В сборника с разкази „нагоре по реката назад“ (изд. „Жанет 45“) Пламен Антов предлага изключително плътно и концентрирано разказване – както в избора на теми и гледни точки към тях, така и в своята упояваща ритмика, в скритите под повърхността повторения, които по един симфоничен начин свързват в обща цялост отделните разкази. Пътеписното начало в това разказване е представено не толкова в пространствен, колкото във времеви план. Особена ценност представлява диалогичността на отделните разкази, в резултат на която читателят неусетно е въвлечен в интригуващо приключение по пътните карти на мисълта.
Предлагаме ви откъс от сборника.
*****
НАГОРЕ ПО РЕКАТА НАЗАД
Организирането на експедиция, дори в едно от последните останали незасегнати или слабо засегнати от цивилизацията кътчета на тази бързо смаляваща се планета, е неблагодарна и досадна работа, по-голямата част от която се състои в битка с вездесъщата бюрокрация, белег на цивилизацията ни, но още по-уродлива, включително и поради простосърдечната си корист, в онези части на света, които са все още слабо засегнати. Още по-неблагодарна работа би било описанието на тази битка, затова ще го спестя, ще започна от същината – онази сутрин, когато двете моторни пироги поеха срещу течението на река Карао непосредствено над водопадите Укайма, Гуарайма и Ача. Някъде там, пред нас, в глъбините на джунглата, беше целта ни – Ауян тепуй, обширно скалисто плато с непристъпни отвесни стени.
Винаги съм смятал, че това е перфектният разказ, перфектното пътешествие – нагоре срещу течението на реката, назад, все по-назад, все по-навътре в джунглата, в търсене на изворите.
Бях наясно, разбира се, бях наясно, че напразно в тези пътувания се надяваме да срещнем „другия“, този фетиш на собствената ни болезнено егоцентрична, продупчена от комплекси цивилизация. В крайна сметка единственото, на което можем да се надяваме, отново е среща със самите себе си, със собственото ни ego, та макар и под формата на праисторическото ни минало, със собствената ни чиста същност; „другият“ е само алиби, случайният посредник, кривото огледало.
Няколко дни преди това бяхме прелетели от Сиудад Боливар със стара чесна, чийто мотор хъркаше на пресекулки и се давеше като астматик, изправен пред последното си дихание. Носехме само неголеми раници със себе си, основният багаж вече ни чакаше в Канайма. Голите ляноси под нас (campo limpo, посочи пилотът) постепенно се смениха с храсталаци, които все повече се сгъстяваха (campo sujo), докато се превърнаха в плътна джунгла, прорязана от проблясващите серпентини на реките, а понякога отстъпваше място на обширни блата или тресавища с възхитителни, неправдоподобни цветове, сливащи охра, кобалт, жълто, изумруденозелено; после в далечината се появи бледият силует на първото тепуй, а накрая, малко преди да кацнем – голямата лагуна с венец от водопади – мястото, откъдето щяхме да продължим с пироги.
Всяка от пирогите имаше в задната си част мощен извънбордов мотор Yamaha, а носовете им бяха несръчно изрисувани с лица: уста, очи. Те – тези пироги – бяха живи същества.
Не знаех дали да наблюдавам нещата наоколо, раздвояването на водата пред носа на лодката, птиците, бягащите с различна скорост назад планове на пейзажа – по-близкият на брега, стройните силуети на палмите, и по-далечният на тепуите – или да снимам с фотоапарата си. Този избор между еднократната, неповторима, изплъзваща се мимолетност и трайният, многократният, неунищожим поглед, запомнен завинаги от машината, възможността да се връщаш отново и отново, да виждаш многократно всяка гледка, да я запомниш завинаги такава, каквато е точно в този момент, докато я пропускаш, да я запомниш вместо нея дори когато самата тя няма да е вече същата. – Исках да запомня всичко, всеки детайл, който после можеше да ми потрябва (сега, докато си спомням и пиша, вървейки назад по собствените си избледнели следи). Знаех добре, че техниката ни прави лениви и повърхностни, че способността ни да записваме ни е лишила завинаги от способността да запомняме, която арекуна все още обладаваха в блажено невежество; че фотоапаратът ни отнема умението да виждаме света, през който преминаваме като чужденци.
Създаването на разказ е запълване на една дупка. Дупка, която никой преди теб не е забелязал. Само ти можеш да го направиш.
Фернандо, който седеше срещу мен в дългата пирога и ми се усмихна по обичайния си начин, когато забеляза, че го гледам, беше истински арекуна, все още истински арекуна, макар да беше облечен с вехти джинси с отрязани крачоли и избеляла тениска, точно както и аз – все още истински арекуна; постепенно щях да разбера това чрез откъслечните ни разговори на неизменния лош английски през тези три седмици плаване, което ни предстоеше. Постепенно щях да си дам сметка, че този човек, облечен също като мен, под дрехите си е напълно гол. Че има много древна, просто устроена и неразбираема за мен душа въпреки десетките книги по етнология на местните племена, които бях прочел, готвейки се за тази експедиция – щях да го проумея една вечер в сърцето на джунглата, на стотици мили от най-близкото селище с бели хора, и внезапно щях да се уплаша – не от хората-ягуари имайкойк, за които той разказваше на своя елементарен английски в крехката светлина на огъня, а от самия него, от това, че те бяха несъмнена реалност за него; дадох си сметка, че той беше от другата страна на света, беше вътре в разказа, който аз бях чел, който четях – част от него. Хората-ягуари, доколкото успявам да разбера, принадлежат към някакво изключително примитивно – дори за техните представи – племе, скитащо из джунглата, които опитомявали ягуари. Криели се от всички, но когато в земите им се появели бели, те тайно обикаляли около лагерите им и ги наблюдавали, привлечени от миризмата им, която надушвали отдалеч. Всички останали племена се страхуват от хората имайкойк, шепне Фернандо и хвърля боязлив поглед към мрака, чиято плътна стена ни обгражда отвъд несигурно трепкащото убежище на огъня. В този момент изведнъж го видях без дънките и тениската, видях го гол, само с проста препаска от рафия или животинска кожа около слабините, кожени гривни на глезените и птиче перо, забучено в междинния хрущял на носа, и внезапно се уплаших… Но това щеше да стане няколко дни по-късно.* Фернандо беше водачът ни, човек, комуто дължахме много: той беше спазарил четиримата носачи – безсловесни, непонятни същества; беше връзката между тях и нас, между нашия свят и техния, този.
* А още по-късно, вече прибрал се вкъщи, захващайки се с подреждане на донесените от експедицията материали, с този разказ за нея, попадам в един от тефтерите на записките за хората имайкойк, които тогава бях надраскал на коляно край лагерния огън. Едва написал горния абзац, хрумва ми да потърся в интернет и там лесно попадам на същата легенда. Има си хас тоя хитрец Фернандо да я е чопнал от тук, си мисля, и да ми я е пробутал от свое име. Дали докато аз си играя с котката, не си играе тя с мен, пита се Монтен в „Апология на Реймонд Себонд“. Бел. авт.
Щяхме да плаваме няколко дни нагоре по река Карао, а после да свием по един от притоците ѝ – Чурун. Щяхме да го следваме, докато можехме, докато двете моторни пироги можеха да се промъкнат през бързеите, осеяни със стърчащи над водата камъни, както знаехме. А след това щяхме да продължим пеша през джунглата, успоредно на реката, към изворите ѝ, или към онази неправдоподобна струя вода, хвърляща се от ръба на Ауян тепуй, която един самотен пилот, прелитайки над безкрайния зелен океан, с невярващи очи забелязал да проблясва като сребърно острие, като гигантско перо от свещената птица кецал. Изворите на реката, за които не се знаеше повече от това, от тази водна струя, хвърляща се от ръба на платото, защото върху самото плато, над водопада, пилотът не забелязал никаква река, никакви следи от река, нито пък след това, когато била организирана специална експедиция с малък двумоторен самолет. Експедицията се оказала пълен провал, самолетът дълго кръжал в търсене на място за кацане, цялата повърхност на обширното плато била покрита с гъста джунгла, а теренът под нея представлявал неравна скала от пясъчник, прорязана от дълбоки цепнатини, доколкото погледът успявал да проникне през плътната мъгла, която сякаш винаги обгръщала платото. Единственото равно място, което най-сетне съзрели, се оказало тресавище. Полупогълнатите от него, отдавна ръждясали останки на самолета, казват, лежат и до днес там горе, но за тримата изследователи, също както в класическите приключенски четива, повече никой нищо не чул. – В това отношение ние едва ли можехме да направим повече; повече бяхме заинтригувани от някои легенди, които витаеха сред племената, обитаващи необятните пространства около платото. Както казах, както си мислех със злорадство, тази обширна земя на непроходими джунгли, прорязана от гъста мрежа от реки, водопади (салтос) и зловонни, нашироко разливащи се игапос – маларични, периодично наводнявани територии, блата, които непрестанно менят големината и формата си; земя, осеяна със седиментни скали, самотно стърчащи над джунглата, с отвесните стени на десетки или стотици плата (никой не бе успял да ги преброи), вечно обгърнати в мъгли, които само понякога се разкъсваха – тази обширна, слабо населена територия (всъщност никой не знаеше какви човешки същества пъплеха под непроницаемата мантия на джунглата, която белият човек можеше да зърне само отгоре и откъслечно, прелитайки над отделни части от нея) – тази земя на терциерни лесове, води и скали беше едно от последните кътчета на планетата, си мислех със злорадство, едно от последните места, където вездесъщата цивилизация продължаваше да търпи поражение.
(из бележника) Днес, в ерата на глобализация, ние трябва да се задоволим с последните остатъци от културите – повече археолози, отколкото свидетели и почти никак сами пребиваващи в някоя от тях.
Само първият е пътешественик, автор, записах в джобния си бележник сред струята пръски, която носът на летящата пирога изхвърляше, порейки водата – единственият, който има привилегията да върви сред природата, както жената може да бъде дефлорирана само веднъж; вторият вече е само жалък имитатор, плагиат.
Макар че тук Карао беше все още широка и основното течение слабо се усещаше, се придържахме към брега, гъсто обраснал с хеликонии, за да улесним моторите. По-нататък, в тясната и бърза Чурун, нямаше да имаме голям избор; цялата ни грижа щеше да бъде избягването на многобройните прагове и бързеи.
По-късно щяхме да разберем, че хеликонията е едно от привидните лица на джунглата: със своите дебели месести листа тя създаваше впечатление за непристъпност, но беше достатъчен само един замах с мачете, за да паднат цели снопове като откос в нозете ти, сипейки дъжд от цветя.
B началото бяхме вървели през открити ляноси (грама), покрити с ниска трева покрай реката, когато трябваше да слизаме от лодките заради праговете; те постепенно обрастваха с храсталак, само финият розов пясък под рядката трева си оставаше същият. Бледосините, мъгливи силуети на тепуите се открояваха далеч пред нас, някъде там беше целта ни. През едно странно село бяхме преминали тук, все още на границата с цивилизацията, в мащабите на тези територии самата граница представляваше бавен, няколкостотинкилометров преход. Голямо село на билото на нисък хълм край реката, откъдето се откриваше широк изглед към неправдоподобните очертания на тепуите, къщите – продълговатите мъжки канса и женските кръгли чуруата – бяха непривично нови и хубави, но напълно пусти, само около най-крайните, последните, през които преминахме, се суетяха неколцина мъже и жени, жените приготвяха храна около огън, а повечето мъже се излежаваха на сянка, само един клечеше и дялкаше нещо. Фернандо размени няколко думи с тях, по-късно обясни, че преди няколко години дошли бели хора и построили това село като декор за приключенски филм, а когато си заминали, местни се настанили в част от къщите.
– He искам да снимам, не искам да бъда част от оскверняването, от плячкосването.
– Но споменът, който ще отнесеш, също е плячка.
– Така е, права си. Самите ние сме част от техниката, от демона на унищожението. Не можем да преминем през този свят, без да го унищожим. Да се промушим като змия през тревата.
– Не можем да се промушим.
Тук, докато пресичахме ляносите по десния бряг на Карао, преди да навлезем в същинската джунгла, вървяхме по най-мекия пясък, който човек можеше да си представи; топъл и мек като пресято брашно. Двамата с Лия събувахме обувките си, за да усетим, да погълнем удоволствието, сякаш някакво дълбоко, еротично сливане – не помежду ни, а с нещо по-голямо от нас, голямо, меко и топло като утроба; да погълнем удоволствието до последната му частица, до най-финото зрънце, прашинка, сянка, полъх. По-късно щях да прочета, че този пясък, който галеше ходилата тъй, че караше човек да се почувства отново бебе, както каза Лия, е сред най-старите геологически образувания на планетата, заедно с цялата тази обширна област, затворена между реките Ориноко на север, Амазонка на юг, Карони на запад и Есекибо на изток. Област, чието сърце беше планината Рорайма, в която бавно навлизахме.
Самата гледка наоколо, не само скритата геология под нозете ни, е древна, несравнима с нищо привично за погледа и съзнанието, сякаш се бяхме озовали в някакъв девон или камбрий. Щях да прочета, че е точно така, че тази земя на пясъчникови плата е единственият запазил се на планетата остатък от праконтинента Гондвана, свързвал Южна Америка и Африка през мезозоя.
Географските справочници – по лесния маниер на „бялата“ наука, и тя отроче на модерния колониализъм – дават на водопада името на летеца, който пръв го е зърнал. Пръв? Сякаш от столетия или хилядолетия наоколо не живеят арекуна, камаракота, ингарико; но те, разбира се, не влизат в сметките, или по-точно – не са част от дискурса, не са онова метасъзнание, достойно да именува; те са органична част от самия предмет; гледката, а не погледът.
Питам Фернандо за местното название на водопада. Керепакупаймеру, казва той, моля го да ми го повтори бавно, артикулирайки отчетливо звуците, за да го запиша: Керепакупаймеру.
Освен Фернандо ни съпровождаха още четирима носачи арекуна, които той беше наел за нас. Те управляваха лодките.
По стария, добре изпитан принцип бяхме разделили багажа си надве, като във всяка лодка имаше от всичко необходимо: храна, вещи от първа необходимост, бидоните с бензин, струпани на носа и плътно завити с гумирано платно – в случай че някоя от лодките се обърнеше при многобройните бързеи (кашоейрас), които ни предстоеше да преодолеем – някои доста опасни – и загубехме част от багажа, да ни останеше всичко необходимо, макар и в намалено количество. Въпреки че провизиите бяха разпределени на относително малки части и опаковани в непромокаеми торби, при авария част от торбите несъмнено щяха да бъдат отнесени от течението.
По-голямата част от багажа беше в първата лодка, управлявана от двама арекуна; единият седеше с провесени нозе на носа и със здрав прът в ръка непрестанно проверяваше дълбочината, отблъсквайки лодката от опасните скали, а другият управляваше кърмилното весло, готов във всеки момент да извади със светкавична бързина извънбордовия мотор. И двамата бяха през цялото време нащрек; онзи, който седеше на носа, непрестанно крещеше къси, отсечени реплики на втория, без да извръща лице назад, и му даваше разни знаци с ръце, предупреждавайки го за състоянието на дъното и за маневрите, които трябваше да предприеме. Другите двама управляваха по същия начин втората пирога, в която бяхме аз и Лия за сметка на част от багажа; Фернандо се настаняваше ту в нашата, ту в първата лодка, като помагаше на индианците или изгребваше водата, която постоянно се насъбираше на дъното.
Когато се бяхме срещнали там, при Канайма, не им обърнах никакво внимание: обичайните тъмни, сякаш обърнати навътре лица, обичайните парцаливи панталони и избелелите, вечно разкопчани, спускащи се над тях ризи. Те бяха част от оборудването, контактувах само с Фернандо. Постепенно бях започнал да откривам подробности, които едновременно ме плашеха и очароваха необяснимо: гривните от трева и изсушени плодове от някакво местно растение под ръкавите на ризите, огърлиците с каймански зъби и талисманите от кост на ягуар, украшенията от папагалски пера, затъкнати в гривните над бицепса, почти под мишницата. Но наистина се изплаших, когато една сутрин ги видях с изрисувани с червена и бяла пръст лица. Когато споделих с Лия, тя се изсмя: а дали не го правят само за нас, дали това не е обичайният театър за пред белия човек, за туриста с фотоапарат на врата? Хитра, небезкористна игра на автентичност – хич не подценявай хитрите диваци, те много бързо разбират какво се очаква от тях. От гледната точка на етнологията, казах, играта на автентичност е също толкова автентична, колкото и самата автентичност.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
