„Човекът, който се страхуваше да живее“ от Мигел Монтеро (изд. „AMG Publishing“, преводач: Веселка Ненкова) е дълбоко емоционален роман за изгубените възможности, прошката и смелостта да приемеш съдбата си. Разказът следва историята на Маркос – мъж, белязан от изборите си, които са го довели до самота и съжаление. След години на бягство от миналото той се отправя на пътешествие по Камино де Сантяго – духовно изпитание, което ще го изправи пред собствените му страхове и грешки.
Това не е просто разказ за физическо пътуване, а за вътрешната трансформация, която всеки от нас може да преживее. Вдъхновяваща, искрена и човешка, тази книга ще ви напомни за ценността на времето, любовта и възможността да започнете отначало.
Прочетете откъс от романа при нас.
**********
КРАЯТ
Tъмен и притихнал, градът се открояваше в далечината с типичното за ранното утро спокойствие. Къде бяха неприятната суматоха на колите, хорската глъч и грохотът на клаксоните? Около мен цареше тишина и спокойствие.
Вероятно изпитвах най-великото усещане за последните години, парадоксално точно в този момент. Истината е, че е необяснимо защо се чувствах прекрасно. В главата ми нямаше съмнения, бях спокоен и което беше по-трудно за разбиране, не изпитвах никакъв страх.
Мислих си, че ще бъде различно, представях си го по друг начин. Предполагам, че винаги е така – склонни сме да си представяме нещата по начин, по който след това те не се случват. Реалността е различна, когато се изправиш лице в лице с нея – няма нищо общо с мисълта ти. Реалността е едно, а мисълта – съвсем друго. Де да го бях знаел преди!
Оттук всичко изглеждаше по-просто: това, което виждам, е само това, което е, нищо повече. Вече не ми беше необходимо да тълкувам реалността по свой начин: дървото, което се намира от дясната ми страна, е просто дърво; камъните, които ме заобикалят, са просто камъни. Небето е небе и аз съм аз. Изглежда очевидно, но ако го бях разбрал преди време, щях да си спестя много неприятности в живота.
Както и да е, защо да мисля повече? Цял живот съм го правил и резултат – никакъв… Е, да, седя сега върху този перваз, с крака, висящи над празното пространство, на няколко сантиметра от последното ми падане.
Нищо в живота ми не се получаваше. Когато се изправях след нанесен удар, друг, попадащ право в целта, ме нокаутираше и ме оставяше в още по-лошо състояние. Това е моята история – купчина от несекващи поражения, романът на един неудачник. Понякога се питам как успях да се справя толкова зле. Има някакъв „талант“ в това да изпуснеш толкова възможности, да разрушиш всичко по пътя си, да имаш толкова много и да го пропилееш. Глупост и лош късмет – коктейлът, който ме тласна дотук.
Докато разсъждавах над всичко това, някакво изтръпване започна да пропълзява по краката ми и да се изкачва нагоре, докато накрая обхвана гърдите ми в мъчителна примка, която ме пристягаше и предизвикваше непоносимо задушаване – същото, което от години ме измъчваше.
Въпреки това важното беше, че в онзи момент се чувствах добре, а съвсем скоро след това щях да съм още по-добре. Безпокойството, което отдавна ме придружаваше предано и неотлъчно, щеше да изчезне. Най-накрая щях да бъда свободен.
Миналото ми се струваше далечно и в също- то време го усещах съвсем близко. Странно усещане. От една страна, сякаш беше минало много време от всичко, сякаш съм живял осемдесет години, а не четиресет и една. Толкова дълги ми се бяха сторили последните години! Някои периоди обаче си ги спомнях като съвсем скорошни, например детството: прекрасния етап, през който целувките заздравяват раните и плачът изпълнява желания. Периодът, в който всичко е възможно… Колко далечни са тези мигове, а колко близки ми се струват!
Обожавах да ходя на училище. За разлика от много мои съученици, на мен то наистина ми се струваше забавно. И не защото обичах да уча, просто ми харесваше обстановката в училище: майка ми, водейки ме за ръка, приятелите от детството, заниманията, междучасията, дори учителите ми – всичко си заслужаваше. Живот, фокусиран върху личното удовлетворение. Най-важен бях самият аз, останалите хора съществуваха, за да ми изпълняват желанията ми. Нямаше притеснения, страхове, проблеми, несигурност, а когато се появяваха, насреща бяха родителите и учителите, за да ги разрешават. Какъв невероятен период, съсредоточен върху игрите, вдъхновението и ентусиазма! Животът беше непрестанна изненада, всичко беше нещо ново. Ходенето в парка беше вълнуващо, а ако някой ден имаше екскурзия, дори само на разстояние от няколко километра, по цяла нощ не заспивах от вълнение.
Спомням си как сутрин се събуждах, изпълнен с енергия, жаден да започна новия ден. Първото, което правех, беше да отида в леглото на моите родители, защото ставах много рано. Изключително предпазливо се пъхах в чаршафите и се настанявах между мама и татко. Сега знам, че те се преструваха, че не знаят, че съм там, до тях, но ми беше много приятно да си мисля, че не го усещат, и бях убеден, че съм майстор на тихото промъкване.
По същия начин, когато те се събуждаха, аз бързо се преструвах на заспал, а те се правеха, че ми вярват: „Хайде, Маркос, събуди се!“, „Горко- то момче, колко е уморено!“, казваха шеговито. Това ме разсмиваше ужасно много.
В кой момент изгубваме тази невинност? Кога решаваме, че животът трябва да се приема насериозно?
В детството не беше необходимо да си любезен, не беше необходимо да се прикриваш, нещата бяха такива, каквито ги виждахме. Ако някое дете беше грозно или дебело, нямаше проблем да му го кажем – ако не умееше да играе добре футбол, го слагахме за вратар; ако имаше въшки, беше въшлив… Жестоки или искрени? Да се бяха отнасяли и с мен така прямо, вместо да ми казват каквото ми се искаше да чуя, и да ръкопляскат на безумията ми.
Понякога можехме да нараним, но преди всичко знаехме да обичаме; раздавахме целувки непрестанно, „обичам те“ бяха най-простите за изричане думи; умеехме да прощаваме; гневът траеше няколко минути, а ако някой ни правеше смешни физиономии, плачът ни незабавно се превръщаше в смях.
Онова, което най-много ми харесваше, беше липсата на озлобление. Веднага след като отминеше сърденето, всичко се оправяше. Изумителна беше способността да се прощава само след минути и да се живее без омраза. Спомням си учителката си, която ми се караше много, дори ме наказваше, и аз плачех горчиво заради това. Двайсет минути по-късно вече я прегръщах, сякаш нищо не се беше случило.
Приятелите бяха безусловни.
В приятелството нямаше правила. С отиването в някой парк всички деца, които се намирахме там, незабавно ставахме приятели, без предварително представяне. След края на играта просто се сбогувахме, а понякога дори не го правехме. Нямаше значение, че може би никога повече нямаше да се видим. В онзи момент ние си бяхме взаимно полезни, служихме един на друг и това беше простата връзка, която ни обединяваше, защото, когато си дете, хората са там, за да ти помагат и да са част от твоя свят. Те не ти принадлежат, а само им се наслаждаваш.
Студът започваше да се засилва и лекото ми ленено сако почти не успяваше да ме предпази от поривите на вятъра.
Пъхнах ръка в джоба си и извадих малка бутилка, отвих капачката ѝ и отпих голяма глътка уиски. Напоследък алкохолът беше станал моят най-верен спътник. Успяваше да намали тревогите ми и да ме ободри за малко, макар че вече дори и той не се справяше, вероятно защо- то тялото ми беше привикнало към него или пък мъките ми ставаха все по-големи и не можеха да бъдат облекчени посредством алкохола.
Моментът беше настъпил, поех дълбоко въздух и след като го задържах за дълъг миг, бавно издишах. Огледах се, проучвайки всеки ъгъл, не исках да изпусна нито един детайл. Изведнъж изпитах тъга. Не знам защо, в крайна сметка се случваше това, което исках. Но усещането, че това щеше да бъде последният ми допир със света, последната картина, която щях да видя, го превръщаше в специален момент – единствен и върховен.
Краката ми бяха изтръпнали, понеже бях стоял неподвижно дълго време. Погледнах часовника си: 2:00 ч. Беше по-късно, отколкото си мислех. Не знаех колко време съм стоял така, вероятно два часа, може би три… нямаше никакво значение.
Как се стигна до тази ситуация, е трудно за обяснение, дори аз самият не можех да го разбера. Само знаех, че е това, което исках. Страхливец или смелчага? Не знам как биха ме определили другите, но за себе си, аз бях страхливец. А най- тъжното от всичко беше, че изобщо не ми пукаше, че щяха да ме запомнят като такъв.
Изведнъж в съзнанието ми изникна образът на майка ми. Появи се като отблясък. Видях я да седи в своя фотьойл и да плете на една кука, както правеше обикновено всеки следобед. Беше млада и красива, лицето ѝ излъчваше особено сияние, можех да я видя, като че ли беше тук. Колко много ми липсваше!
Една сълза се търкулна по бузата ми и мигновено беше изсушена от вятъра. Не мога да мисля за майка ми, без да се развълнувам. Тя беше единственият човек, който ме беше обичал в този живот. Даде ми безусловно цялата си любов, както го правят майките, без да иска нищо в замяна, без да очаква благодарност. Трудно e да се каже дали съдбата ми щеше да бъде различна, ако тя продължаваше да е до мен, а и не си струва да търся обяснения. Това няма да промени нищо… Настоящето е такова, каквото е, не може да се промени.
Вече няма смисъл да си припомням обстоятелствата, които ме доведоха дотук – те бяха толкова много, че не знам откъде да започна. Толкова съм изтощен, че дори не се разкайвам за нищо, приемам го като общ провал, просто излизам победен от живота. Играх зле и загубих. Да мисля сега какво съм могъл да направя, а не направих, и защо не съм могъл да се науча, би било абсурдно.
Опрях длани върху цимента, който ме придържаше. Свих колене и оттласквайки се силно, се изправих ловко на крака. Всъщност го напра- вих инстинктивно, без да разбирам какво върша. Самовглъбеното ми съзнание сякаш не беше издавало никакви команди. Като че ли тялото ми беше взело решение да действа по свое усмотрение, без да получи позволение от мозъка ми, и аз се изправих върху тесния перваз, на който едва се побираха стъпалата ми. Взрях се в хоризонта, не исках да поглеждам надолу. Поех си дълбоко въздух веднъж, после пак и отново за трети път, а накрая издишах продължително. Затворих очи и започнах да броя наум отзад напред: пет, четири, три, две, едно…
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
