След „Цветя над ада“ и „Спящата нимфа“ главен комисар Тереза Баталия се завръща в „Дъщеря на пепелта“ от Илария Тути (изд. „Лемур“, преводач: Ваня Георгиева) с една история, изпълнена с безпощадност и състрадание, жестокост и лоялност, лъжи и доброта.
Месеци наред Тереза отлага най-трудното решение в живота си. Това ли е финалът на кариерата ѝ? Какво ще се случи с нея след това? Привидният край обаче се оказва връщане към началото. Призраци от първите ѝ години в полицията изплуват отново и когато един стар глас на смъртта започва да я преследва, Тереза осъзнава, че дължи на себе си и на хората около себе си една последна битка. Моментът за разплатата е настъпил. За пореден път Тереза трябва да се изправи пред минало, белязано от смъртта – този път нейното собствено минало.
Прочетете откъс от романа при нас.
*****
1
Днес
Таксито спря пред желязната врата на строго охранявания затвор.
Седящата в колата жена не помръдваше. Гледаше внушителните бетонови постройки и пазачите, сякаш свободата се намираше именно от другата страна на оградата.
Таксиметровият шофьор се обърна към нея и подпря лакътя си на облегалката.
– Нали това е адресът?
Адресът беше точен и крайната цел се намираше „оттатък“, там, където тя нямаше да има на какво да се уповава.
– Госпожо?
Жената не се решаваше да направи поредната стъпка в живота си. Вътрешното ѝ чувство на неудобство от това, че не беше вече същата, макар хората около нея упорито да продължаваха да я виждат такава, я подтикваше да каже „сбогом“. Миналото ѝ се бе превърнало в отражение, което постепенно се отделяше от тялото ѝ и се отдалечаваше назад във времето. Скоро щеше да навърши шейсет, но усещаше тялото си да поскърцва като на осемдесетгодишна жена, а огорчената ѝ душа беше като на столетница. Чувстваше се като призрак в свят, който не беше вече нейният.
– Госпожо, това ли е мястото, където трябваше да пристигнете?
Призраците не говорят. Някой друг стоеше на тротоара и отговори вместо нея:
– Да, това е мястото.
Масимо Марини отвори вратата на таксито. Силната слънчева светлина на пролетния следобед огряваше гърба му и позволяваше да се забележи потрепването на мускула на долната му челюст. Виждаше се, че инспекторът е напрегнат, може би също толкова, колкото и жената в колата, която прочете в това потрепване едва сдържано вълнение. Не се бяха виждали две седмици, откакто бяха рискували да умрат заедно.
Инспекторът извади портфейла от вътрешния джоб на сакото си, плати на шофьора и подаде ръка на жената, помагайки ѝ да слезе.
– Комисар Баталия, тръгваме ли?
Тереза стисна силно бастуна, държейки го високо за дръжката. Той бе поставен помежду им неслучайно.
Такава ли ме искаш?, щеше ѝ се да го попита с жестоката ирония на жеста, отправена към самата нея. Недъзите ѝ, явният и онзи, все още скритият, представляваха неудобство, с което и двамата тепърва щяха да се сблъскат.
Марини се протегна по-напред.
– Искате ли да ви взема на ръце? Бих го направил на драго сърце.
– Така само ще си прекършиш кръста.
Марини грабна бастуна.
– Ще трябва да ме натупате здраво с това, ако смятате, че ще променя намерението си.
Тя се протегна и дръпна силно бастуна, но не успя да си го вземе обратно.
– И това може да стане.
– Слезте.
– Ще сляза, защото аз така съм решила.
Шофьорът на таксито запали двигателя.
– Госпожо, моля ви, слезте и толкоз.
Тереза прие предложената ѝ помощ. Стреличките не пронизваха само мускулите ѝ, а и гордостта ѝ, притисната от позорната мудност, на която я подлагаше тялото ѝ. Чувстваше се изключително крехка и уязвима. Усещаше, че се е предала, но не се терзаеше толкова, колкото очакваше. Даже напротив, тежестта върху раменете ѝ беше намаляла. Перо след перо, беше свалила крилете, които толкова пъти бе принудена да изплита и да надява тънката дрешка на смелостта, за да надмогне трудностите.
Най-после стояха отново един срещу друг и се изучаваха. Не бяха минали дори и двайсет дни от приключването на случая Спящата нимфа, а двамата още носеха следи по телата си – възпаление на седалищния нерв за нея, а за инспектора ‒ изгаряния и синини по цялото тяло. Как само я пареше погледът му. В него Тереза видя себе си като млада, бдителна и изпълнена с желание да се докаже на всяка цена. Той беше готов да се впусне във водовъртежа на новия случай и искаше точно тя да бъде до него, без да си дава сметка, че тя вече се беше хвърлила там долу още преди трийсет години.
– Как се чувствате?
Тереза беше изплашена, неспокойна, преследвана, изложена на всеобщ присмех, но беше жива. Само че животът никак не беше лесен.
– Уморена.
Марини се усмихна и за момент тя го видя като дете – нямаше и следа от сянка или притеснение върху щастливото му лице.
– Зная. Благодаря, че дойдохте.
Тереза забеляза как едно семенце от топола кацна на рамото на инспектора. Беше събрало в себе си светлина.
– Ти как си? – попита, без да вдига поглед.
– Липсвахте ми.
Кой знае дали малкото семенце, сгушено в мъха на дрехата, усещаше топлината на слънцето. Дали в дървесната тъмнина, където привидно нямаше никакво движение, животът не измисляше вече милиони начини, по-древни и от човека, за да се върне отново на света. Тази топлина току-що се беше докоснала и до нея.
– Чухте ли това, което казах?
Тереза се насили да не обръща внимание на нежността, с която бяха казани тези думи.
– Марини, ако някой те чуе, може да си помисли нещо не особено уместно.
Той избухна в смях.
– За Лона това би било интересно развлечение.
Като чу името на началника на полицията, Тереза отново стана сериозна. Направи с мъка няколко крачки. Всичките противовъзпалителни и обезболяващи лекарства, които беше погълнала, не ѝ помагаха кой знае колко.
– Как са Елена и момиченцето?
– Добре са, благодаря. Елена все пита за вас, а момченцето расте с всяка следваща ехография.
– Ще бъде момиче.
– Не мисля така. Бащинският инстинкт има значение все пак.
– Да, точно твоят, Марини…
– Нека не спорим.
– Началник, добре дошла.
Тереза вдигна глава.
Полицаите Де Карли и Паризи ѝ се усмихваха широко, застанали до караулката. И двамата бяха облечени с джинси и поло и приличаха по-скоро на две палета, а не на двата мастифа, в каквито ги беше превърнала. Също както и инспектора, бяха на половината на нейните години и щяха винаги да си останат нейните „момчета“.
В работата си Тереза беше свикнала да изучава реакциите на хората около нея, да търси и разгадава в положението на тялото и поведението им онези думи, които устата отказваха да произнесат, или които често биваха лъжи, но не беше свикнала да го прави със самата себе си.
Чувстваше се объркана и очите ѝ скачаха от лице на лице, търсейки истината.
Не намираше нищо друго, освен обич. Сведе поглед, преструвайки се на твърде заета да внимава за неравностите на асфалта под краката си.
– Всъщност аз не знам защо съм тук – смотолеви. В смущението ѝ бастунът се изплъзна от ръката ѝ. Марини се наведе, за да го вдигне, после хвана едната ѝ ръка и я положи върху своята.
– Ще заемете отново мястото, което ви се полага, нали така?
Куцаща и прегърбена, Тереза предъвка онова, което едно време нямаше да се поколебае да изрече. Не искаше да я помислят за вкисната бабичка. Или вече отдавна беше станала такава?
– Нищо няма да заемам – промърмори. – Желателно е да не се разнасят слухове, иначе Лона ще получи удар.
Де Карли се изкашля, без да успее да прикрие напълно напушилия го смях.
– Всъщност началникът ви очаква, комисар.
Паризи погледна часовника си.
– От един час вече, но засега изглежда все още спокоен.
Тереза усети как тялото ѝ се изпъва. Изгледа ги един по един.
– Ама какво от онова, което казах, не ви стана ясно?
Марини направи знак на постовия полицай да отвори вратите.
– Всичко е съвсем ясно, комисар, а така е и за началника на полицията, като се започне от факта, че един признал вината си сериен убиец е помолил изрично да говори с вас и с никого другиго. На Лона не му оставаше нищо друго, освен да отбележи този факт в протокола.
Решетките на затвора се отвориха със силно дрънчене на ключалки и скърцане на панти, чието ехо се разнесе далеч навътре и също като зъбчатите колела на механизъм, създаден да поглъща грешните души, разкъса и тях самите.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
