Феноменът Патрик Ротфус се завръща във вселената на своята популярна поредица „Хрониките на кралеубиеца“ със зашеметяващо допълнена версия на „Дървото на мълнията“. „Тесният друм между желанията“ (изд. „Прозорец“, преводач: Богдан Русев) е трогателна самостоятелна история, която със сигурност ще зарадва както новите читатели, така и феновете ветерани на автора.
Баст знае как да се пазари. Вземането и даването при преговори му е толкова познато, колкото вдишването и издишването – да го гледаш как търгува, е като да гледаш как майстор създава най-доброто си произведение. Но дори ръката на майстора може да трепне. Когато приема подарък и взема нещо срещу нищо, целият свят на Баст се преобръща, защото той знае как да се пазари, но не и как да е нечий длъжник.
Последвайте най-чаровния фае от зори до полунощ в рамките на един ден, докато влиза в неприятностите с танцова стъпка, а после се отдръпва ловко – винаги с главозамайваща грация. Това е историята на Баст. В нея той извървява старите пътища към съзиданието и разрухата, като следва сърцето си дори когато това противоречи на убежденията му. В края на краищата, каква полза от предпазливостта, ако те лишава от опасности и наслада?
Прочетете откъс от книгата при нас.
*****
Баст тъкмо се беше върнал до дървото на мълнията, когато видя малко момиченце, облечено в яркосиня рокля с воланчета, да излиза на поляната.
Докато момиченцето бавно се приближаваше, Баст отнесено разтърси кожената кесия и направи едно изтегляне. Сведе очи и видя позлата, която искреше върху плоско черно късче от каменна плоча за покрив. В камъка деликатно беше гравирана верига. На светлината на слънцето брънките блестяха като изковани от злато.
Момиченцето не спря до сивия камък, а направо закрачи нагоре към върха на хълма. Беше по-малка от повечето деца, които идваха при дървото – може би на шест или седем години. Носеше хубави пантофки, а косата ѝ бе внимателно накъдрена и сплетена с панделки в наситено лилаво.
Баст никога не я беше виждал, но градчето беше малко. Дори да не я познаваше, по хубавите ѝ дрехи и уханието на розова вода можеше да се досети, че това е Виет – най-малката дъщеря на кмета на Нюар.
Тя изкачи невисокия хълм с мрачна решимост, като притискаше нещо пухкаво в свивката на лакътя си. Когато стигна до върха, спря – леко запотена, тя пристъпваше нетърпеливо от крак на крак, но чакаше да бъде повикана.
Баст мълчаливо я огледа, сетне бавно се изправи на крака.
– Знаеш ли правилата? – попита сериозно той.
Виет остана неподвижна пред него, с лилавите панделки в косата си. Очевидно беше малко изплашена, но долната ѝ устна бе решително издадена напред – не смяташе да се предава. Тя кимна.
– Какви са?
Момиченцето облиза устни и се зае да рецитира, сякаш повтаряше текста на песничка:
– С ръст под сивата скала. – То посочи към сивия камък в основата на хълма, от който определено беше по-ниска. – До дървото сам ела. – Виет вдигна пръст към устните си, преди да продължи: – Тайната ни…
– Чакай малко – прекъсна я Баст. – Трябва да кажеш последните два стиха с ръка на дървото.
Когато чу това, детето пребледня малко, но пристъпи напред и сложи ръка на отдавна мъртвото дърво, избеляло от слънцето.
Прокашля се, преди да продължи, сетне спря и беззвучно си повтори стихотворението отначало, докато стигне до същото място.
– Тайната ни запази – мълнията да не те срази.
В мига, в който произнесе последната дума, Виет ахна от болка и отдръпна ръката си, сякаш нещо бе ужилило пръстите ѝ. С ококорени очи тя сведе поглед към ръката си и установи, че е недокосната, розова и здрава. Баст вдигна ръка към лицето си, за да скрие усмивката си.
– Добре тогава – каза той. – Значи знаеш правилата. Аз ще пазя твоите тайни, а ти ще пазиш моите. Мога да отговарям на въпроси или да ти помогна да решиш някой проблем.
Той отново седна с гръб към дървото, така че очите му да бъдат на нивото на момиченцето.
– Какво искаш?
Виет протегна към него миниатюрната топка пухкава бяла козина, която досега беше притискала с ръка към гърдите си. Тя измяука.
– Вълшебно ли е това котенце? – попита детето. Баст взе котенцето в ръка и го разгледа. Беше сънлива животинка, почти чисто бяла. Едното ѝ око беше синьо, а другото – зелено.
– Всъщност да – отвърна той с известна изненада. – Поне малко.
Баст го върна на момиченцето. Виет кимна сериозно.
– Искам да я нарека Принцеса Снежно пухче – заяви то.
Баст не реагира по никакъв начин на тази новина.
– Добре – каза само.
Момиченцето се намръщи.
– Но не знам дали е момиче или момче!
– А, това ли – развесели се Баст. Той протегна ръка, отново взе котенцето, погали го и го върна на Виет. – Момиче е.
Дъщерята на кмета го изгледа с присвити очи.
– Ментиш ли ме?
Баст примигна объркано, сетне се разсмя.
– Защо ми повярва първия път, но не и втория? – попита.
– Аз вече знаех, че е вълшебно котенце – отвърна Виет, като завъртя раздразнено очи срещу него. – Просто исках да съм сигурна. Но котето не е облечено в рокличка. И няма никакви панделки в косата. Откъде знаеш, че е момиче?
Баст отвори уста. Сетне я затвори, без да каже нищо. Това не беше селско дете. То имаше гувернантка и цял скрин, пълен със собствени дрехи. Животът му не преминаваше така, както на другите деца – покрай прасетата и козите. Никога не беше виждало как се ражда агънце.
Въпросът не беше труден. Трудното щеше да започне, когато разгневеният кмет нахълташе в странноприемницата „Пътният камък“ с настояване да разбере откъде дъщеря му е научила думата „пенис“.
При все това беше сравнително лесно да даде другия отговор. Баст бездруго предпочиташе да каже по-голямата истина, отколкото по-малката.
– Панделките и роклите не са толкова важни – обясни той. – Решила е да бъде момиче, така че е момиче.
Виет го изгледа подозрително.
– Но как така ти знаеш какво е решила? – Очите ѝ се разшириха, преди да продължи: – Можеш да говориш на котенца ли?
– Мога – отвърна самодоволно Баст.
Очите на момиченцето се ококориха още повече и то видимо се изду от вълнение. Пое си дъх, сетне застина и бавно го изпусна.
– Казаха ми, че си лукав…
– Такъв съм си – призна Баст.
– Всеки може да говори на котенца, нали?
Баст се ухили широко. Щеше да се наложи да внимава с нея. След година-две тя щеше да се мери с Кострел.
– Всеки може, ако иска.
– Имам предвид – рече момиченцето, като натърти на втората дума – дали котенцата говорят на теб? – И веднага добави: – Така, че да ги разбереш?
– Не – каза Баст. Сетне поправи отговора си, за да бъде съвършено честен: – Почти никога.
Момиченцето се намръщи яростно.
– Тогава откъде знаеш, че е решила да бъде момиче?
Баст се поколеба. Предпочиташе да не лъже. Не и на това място. Но от друга страна, той не беше обещавал да отговори на въпроса ѝ – двамата всъщност не бяха сключили никакво споразумение. Това много улесняваше нещата.
– Гъделичкам я по коремчето – обясни Баст. – Ако ми намигне, значи е момиче.
Това обяснение се оказа задоволително за Виет и тя кимна сериозно.
– Как да накарам татко да ми разреши да я задържа?
– Попита ли го вече? Каза ли „моля“?
Тя кимна.
– Татко мрази котки.
– Започна ли да пищиш и да ревеш? Тръшна ли се на пода?
Момиченцето завъртя очи към небето и въздъхна от безсилно раздразнение.
– Вече пробвах всичко това, иначе нямаше да съм тук.
Баст се замисли, преди да продължи.
– Добре – каза той. – Първо, трябва да намериш храна, която няма да се развали в продължение на няколко дни. Бисквити. Ябълки. Внимавай да няма силна миризма. Скрий храната някъде в стаята си, където никой няма да я намери. Дори гувернантката ти. Дори прислужницата. Имаш ли си такова скривалище?
Момиченцето кимна.
– После отиди да попиташ татко си още веднъж. Бъди кротка и мила. Ако пак ти каже „не“, недей да се ядосваш. Просто му кажи, че много обичаш това котенце. Кажи му, че ако не ти разреши да го задържиш, е възможно да ти стане толкова мъчно, че да умреш.
– Той пак няма да ми разреши – отбеляза делово детето. Баст сви рамене.
– Сигурно. Но сега следва втората част. Тази вечер не си яж вечерята. Нито хапка. Дори десерта.
Момиченцето понечи да го попита нещо, но Баст вдигна пръст пред лицето си, за да го спре.
– Ако някой те попита, просто кажи, че не си гладна. Недей споменава котенцето. Когато се прибереш в стаята си и останеш сама, изяж малко от храната, която си скрила.
Виет се замисли.
– Утре няма да ставаш от леглото – продължи Баст. – Кажи, че си уморена и нямаш сили. Недей да си ядеш закуската. Недей да си ядеш обяда. Може да пийнеш малко вода, но само няколко глътки. Просто си лежи в леглото. И ако някой попита какво ти има…
Лицето ѝ светна.
– Ще кажа, че си искам котенцето!
Баст строго поклати глава.
– Не. Така ще развалиш всичко. Просто им кажи, че си уморена. Ако те оставят сама, може да похапнеш, но внимавай. Ако те хванат, никога няма да ти позволят да задържиш котето.
Момиченцето вече го слушаше съвсем внимателно, със сбърчени вежди.
– До вечерта вече ще са притеснени. Ще ти предложат още храна. Любимите ти неща. Продължавай да казваш, че не си гладна, а просто си уморена. Остани си в леглото. Недей да говориш. Цял ден.
– Може ли ставам, за да пишкам?
Баст кимна.
– Да, но не забравяй да се преструваш на уморена. Няма да си играеш на нищо. На следващия ден вече наистина ще се уплашат. Ще повикат лекар. Ще се опитат да ти дадат бульон. Ще пробват всичко възможно. В някакъв момент ще се появи и баща ти и ще те попита какво става. – Баст се усмихна широко. – И тогава трябва да започнеш да плачеш. Без да викаш. Без да заекваш. Само сълзи. Ще се справиш ли?
– Да.
Баст повдигна едната си вежда.
Виет завъртя очи и изпусна подразнена въздишка, с десет години по-възрастна от нея. Сетне се втренчи право в лицето на Баст, примигна, примигна още веднъж и очите ѝ внезапно се напълниха със сълзи, които преляха от тях и потекоха надолу по бузите ѝ.
Като истински майстор, Баст се възхищаваше от природния талант, когато попаднеше на него. Дълго ѝ ръкопляска с изражение, сериозно като на съдия.
В отговор момиченцето направи малък реверанс, отривист като салюта на фехтовач.
– А дори не ти показах това с устната… – рече то.
– Не се съмнявам, че е съкрушително – отвърна Баст без никакъв намек за подигравка, преди да продължи: – И така, само ще си лежиш. И ще плачеш. Не казвай нищо, докато не дойде баща ти, за да те попита. И тогава му кажи, че котенцето ти липсва. Не забравяй, че трябва да си останала без сили. Не си слагала залък в устата си от цели дни. Само плачи и кажи как котенцето толкова много ти липсва, че вече не ти се живее.
Момиченцето обмисля това в продължение на цяла минута, като разсеяно галеше котенцето в ръката си. Най-сетне кимна.
– Добре – съгласи се то и се обърна да си тръгне.
– Чакай малко! – каза бързо Баст. – Аз ти дадох два отговора и един начин да задържиш котенцето. Сега ти ми дължиш три неща.
Момиченцето се обърна. По лицето му се четеше чудновата комбинация от изненада и притеснено неудобство.
– Не донесох пари – каза то, без да го поглежда в очите.
– Не ти говоря за пари – отвърна Баст. – Можеш да се отплатиш с подаръци, услуги, тайни…
Виет се замисли за момент.
– Татко крие ключа от обкования си сандък зад часовника на камината.
Баст кимна одобрително.
– Това се брои за едно – каза той.
Момиченцето вдигна очи към небето, като продължаваше да гали котето.
– Веднъж видях мама да се целува с прислужницата.
Баст повдигна вежди.
– Това се брои за две.
Момиченцето пъхна пръст в ухото си и го завъртя.
– Май не знам други тайни.
– Какво ще кажеш за една услуга тогава? – предложи Баст.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
