Новият роман на Артуро Перес-Реверте „Последен случай“ (изд. „Еднорог“, превод: Веселка Ненкова) е зашеметяваща комбинация от заплетен случай и предизвикателство за прозорливостта както на героите, така и на читателите.
Единственият хотел на малък остров в Йонийско море е приютил разнородна група гости от различни националности. Поради неспирна буря те са откъснати от света. Всичко изглежда спокойно, докато не се случва… убийство. Паниката завладява всички, докато погледите им не се фокусират върху единствения възможен спасител. Хопалонг Базил е застаряващ актьор, известен с ролите си на Шерлок Холмс в поредица холивудски филми. Той се съгласява да се заеме с разследването, докато не дойде полицията. А гостите на хотела са все интересни личности с тайни в миналото – съмненията падат ту върху един, ту върху друг.
Детективът по неволя бързо влиза в роля, припомняйки си дедуктивните умения на своя емблематичен герой. Той дори намира своя доктор Уотсън в лицето на Пако Фокса, автор на евтини криминалета. Двамата се оказват чудесен тандем и започват уверено да разплитат мистерията. Но ще се сблъскат с мрачни тайни и вече не толкова ентусиазирани от намесата им гости, готови да им попречат на всяка цена.
Прочетете откъс от криминалния роман при нас.
******
ДЪЛБОКО ПОД КОЖАТА
откъс
Питах се кога ще настъпи трупното вкочаняване и дали това вече не се е случило.
След като вече бях почистила счупеното стъкло и измила кръвта от пода, имах нужда да изляза. Промъкнах се покрай това нещо, покрай него, и се заключих в банята. Взех душ колкото можах по-бързо. Пукнатото огледало над умивалника отразяваше кръвясалите ми очи и подпухналата ми кожа. Гримирах се с треперещи ръце и изсуших косата си. Излязох от банята, но не можах да не погледна към огромния труп, отпуснат на пода. Наложих си да бъда спокойна. Измъкнах от гардероба първото, което ми попадна. Роклята ми от коприна и кашмир беше излиняла от носене, но беше най-хубавото, с което разполагах. Трябваше да се махна оттук. Не можех да мисля свързано, докато той лежеше тук – едно подгизнало от кръв чудовище.
Тръгнах полека по тесните калдъръмени улици към любимото си кафене на крайбрежната улица, като по пътя се отбих да си купя цигари. Взех си малка чаша кафе и го изпих с треперещи ръце, докато гледах туристите, погълнати от карти и телефони, пренебрегващи красотата на Средиземно море, ширнало се от другата страна на улицата.
В чантата си имах двайсет и пет евро – само това ми беше останало до следващото изплащане на издръжката. Не стигаха, за да избягам.
„Нещо ще се случи“, мислех си, „ще се намери някой, който ще може да помогне.“ Имах нужда да бъда спокойна. Да се преструвам. Биваше ме да се преструвам. Вече беше обяд и октомврийското слънце грееше силно. Прекалено силно за мен. Светът беше прекалено ярък за мен. Реших да се разходя по крайбрежната улица. „Не може да не срещна някого, когото познавам“, мислех си. „Някой ще дойде да ми прави компания. Не се налага да казвам на когото и да било. Но някакво решение ще се намери. Трябва да се намери.“ За първи път от десетилетия мислите ми се насочиха към Бога. Искаше ми се да вярвам. Имах нужда от божествена намеса.
Както винаги, очите ми бяха привлечени от морето. Синьо, плискащо се кротко по камъчетата на брега. Толкова различно от морето, което помнех от детството си. Докато вървях, виждах трупа, сякаш отпечатан с нажежено желязо в полезрението ми. Изскубнах малко от косата си, за да го пропъдя.
Когато наближих до „Негреско“, закрачих, полюшвайки ханша си, вирнах глава и тръгнах самоуверено, докато започнах да чувствам престорената самоувереност като истинска. Спомних си как баща ми ме слагаше на коленете си. „Ти си моето специално момиче, Дилия О’Флеърти“, казваше той, като разресваше рошавата ми коса със стария гребен от черупка на костенурка. Татко беше прав. Аз съм специална. Влязох в хотела.
В бара се разположих в голямо кресло с изглед към входа на ъгъла. Не бях яла много през изминалата седмица. Една консерва с риба тон и една франзела ми бяха стигнали за три дни, но сега знаех, че парите ще ми трябват за бягството. Въпреки това бях на подходящото място. Някогашните ми богати приятели обичаха да се отбиват от време на време в „Негреско“ за следобедния си чай, макар че често се изказваха с презрение за вулгарността на туристите. Някой със сигурност щеше да може да осъществи незабавен паричен трансфер по електронен път; в наши дни това беше толкова лесно. И действително, към четири часа следобед, когато ръцете ми вече не трепереха и пиех второто си кафе, аз забелязах Харолд и Рания Крос пред входа, в официално облекло. Махнах с ръка, но те като че ли не ме забелязаха. Харолд държеше бастунчето си и носеше театралното си наметало, по което познах, че са тръгнали на опера. Зачаках да влязат, но те спряха, обзети от неловкост, а после се обърнаха рязко и забързаха обратно, като че ли бяха забравили нещо важно.
Опитах се да си спомня кога ги бях видяла за последен път. Беше може би на приема при британския консул преди четири години. Като че ли се опитвах да убедя Рания да купи някои от ръчно изработените бижута, които носех със себе си, но тя каза… не, може би това не беше Рания… така или иначе, която и да беше тя, каза, че бижутата ми били вулгарни. Не може да е била Рания, тя не би казала такова нещо. Бяхме приятелки, за Бога. Навремето ѝ бях помогнала да се пребори с депресията. Не беше Рания, нали? Няма значение. Всичко това бе отдавна минало. Дали беше казала, че бижутата ми са вулгарни, или че аз самата съм вулгарна, онази жена, която просто не можеше да е Рания? Толкова неща бяха потънали в мъглата напоследък.
Скъпото кафе се сервираше с ядки, маслини и бишкоти, но те не бяха достатъчни, за да се нахраня. Никой друг мой познат не влезе през вратата. В едно кресло в другия край на бара седеше някакъв мъж и четеше „Ню Йорк Таймс“. Не бях му обърнала особено внимание, но към пет и половина вече умирах от глад, затова хвърлях крадешком по някой поглед към масата му, когато му поднесоха стек с пържени картофи. От топлия им мирис стомахът ми се свиваше и преобръщаше. Сервитьорът му предложи да се премести в ресторанта, където щяло да му бъде по-удобно, но той каза, че чакал някого. Оказа се, че чака дилъра си. Когато се появи един мърляв млад мъж, човекът със стека си допи бирата на един дъх, скочи от креслото си и изтича навън при него. Тогава не съзнавах, че се провежда бърза трансакция. Той си беше взел вестника и аз предполагах, че си е тръгнал окончателно. Храната беше почти недокосната. Повъртях се около пет минути, гледайки как тя изстива, а после се плъзнах в стола му и взех ножа и вилицата, които той беше оставил току-що. Тъкмо се канех да поставя първата хапка в устата си, когато…
– Какво, по дяволите, си мислите, че вършите?
Лицето ми пламна и стана аленочервено. Нямаше начин да се обясни подобно нещо. Но аз се опитах.
– Съжалявам – запелтечих, – аз съм защитник на околната среда. Мразя да виждам как се изхвърля храна.
Това беше най-доброто, което ми хрумна.
– Това е най-огромната глупост, която съм чувал през живота си – говореше високо. С американски акцент. Слава Богу, че наблизо нямаше кой да го чуе.
Той се изправи и махна на келнера. Боях се, че ще бъда подканена да си вървя, но вместо това той каза:
– Още веднъж от същото, един „Бъдуайзър“ и… – той хвърли поглед към мен – какво ще пиеш, скъпа?
Сервитьорът ме гледаше с почти недоловимо отвращение.
– Не очаквах съпругата ми да се присъедини към мен – каза американецът.
Момчето знаеше, че това е лъжа. Беше минал няколко пъти покрай двама ни. Не можеше да не е наясно, че не се познаваме и че аз се опитвах да проточа престоя си тук с помощта на кафетата. Съзнавайки, че рискува бакшиша си, той реши, че клиентът е винаги прав. Това ми вдъхна увереност.
– Чаша розе – казах и го изгледах нахално. Мълчахме, докато сервитьорът се отдалечи достатъчно, за да не чува.
– Хайде, яж.
Взех ножа и вилицата и започнах да се храня по-деликатно, отколкото го изискваше апетитът ми. Очевидно беше поръчал добре опечен стек. Жалко.
– Е, искаш ли да ми обясниш защо се наложи да ти платя яденето?
– Толкова съжалявам, сигурно ме намирате за ужасна, но честно, нямам обичая да постъпвам така… просто имам…
– Проблем с парите?
– Не, причината е… забравих си чантата…
Той посочи малката ми вечерна чанта.
– Искаш ли да направиш още един опит, скъпа?
– Не мога… трябва… чакам…
– По дяволите, не ми пука. Искаш ли да отидем на едно парти?
– Може ли първо да си довърша яденето?
Той се засмя така, както може да се смее само мъж с голям корем.
– Имаш топки, мадам, не мога да не ти го призная.
Сгърчих се вътрешно, когато чух вулгарния израз, но се усмихнах.
– Казвам се Кордилия.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
