Неговите детективски умения са легендарни. Никой престъпник няма шансове срещу Ераст Фандорин, един от най-популярните герои на Борис Акунин. Ето че можем да се насладим на неговото триумфално завръщане, при това в компанията на верния му помощник Масахиро Шибата. В „Яма“ (изд. „Еднорог“, преводач: Денис Коробко) Маса влиза изцяло в ролята на доктор Уотсън, за да разкаже една забравена история, изпълнена с шокиращи тайни и сърдечни рани. Двамата с Фандорин се изправят срещу поредно предизвикателство, покрай което ще се сблъскат с жестоки злодеи и фатални жени.
Прочетете откъс от романа при нас.
**********
Това голямо приключение започна, когато предшестващото го малко – гореспоменатото разследване в един френски замък – едва беше приключило. Бяха изминали буквално няколко минути.
Няма да се отвличам да описвам новогодишното състезание на умове, в което на моя господар му се наложи да си съперничи с най-знаменития детектив на Англия и най-известния престъпник на Франция. Тази история е занимателна, но доста заплетена и ще ме накара много да се отклоня. Ще кажа само, че посрещнах първия ден на 1900 година в северен френски градец, разположен на брега на Ламанш, и че новото столетие започна с доста нелицеприятна суетня.
Бяхме четирима: ние с господаря и мистър Холмс (да, да, онзи същият) с неговия помощник доктор Уотсън. Бяха изминали двадесет минути, откакто джобният ми часовник „Хампдън“ с тих звън изпрати века на Хирошиге и Пушкин, но ние нямахме време да поразмислим над тържествеността на момента. Тъкмо бяхме спасили собственика на замъка Во Гарни от разорение, но се намирахме на територията на имението нелегално, и откъм портата се чуваха полицейски свирки. Двамата велики детективи и двамата им почтени съратници в никакъв случай не биваше да се озоват в конфузна ситуация. Трябваше, както се казва, да си обираме крушите, при това колкото може по-бързо.
Възникна дискусия как ще е най-добре да сторим това.
Аз предложих да се измъкнем навън през стената на парка, нали вече я бях прескачал и бях намерил удобно място, където плътно до каменния зид имаше дърво. Но доктор Уотсън с достойнство отговори, че не е котка, та да скача през огради, а мистър Холмс каза: „По-добре да се скрием в храстите, а щом полицаите се затичат по алеята към къщата, спокойно ще излезем през портата“.
– Прекалено са несръчни и се страхуват да не си скъсат панталоните – казах аз на господаря на руски. – За нас двамата няма нищо по-лесно от това да прескочим стената.
– I guess, to each their own then – рече господарят и се разделихме с колегите без церемонии и сбогувания, което би било напълно невъобразимо за нас, японците, а при британците бе в реда на нещата и на европейски се казва „да си тръгнеш à l’anglais“. Ситуацията наистина не предразполагаше към поклони и пожелания за лек път.
Щом останахме сами, ние се спуснахме в дерето, което отделяше замъка от стената, изкачихме се по склона, и аз посочих на господаря чернеещото наблизо дърво. Той бързо и ловко се покатери по ствола, скочи на оградата и изчезна от другата страна. А аз погледнах към тъмния силует на сградата, за да запомня по-добре мястото, където бях взел решение да се посветя на литературата. Хрумна ми заглавието на повест, което сметнах за изискано и дълбоко: „Краткият, но прекрасен път на трима мъдреци“. Понеже не съм англичанин и познавам дълга на благодарността, поклоних се за сбогом на замъка и едва тогава се покатерих на дървото.
Откъде можех да знам, че ще стана писател чак двадесет и седем години по-късно и че е още рано да се сбогувам със замъка Во Гарни.
Прескочих стената също толкова ловко, колкото и господарят, приземих се меко, в клек – и ослепях. Светна фенер, лъчът му светеше точно в очите ми.
– А ето го и втория. Има ли още някого там? – попита на френски весел глас.
Присвих очи. Видях, че господарят стои с вдигнати ръце, а до него – три тъмни фигури с каскети и наметки. Жандармеристи!
– Добре дошли, господа крадци – каза същият глас. – Нали ви казах, момчета: „Ще надуем свирката край портата и ще идем там, където над стената стърчи дърво. Оттам ще прескачат“. Люка, я ме освети. Да се представя, както се полага.
Светна още един фенер.
Козирува ни снажен юначага с юнашки засукани мустаци.
– Бригадир Бошан, на вашите услуги.
– От полицията на град Сен Мало ли сте? – попита господарят. – Отведете ни при комисар Лашамбр, имам…
Но не успя да каже, че на тръгване от Париж за всеки случай се беше снабдил с препоръчително писмо до местния полицейски началник от господин Бертийон, наш стар познат.
– Служа в полицията на град Сен Серван Сюр Мер! – прекъсна господаря невъзпитаният жандарм. – И Лашамбр не може да ми заповядва! Неговата територия е от другата страна на залива. Вие кои сте? Представете се! Люка, Бернар, сложете им белезниците!
Двамата му подчинени задрънкаха с железата и изреваха насреща ни:
– Стой мирно! Ръцете напред!
– Позволете ми да науча на маниери тези грубияни – помолих аз господаря на японски. – Ще ги понабия малко, без да им чупя нищо, внимателно ще ги просна встрани и ние ще си тръгнем по пътя.
Той отговори сърдито, като заекваше малко повече от обикновено:
– Към служителите на з-закона човек следва да се отнася п-почтително. Това – първо. Влакът за Париж тръгва едва на обяд. Дотогава ще успеят да ни обявят за издирване и тъй или иначе няма да заминем. Това – второ.
Двата аргумента, особено вторият, бяха основателни. Първото, което ще направят, разбира се, е да ни потърсят на гарата – друг начин човек да стигне от тази дупка до Париж няма.
– Мосю бригадир, станало е недоразумение – обърна се господарят към полицая. – Аз съм американският частен детектив Ераст Фандорин…
– Аха, а аз съм Шерлок Холмс – прекъсна го отново младият нахалник. – Дайте си ръцете!
В разговора се включих аз, макар френският ми тогава още да не бе много добър:
– Господин Шерлок Холмс също е тук, наблизо е, и може да потвърди, че…
– Хайде, стига глупости! – изрева бригадир Бошан. – Отведете ги в участъка! Ще ги претърсим, ще ги разпитаме.
Сложиха ни белезници и ни помъкнаха нанякъде в тъмното доста невежливо, за вратовете.
– Самообладание, Маса, самообладание – повтаряше господарят. Само затова не направих онова, което много ми се искаше да направя.
В участъка ни пребъркаха, като прибраха всичко, което сметнаха за опасно или подозрително. Моето нунчаку не се стори подозрително на бригадира – голяма работа, две пръчки с връвчица – и той го пъхна обратно в джоба ми.
– Това ли са пръчиците, с които вие, китайците, ядете всичко? Чувал съм за тях – каза Бошан.
На яркото газено осветление се видя, че той е още съвсем млад, на двадесетина години и нещо.
Мустаците беше пуснал за солидност. Останалите двама бяха доста по-възрастни, поглеждаха началника си със снизхождение.
– Едва ли ще се случи още нещо до края на дежурството. Новогодишната нощ е все пак. Да легнем да подремнем, а, командире? – попита бузестият Люка. – Да затворим тези в килията, а на сутринта ще ги разпитаме.
Бригадирът съсредоточено разглеждаше взетите от нас вещи. Те бяха грижливо подредени на масата: самозаряден херстал (на господаря), малък браунинг (мой); кама в наглезенна кания (на господаря), сгъваем бръснач (мой); нефритена броеница, златен часовник „Бреге“, седефен гребен, медальон на верижка, портмоне от костенурка, сребърно огледалце, джобна лупа (всичко на господаря); златен „Хампдън“, кутийка с мармаладени топчета, джинджифилова курабийка, която предишния ден купих във влака за в случай, че огладнея, шоколад „Екстаз“, придобит със същата цел, снимки на шест красиви жени (всичко мое).
– Не е време за сън – каза угрижено Бошан на жандармериста. – Прати от нашия апарат телеграма „светкавица“ на парижкия адрес на господин Дез Есар. „В дома ви нахълтаха крадци. Незабавно елате да проверите какво е изчезнало. Бригадир от жандармерията Пиер Бошан“. А ти, Бернал, вземи лист хартия. Ще съставяш протокол на разпита.
Попита ни за имената ни. Мен попита как се пише Masahiro Shibata, и го написа по френски маниер Chibata. Щом чу местожителството – „Ню Йорк“, изсумтя скептично.
Взе да разпитва защо ни е толкова оръжие и защо имам толкова много сладки неща. Опита и мармаладените топчета, и шоколада, и курабията – дали не е наркотик. Дълго разглежда красавиците.
– Съучастници?
– Не – отвърнах аз. – Това са красавици, които съм обичал през миналата година и за които си спомням с удоволствие.
По онова време имах ритуал. Носех във вътрешния си джоб снимките на жените, които през годината са ме дарили със своята благосклонност, а на първи януари с благодарност изгарях снимките на лавандулова свещ, изричайки молитва, та новата година да бъде към мен не по-малко щедра на любов.
– А защо всички са толкова дебели?
– Защото са красавици.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки,
