„Мразя да те обичам“ от Али Хейзълууд (изд. „Егмонт Уо“, преводач: Елица Терзиева) е невероятна колекция от 3 горещи STEM новели. Мара, Сейди и Хана са първи приятелки, но преди всичко са учени. Въпреки че научните им дейности ги изпращат в различни точки на света, момичетата са сигурни в едно: когато става въпрос за любов и наука, противоположностите се привличат, а опонентът ти може да те накара да изгориш…
Прочетете откъс от книгата при нас.
*****
Поглеждам към купчината чинии в мивката и осъзнавам болезнено: много съм хлътнала.
Всъщност не точно. Вече знаех, че съм хлътнала много. Но ако не бях, съвсем ясно го доказваше фактът, че не мога да погледна към цедката и дванадесетте мръсни вилици, без да видя тъмните очи на Лиам, облегнат на плота със скръстени на гърдите ръце; без да чуя строгия му, но закачлив глас да ме пита:
– Постмодерна инсталация? Или просто ни е свършил сапунът?.
Става веднага след като се прибирам късно и забелязвам, че е оставил лампата на верандата да свети заради мен. Това… о, това винаги кара сърцето ми да прескочи по един наполовина прекрасен, наполовина болезнен начин.
Друго, което кара сърцето ми да прескача: спомням си, че я изгасям, преди да вляза. Много нетипично за мен и вероятно знак, че кашата от семена от чия, която ми приготвя за закуска сутрините, когато закъснявам за работа, наистина прави мозъка ми по-услужлив. Добре е, че реших да се изнеса. За добро е наистина. Тези сърдечни подскоци не са благотворни в дългосрочен план, нито за моето психическо, нито за сърдечно-съдовото ми здраве. Аз съм само скромен начинаещ в цялата тази работа с копнеенето, но мога спокойно да заявя, че да живееш с някакъв тип, когото някога си мразила и някак си се оказала влюбена в него, не е мъдро решение. Повярвайте ми,
имам докторска степен. (В напълно несвързана област, но все пак.)
Знаете ли кое е добро в копнежа? Постоянната нервна енергия. Тя ме кара да гледам на купчината чинии и да мисля, че чистенето на кухнята би могло да бъде забавно занимание. Когато Лиам влиза в стаята, неочаквано ме обзема желание да заредя съдомиялната машина. Поглеждам нагоре към него, забелязвам как почти изпълва рамката на вратата и нареждам на сърцето си да не хълца. То го прави въпреки това – дори добавя едно преобръщане за по-сигурно. Сърцето ми е голямо магаре.
– Вероятно се чудиш дали снайперист не ме принуждава да мия чиниите под дулото на оръжие.
– Усмихвам се широко на Лиам, без наистина да очаквам той да ми се усмихне в отговор, защото e Лиам. Почти невъзможно е да отгатнеш какво му се върти в главата, но отдавна съм спряла да се опитвам да виждам как се забавлява и просто си позволявам да го усещам. Приятно е и топло, и искам да се къпя в него. Искам да го накарам да поклати глава и да каже „Мара“ с онзи негов тон и да се засмее против здравия си разум. Искам да се повдигна на пръсти, да посегна да опра-
вя тъмния кичур коса на челото му, да се сгуша до гърдите му, за да помириша чистия, прекрасен аромат на кожата му. Но се съмнявам той да иска някое от тези неща. Затова се обръщам да изплакна една купа от мюсли, скрита под цедката.
– Предположих, че си под контрола на онези паразитни спори, за които гледахме в онзи документален филм. – Гласът му е нисък. Богат. Толкова, толкова много ще ми липсва.
– Това бяха миди – виждаш ли, знаех си, че си заспал по средата.
Той не отговаря. Което е нормално, защото е Лиам. Човек, който рядко се усмихва и още по-рядко казва нещо.
– Та, знаеш ли кученцето на съседите? Онова френско булдогче? Сигурно е избягало по време на разходка, защото току-що го видях да тича към мен насред улицата. С каишка, висяща от врата му и всичко останало. – Посягам за кърпа и ръката ми се удря в него. Сега стои точно зад мен. – Опа. Извинявай. Както и да е, занесох го обратно вкъщи и беше толкова сладко…
Спирам. Защото изведнъж Лиам не просто стои зад мен. Притисната съм към мивката, ръбът на плота се впива в хълбоците ми и има висока стена от топлина плътно до гърба ми.
О, боже мой. Той… Да не би да се е спънал? Трябва да се е спънал. Това е инцидент.
– Лиам?
– Така добре ли е, Мара? – пита той, но не се отдръпва. Остава точно там, където е, притиснат с гърди към гърба ми, с ръце върху плота от двете страни на хълбоците ми и… Това някакъв вид осъзнат сън ли е? Това сърдечно-подскачащо генериран сърдечносъдов инцидент ли е? Мозъкът ми превръща ли най-срамните ми нощни фантазии в халюцинации?
– Лиам? – проскимтявам, защото той гали косата ми с нос. Точно над слепоочието ми, с носа си и може би дори с устата си, и изглежда умишлено. Определено не е инцидент. Той…? Не. Не, със сигурност не. Но ръцете му се разпростират върху корема ми и това ме подсеща, че това е различно. Не се усеща като едно от онези случайни докосвания на ръцете в коридора, за които си казвах да спра да позволявам да ме обсебват. Не се усеща като онзи път, когато се спънах в кабела на компютъра си и почти паднах в скута му, и не се… чувства както когато той нежно държеше китката ми, за да провери колко зле съм изгорила палеца си, докато готвех на печката. Това се усеща като…
– Лиам?
– Шшш. – Усещам устните му на слепоочието си, топли и успокояващи. – Всичко е наред, Мара.
Нещо горещо и течно започва да се извива в долната част на корема ми.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
