Именитата френска писателка Маргьорит Юрсенар, първата жена член на Френската академия след 400 години мъжка доминация, остава в световната литературата преди всичко с двата си големи исторически романа „Мемоарите на Адриан“ и „Творение в черно“. Писането на поезия не е отчетливо доминиращо в цялостното ѝ творчество. В „Даровете на Алкипа“ (изд. „Парадокс“, преводач: Красимир Кавалджиев) писателката сякаш иска да остави още едно свое философско завещание, с което да умиротвори духа си и да уталожи чувството за житейска преходност с прозрението за нетленността на красотата. Стиховете са писани основно през 30-те години на 20 в., но има и такива от 20-те и някои от 50-те. Те представляват любопитен и необходим акцент към останалото ѝ творчество, най-малкото защото потвърждават интересите ѝ, които винаги са кръжали около проблемите на хуманизма и традицията, около отношението между мит и литература и взаимопроникването между културата и живота.
Предлагаме ви едноименното стихотворение, дало заглавие на сборника.
ДАРОВЕТЕ НА АЛКИПА Полегнах върху пясъчния бряг на рекичка, дето мирската умора крие суха наслада, в часа на удивление, когато светват звездите; към мен се втурнаха сирени, мои сестрици, с тела, покрити със седефа на мечтата. Видях как идват към мен сестрите ми луди, в нощта злокобни песнопения подели, любовници без обич, навеки заключени, неусетили нивга в печалните си гуши, под студената гръд, тайната жар на сърцето. Поискаха ми пламенно парче от душата, което тръпне в мен като заченато дете, това живо махало от сянка и пламък, що всеки миг ту избързва, ту се забавя, совалка от стан, където кръвта се тъче. Поискаха ми своя дял от тази язва, раздразвана от нашите несбъднати щения, за да намери удавникът, юнгата или корсарят в зелената вода и в солта разяждаща топлата ласка, що вкусваме в постелята. За да ги застигне най-сетне несполука, да им изтръгне нивга нечувани викове, и когато денят залезе, в час на покруса, да поплачат, да се умилят, да се гушнат и да носят болката си като бреме живо. Отстъпих с трепет пред плача на очите им мътни, пред любовната песен, пълна с шепот и мрак; между сластните пръсти, под бисерни пръстени видях, сърцето ми във вълните дълбоко потъна, в бурната бездна, гдето всичко умиращо пада. Видях го как се спусна в бурните бездни, като лотос разтворен в лоното на тихи води; при танца на вълните отскачаше от гребена, стенеше в дългите златни нишки потрепващи на оплитащите го тръстикови коси. Топлата му кръв обагри морската необят като ранено слънце, победоносно потопено; видях я как потъва в начеващата тъмнина, оставяйки след себе си лудост и празнота, и вече не видях сърцето си така наречено. В горите тревожни, где хайките бродят, в пияните градини, где жасминът расте, видях как статуи към мен придохождат, сподавят с пръст вдигнат протяжния стон – там мрамор и метал ме хванаха за ръце. Във храмове златни, где идоли мрачни в морето са вперили взор от сапфир, въздишка протяжна кат’ полъх на ладии размаха над пазви им тежки гирлянди и те ме погледнаха с мили горчиви очи. В планинските бездни, в карарско* ждрело недялан мрамор хрущеше под моите стъпки и от ясписа, ахата, порфира самороден, по строежи влачени от варварско длето, научих що е отчаянието да не бъдеш. Те страдаха, че не знаят как се зоват, какви крале или цезари, вождове бездейни, по тежките врати на Рим ще изобразят, и кой забравен господар във тоз човешки ад ще пребъде в тях, като надвие времето. Гръцките богове оплакваха красотата им суетна, уморени от тамяна, незабелязан сал от тях, топлината вечерна по жилите им не течеше и под бледите им чела с девесил и вербена – болката, че съществуваш, без да си го осъзнал. Боговете възжелаха непресъхващата ми душа като златен извор, който в тях да заструи, така че вярващият, коленичил върху пясъка, усмивка зърнал по непроницаемата им маска, да се протегне, провикне и изправи щастлив. * от Карара – град в Тоскана, Италия, известен с добивания в околността му бял мрамор. – Б. пр.
