„Непозната форма на живот“ от Андрея Расучану (изд. „ICU“, преводач: Лора Ненковска) е роман, изплетен от историите на три жени, които няма как да се срещнат, тъй като всяка живее в различна епоха. В съдбите им обаче има нещо общо и то е усещането за преходността на битието и порива да спрат непрестанния поток на времето, като оставят нещо след себе си – църква, къща, семейство.
Това е втората книга на румънската авторка, издадена на български език след „Вятърът, духът, дъхът„. Прочетете откъс при нас.
Не знам как може да се говори за отсъствието. Как да облечеш несъществуването в конкретна форма, в думи. Нищото. Отсъствие, отсъствия, съществително от среден род. 1. отсъствие на същество или предмет от мястото, където би трябвало да се намира. 2. Внезапна и краткотрайна загуба на съзнание, често срещана при епилепсия. 3. Фиг. Невнимание, безразличие. От френски absence, латински absentia. Да, това е то. Отсъствие на дадено същество от мястото, където би трябвало да се намира. Но кой знае къде е то. Мястото, на което е трябвало да бъде Йоана. Как да дефинираш отсъствието на нещо, ако не си сигурен, че то е трябвало да бъде на определено място. Аз не знаех къде е трябвало да бъде Йоана. Понякога се разхождах около жилищния блок на улица Стежарулуй, отзад все още се виждаше балконът на четвъртия етаж, почти нищо не се беше променило. Новите собственици бяха запазили огромния, натежал бръшлян, който през лятото се увиваше около по-дългите клони на липите и образуваше своеобразна зелена мрежа, която хвърляше сянка. Балконът беше все такъв – покрит с цветя, с напукани и прашни сини стъклени плочи отвън. Понякога се съсредоточавах с всички сили, виках я, почти я виждах да се появява отвътре през тежката стъклена врата в една от тънките си, леки летни рокли. Тя вече не беше никъде и колкото и да се опитвах, не можех да го осъзная.
Беше като да чуваш рева на двигателите на самолет точно над теб, но той вече да е далеч, много далеч, може би дори извън полезрението ти. Чуваш го тук, но той е някъде другаде. Така беше и с Йоана, ако липсваше от мястото, където би трябвало да бъде, означаваше, че е някъде другаде. Когато понякога отиваше в Галац и със Санду оставахме сами в апартамента, правех същото упражнение на въображението, в дългите, тъжни летни вечери, когато седяхме на балкона, а той внимателно ми режеше парченца ябълка, обелваше ги, почистваше ги от семките и ги подреждаше пред мен. Опитах се да си я представя в Галац, в блок Микро 34, където живееше Софи и където бях прекарала и аз много седмици от ваканциите си, как говори, движи се, прави обичайните неща. Струваше ми се невъзможно сега тя да съществува някъде другаде, извън нашия общ живот, където живее свой живот точно както тук. А тогава отсъстваше. Както и сега, тя беше някъде другаде, а не там, където би трябвало да бъде.
Вечерите се точеха също така протяжни, червеникави, над бялото гробище, а високите липи се бяха извисили над четвъртия етаж, в далечината се чуваха шумовете на колите по булеварда, резачката в двора на намираща се наблизо къща, детски викове. Тя никога не се появяваше, но някак си знаех, че е там, все още там, където трябваше да бъде, но някой друг път. По някаква причина, която не можех да разбера, можехме да бъдем заедно на едно и също място, но не и по едно и също време.
Следващия април я сънувах. Тя носеше синя блуза от тъничка вълна и изглеждаше много променена, както когато бяхме прекарали дълго време далеч една от друга и когато я виждах отново, ми изглеждаше чужда, недостъпна, завладяна от мисли, в които аз не присъствах. Струваше ми се невероятно, че чрез общуването си с други хора, преживяването на други събития, пътуването на други места тя се отчуждава и временно става друг човек. Може би точно това означаваше отсъствието, че се превръщаш в някой друг. Сега ще си тръгна, каза, но сякаш беше казала нещо друго, нещо толкова успокояващо, че за първи път от толкова много месеци спах много, дълбоко и се събудих напълно отпочинала.
Не е вярно, че времето лекува всяка рана, че то носи забрава. Не времето има власт над страданието, а обратното. В рамките на един ден часовете се щурат, времеви празноти разделят два момента на яснота и осъзнаване на болката. И местата се бяха сменили. Когато един ден се връщах от пазара, бях подминала входа и когато се върнах назад, сякаш се намирах в чужд квартал, който не бях виждала никога. Паникьосана, тръгнах по обратния път, докато не намерих ориентир, познато място. Когато ми се обадиха от болницата, бях седнала на новия зелен диван и през цялото време на разговора се взирах във вазата с червени карамфили на масата. Мислех си, че тя харесваше червените карамфили и не ги смяташе за символ на смъртта, напротив, казваше, че хълмовете в К. са пълни с диви карамфили. Когато се връщаше от пазар, Санду винаги ни носеше малки ароматни букетчета от летните карамфили, чиито нюанси варираха от тъмнорозово до червено, и горчиво-сладкото им ухание веднага се разнасяше из цялата къща. Когато следобед горещината станеше непоносима, Йоана дръпваше твърдите, сини платнени щори и въздухът, затворен между стените, също боядисани в блед, слюдест, небесносин тебеширен цвят, ставаше почти твърд. Самите ние се движехме различно из водната атмосфера, като големи риби, със сънливи движения, понякога се блъскахме в тежките мебели и се гледахме с неподвижни очи. Въздухът беше тежък за дишане, влажен и мъглив като в оранжерия, наситен със силната миризма на цветя.
Когато отново отворeше прозорците след обедния задух, дълго не се проветряваше, въздухът сякаш се беше втвърдил вътре под формата на квадрат от миризмите на карамфилите, нашите, на задушевността, която се образуваше там. В това време ние бяхме други, отсъствахме от собствените си тела, бяхме в някакво междинно пространство, в което нашите същности вече не съществуваха поотделно, бяхме едно аз, едно морско животно, три тела, едно съзнание. Карамфилите във вазата не миришеха, стеблото на единия се беше счупило от тежестта на цвета.
Разхождам се из K. с приложението Google Earth. Селото се простира покрай зелено езеро, като огледало със странната форма на къдрица. Малки къщички, много от тях сини, покрити с лозя. Дълги огради, също сини, покрай пътя, къщите от едната страна, тесните зеленчукови градини от другата, покрай брега на езерото. Има верига от езера, така изглежда, локви са, но не са мочурища, не са блата. В края – обраслата в папур крепост – сметище. Огромни дворове, сеновал, две момчета на ръждясал мотопед, стара жена, каруца. Търся училището в конака на болярина Гарабет Маня. Бяла църква с червена дървена кула. Сухи склонове, оскъдна растителност – власатка на туфи, жълт божур, диви карамфили. Светеща в жълто салвия. Отвъд езерото е обширна степ като в руските филми, с участъци, из които нежно и безтегловно се веят стръковете коило, самодивските коси, както ги наричаше тя. На един по-висок хълм, откъдето езерото вероятно прилича на скъсан наниз от сини мъниста, се издига дълга къща, заобиколена от овощна градина. Може би там е къщата, вероятно оттам Раду е гледал как децата му отиват на училище, в Галац, в Букурещ. Криволичещият, златен път към бостана. Най-високата ябълка в овощната градина.
Селото се стича в почти права линия, с редки разклонения. Пясъчни хълмове и езера. Не е асфалтирано, вървя по прашния път, както сигурно е вървяла тя, обута с кожените сандали, с които толкова се гордееше, с колосани панделки почти толкова бели, колкото беше и косата ѝ, посоката е къщата в конака на Гарабет Маня, където се е провеждало тържеството за края на годината.
Когато усетила змията, хвърлена през рамото, тя не изкрещяла, както всички очаквали, а се изтърсила и побягнала нагоре по хълма. Не спряла, докато не се прибрала у дома. В двора не се виждал никой освен Ана, която подреждала лъскави бели сливи по напеченото от слънцето стъпало на входа. Йоана влязла, настъпила един плод, който се търкулнал меко под подметката на сандала ѝ, и щом се озовала в полусянката на верандата, припаднала. На следващия ден започнала треската. В продължение на няколко дни била в делириум, говорела за черната змия, която се увива около врата ѝ. Имала още няколко пристъпа и така и не преодоляла страха си от влечуги. Когато след години отишла в Гимеш с малкия Раду, за да прекара лятната си ваканция, детето се натъкнало на гнездо на усойници с малки гадинки вътре, заварила го да бърника там с пръчка, около която се били увили малки черни змии. Запазила мълчание, вдигнала го и изтръгнала от ръката му пръчката, върху която сякаш били израснали движещи се клонки. Същата вечер тя изгубила съзнание, направила треска и вдигнала такава висока температура, че я увили с мокър чаршаф и довели медицинската сестра от града. Когато много по-късно я попитах какво е чувствала по време на пристъпите, тя отвърна нищо, че е било като дълбок сън, сякаш те няма, и че може би така изглежда смъртта, отсъствието от собственото ти тяло и от собственото ти съзнание.
Можете да закупите книгата от сайта на издателството, както и от Ozone.bg.
