Добре дошли в „Най-великата игра“ – първата книга от едноименната трилогия на Дженифър Лин Барнс (изд. „Егмонт“, преводач: Ирина Денева – Слав). „Най-великата игра“ е ослепително, променящо животи състезание, организирано от Ейвъри Грамс и четиримата скандално известни братя Хоторн. Създадена, за да предложи шанс за слава и богатство, тазгодишната игра е ограничена до седем късметлии. Захвърлени на частен остров, сред лукс и загадки за разрешаване, Лийра, Джиджи и Рохан трябва да направят всичко, на което са способни, за да надделеят един над друг, да се справят с останалите си страховити съперници и да победят в игра, която само най-острите умове биха могли да спечелят. Прехвърчат искри, предизвикателства тласкат участниците до предела на силите им, а всеки един от тях пази тайни, които няма как да останат погребани завинаги.
Прочетете откъс от трилъра при нас.
***********
ПРЕДИ ЕДНА ГОДИНА
Властта си има цена, винаги. Единственият въпрос е колко висока е тази цена… и кой я плаща.
Рохан знаеше това по-добре от всеки друг. Знаеше и че няма смисъл да се тръшка заради този факт. Какво са малко кръв или по някое разбито сърце или счупен пръст между приятели?
Не че Рохан имаше приятели в буквалния смисъл на думата.
– Питай ме какво правиш тук. – Тихият заповеднически глас на Стопанина преряза въздуха като меч.
Стопанинът на Милостта на Дявола беше самата власт и бе отгледал Рохан като свой син – макиавелистичен, неморален, полезен син. Още в ранното си детство момчето бе осъзнало, че в този таен подземен дворец знанието е валута, а невежеството – слабост.
Знаеше много добре, че не бива да пита каквото и да е.
Вместо това се усмихна – лукава усмивка, която бе също толкова част от арсенала му с оръжия, колкото кой да е нож или тайните, събирани с годините.
– Питането е за онези, които не могат да получат отговори по никакъв друг начин.
– А ти си майстор на всички други начини – заяви Стопанина. – Наблюдателност, манипулация, способността да ставаш невидим и да дърпаш конците на околните както пожелаеш.
– Освен това съм с доста симпатична външност. – Рохан играеше опасна игра, но пък опасните игри бяха единствените, които някога беше играл.
– Ако не попиташ… – Пръстите на Стопанина се свиха около дръжката на изящния му сребърен бастун. – Кажи ми тогава, Рохан: защо те повиках тук?
Това беше. Във вените на Рохан пулсираше увереност, когато отговори:
– За наследяването.
Милостта на Дявола на пръв поглед беше луксозен клуб за хазарт, таен, известен единствено на членовете си: свръхбогатите, аристократите, влиятелните. Всъщност обаче Милостта бе много повече. Историческо наследство. Сила в сянка. Място, където се сключваха сделки и се решаваше съдбата на цели състояния.
– За наследяването – потвърди Стопанина. – Имам нужда от наследник. Дават ми две години живот, евентуално три. До трийсет и първи декември догодина ще предам щафетата.
Някой друг сигурно би се съсредоточил върху новината за предстоящата смърт, но не и Рохан. За двеста години съществуване досега управлението на Милостта се беше сменяло само четири пъти. Наследникът винаги беше млад, а длъжността пожизнена.
Именно това и нищо друго открай време бе целта на Рохан.
– Аз не съм единственият ти възможен наследник.
– И защо да бъдеш?
От устата на Стопанина това не беше риторичен въпрос. Изложи причините да избера теб, момче.
Познавам всеки сантиметър от Милостта, помисли си Рохан. Всяка сянка, всеки трик. Членовете ме познават. Знаят, че не бива да ми се изпречват на пътя. Ти вече спомена уменията ми – поне по-приемливите.
На глас Рохан избра друга тактика.
– И двамата знаем, че съм забележително копеле.
– Ти си всичко, в което те превърнах аз. Но някои неща трябва да бъдат спечелени.
– Готов съм.
Рохан се почувства по същия начин, по който се чувстваше всеки път, когато излезеше на ринга, с ясното съзнание, че болката е неизбежна и без никакво значение.
– Има такса. – Стопанина премина на въпроса. – За да поемеш контрол над Милостта, първо трябва да закупиш дела си. Десет милиона паунда ще стигнат.
Мозъкът на Рохан автоматично започна да чертае пътищата към трона. Фактът, че виждаше такива пътища, събуди шестото му чувство.
– Каква е уловката?
– Уловката, момчето ми, е същата, каквато е била винаги – за мен, за всички преди мен чак до първия наследник на Стопанина. Не можеш да направиш състоянието си в Милостта, нито пък да използваш предимства, получени от работата си тук. Не можеш дори да пристъпиш в клуба или да използваш името му, нито да търсиш и приемаш услуги от членовете.
Извън Милостта Рохан нямаше нищо – дори фамилно име.
– До двайсет и четири часа ще напуснеш Лондон и няма да се връщаш, докато не намериш пари за таксата.
Десет милиона паунда. Това не беше просто предизвикателство. Това беше изгнание.
– В твое отсъствие – продължи Стопанина – херцогинята ще те замести като Фактотум. Ако не успееш да намериш пари за таксата, тя ще стане мой наследник.
Това беше: играта, залозите, заплахата.
– Тръгвай – каза Стопанина и препречи пътя на Рохан към апартамента му. – Веднага.
Рохан познаваше Лондон. Можеше да се движи из всяка част на града, богаташка или бедняшка, като призрак. Но за пръв път, откакто бе петгодишен, не можеше да се върне в Милостта.
Търси възможност. Търси вратичка. Търси слабо място. С препускащи мисли Рохан тръгна да търси бира.
Пред пъба, който си беше избрал, се биеха две кучета. В по-дребното, женско, имаше нещо вълче. В момента губеше битката. Да пристъпи между кучетата вероятно не беше най-мъдрият ход, но в момента Рохан не беше в особено мъдро настроение.
След като прогони по-едрото куче, избърса кръвта от ръката си и приклекна пред по-дребното куче. Тя изръмжа. Той се усмихна.
Вратата на пъба се отвори. Вътре гърмеше телевизор – говореше някаква водеща.
– Получихме информация, че първото годишно издание на Най-великата игра – грандиозното предизвикателство състезание, разработено и финансирано от наследницата на милиардите на Хоторн Ейвъри Грамс, според източници е стигнало до финала си. Победителят, спечелил наградата от седемнайсет милиона долара, предстои да бъде обявен в пряко предаване…
Вратата се затръшна.
Рохан срещна вълчия поглед на кучето.
– Годишно – промълви той.
Което значеше, че догодина ще има ново състезание. Имаше цяла година да се организира. За щастие, Ейвъри Грамс така и не беше станала член на Милостта на Дявола.
Здравей, вратичке. Рохан се изправи. Протегна ръка към вратата на пъба и сведе поглед.
– Идваш ли? – попита той кучето.
Щом влезе, съдържателят на пъба веднага го позна.
– Какво да бъде?
Дори без солидния гръб на Милостта един мъж с уменията и репутацията на Рохан разполагаше с няколко коза.
– За мен бира – каза той. – За нея пържола. – Устните му се извиха нагоре, по-високо от едната страна. – И транспорт извън града. Довечера.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
