, които го срещат. Обича да говори лъжи, да върши най-ужасни неща и да примамва всеки да стане зъл като него.
Дяволите живеят в големи количества в най-дълбоките части на земята, сред пламъци, нажежени скали и реки от разтопена лава. Въоръжени са с големи заострени вили, с които мушкат нещастниците.
Любимото им забавление е да се опитват да завлекат хората в дълбините на ада, откъдето те никога повече не могат да избягат.
МОСТ ЪТ НА ДЯВОЛА
В една бурна нощ старият дървен мост беше отнесен като сух лист. През зимата беше толкова студено, че дори водата в каните у дома замръзна. Жителите на селцето бяха отчаяни.
– Как сега ще стигнем до долината, за да отидем на пазар? – вайкаха се те. – Реката е толкова широка, а водите ѝ са толкова студени, че никога няма да можем да построим друг мост.
Изведнъж една старица на име Лоле извика с дрезгав глас, размахвайки бастуна си:
– Дори дяволът не би могъл да направи мост над тези бурни води!
Точно тогава обаче един дявол я чу. Той изникна пред очите на всички сред облаци дим подобно на голяма експлозия. Беше огромен.
– Горките човечета! – изсъска дяволът, впил в тях огнените си очи. – Мога да построя мост, който нищо на света няма да може да разруши! – И посочи реката с дългия си нокът. – Утре сутринта ще имате мост – продължи той, – но сделката е следната: първият човек, който мине по него, ще дойде с мен в ада и ще остане там завинаги.
Хората го погледнаха, вкаменени от страх. Но нямаха друг избор, освен да приемат договора с дявола: някой трябваше да се пожертва в името на всички.
На следващата сутрин новият мост вече беше там, по-красив и здрав от предишния. Трябва да знаете, че в това село живееше едно много жизнено момче на име Джангуидо. Същата тази сутрин Джангуидо се втурна като останалите жители на селото да види моста и понеже беше любопитен, бързо претича по него. Тогава дяволът пристигна с рев. Той обичаше грандиозните изяви, така че протегна ръка през дима, грабна Джангуидо и го повлече със себе си пред ужасените погледи на всички. Двамата потънаха на хиляди километри под земята, в сърцето на ада.
– Супер! – възкликна Джангуидо. – Почти като скоростното влакче в увеселителния парк! Искам още! Още! – извика момчето, дърпайки силно дявола за опашката.
Само след три дни дяволът върна Джангуидо обратно на моста. Всички жители на селото пристигнаха, за да узнаят какво се е случило.
– Гръм и мълнии, не искаме повече това дете! – изкрещя изнервеният дявол. – Вземете си го обратно!
Джангуидо, от друга страна, изглеждаше в страхотна форма: като видеше бронзовия му тен, човек би си помислил, че момчето току-що се е завърнало от морска ваканция.
– Това дете е истинска напаст! – продължи обезумелият дявол. – То знае най-ужасните пакости. Върза опашките на всички дяволи, дори започна да ги дърпа за рогата! Криеше вилите от мен и ръсеше такива опашати лъжи, че насъска дяволите един срещу друг! И накрая, както си играеше с огъня и врящото олио, изпържи моята скъпоценна наметка! – Дяволът седна на земята и заплака, напълно изтощен.
Джангуидо сви рамене и рече безутешно:
– Но аз просто исках да си играя. Както правя винаги!
Дяволът го изгледа злобно и изсъска:
– Не искам да те виждам повече!
И без да се сбогува с никого, изчезна в облак червен дим.
Майката на Джангуидо се затича към него и го прегърна силно.
– Обичам те такъв, какъвто си! Дори от време на време да караш всички да полудеят!
Жителите на селото се засмяха щастливо.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.