В „Последните дни на Мълан“ от Ники Френч (изд. „AMG Publishing“) инспектор Мод О’Конър се завръща и е готова да се изправи пред ново, още по-заплетено предизвикателство.
Нанси Норт отчаяно се опитва да възстанови живота си. След преминат психотичен пристъп, който разрушава приятелствата ѝ, проваля мечтата ѝ за собствен ресторант и я принуждава да напусне дома си, тя е решена да започне начисто. Заедно с партньора си, Феликс, се местят в нов апартамент, а Нанси стриктно посещава терапевт, приема лекарствата си и избягва стреса. Но още през първия ден в новия си дом тя отново чува гласовете…
Същите, които предизвикаха първия ѝ психотичен епизод. Може би е просто шумът от тръбите или плачът на бебето от съседния апартамент, но Нанси усеща, че нещо злокобно дебне под повърхността. Подозренията ѝ се потвърждават, когато съседката ѝ, Кира Мълан, е открита мъртва. Всички вярват, че става дума за самоубийство…
Инспектор Мод О’Конър, която добре знае какво е да бъдеш подценявана и наричана „емоционална жена“, не е склонна да пренебрегне думите на Нанси. Докато колегите ѝ бързат да приключат случая, Мод усеща, че нещо по-дълбоко и по-зловещо се крие отвъд „очевидното“. Затова тя започва собствено разследване.
Прочетете откъс от трилъра при нас.
*************
Рано на следващата сутрин Феликс излезе, за да вземе буса, който беше наел. Беше събота, в средата на ноември, студено и мрачно със заплаха от дъжд. Нанси, която беше сама в апартамента, пълен с кашони и претъпкани куфари, обикаляше от стая в стая. Сбогуваше се и се подготвяше за следващия етап.
Провери си чантата. Там бяха паспортът ѝ, несесерът с гримове, лекарствата, предписани от д-р Лоу, които трябваше да взима в определени часове от деня, но пресушаваха устата ѝ. Понякога имаше чувството, че губи живеца си, всички онези спонтанни, неочаквани части от себе си. Но продължаваше да ги взима и да ходи при Елена – терапевтката ѝ.
– Никога повече – каза тя на глас в нищото.
– Какво? – обади се глас.
– Това беше бързо.
Феликс влезе в стаята, като клатеше ключ в ръката си.
– Аз ще взема тежките неща – каза той.
Докато бусът се запълваше, Нанси се замисли колко много и всъщност колко малко имаха. От едната страна бяха всички преходни неща в живота – чиниите, чашите, посудата, спалното бельо и хавлиите, лаптопите и зарядните, пликовете за дрехи и торбичките за обувки – нещата, които реално не искаха, но не можаха да изхвърлят. А в същото време нямаха почти никакви мебели и със сигурност никаква възможност да си позволят собствено жилище.
Тя сложи една голяма саксия в задната част на буса и затвори вратата.
– Готови ли сме? – попита Феликс. Тя кимна. – Не искаш да огледаш за последно?
– Ти го направи – каза тя.
Ключовете ѝ бяха на масата. Трябваше просто да се махне от там.
Лондон се изниза пред очите ѝ. Първо изглеждаше познат, а след това – чужд. Небето беше мътно, цветът му напомняше кафеникавия оттенък на чай. Започваше да вали. Чистачките на колата кривяха наляво-надясно и оставяха парченца захабена гума, което беше придружено от писклив звук. Пътуването беше дълго и бавно. Главата на Нанси пулсираше.
– Добре ли си? – попита Феликс.
– Нищо ми няма.
– Сигурна ли си? Някак тиха си.
– Добре съм.
– Просто ми кажи, ако не си.
– Добре. Разкажи ми за другите хора в къщата. Всички ли познаваш?
– Реално познавам само момчетата в мазето – Барни и Симъс.
– Какви са те?
– Добри момчета – отвърна Феликс.
– С какво се занимават?
– Симъс е някакъв фитнес треньор. За Барни не съм сигурен.
– Стари? Млади?
– Може би на нашата възраст или малко по-млади. В началото на трийсетте някъде.
– Приветливи ли са? Срамежливи?
– Барни е малко срамежлив.
Нанси се отказа.
– Не познаваш останалите?
– Нямам идея кой живее отсреща. Разминах се с жената от първия етаж.
– А тя каква е?
– Изглежда мила. – Феликс зави наляво. От едната страна на пътя, по който се движеха, имаше жилищни сгради, а от другата – цялата система от железопътни линии. Зад тях имаше кранове, индустриални сгради, складове. Един товарен влак отмина с тропот в обратната посока. – Не се притеснявай – добави Феликс.
– Не се притеснявам. Любопитна съм. А апартаментът?
– Доста е малък – каза той предпазливо. – Ще го видиш.
Къщата на „Фийлдинг роуд“ беше от XIX век. Няколкометрова чакълена пътека водеше към общата входна врата с четири звънеца, подредени вертикално вляво. Метални стълби слизаха към апартамента в мазето.
Феликс се разрови в джоба си, за да намери ключовете, и отвори вратата. Нанси пристъпи в тъмен коридор със счупени плочки на пода и гола крушка, висяща от тавана. Вдясно имаше врата, а от другата страна – стълбище, постлано с избеляла черга.
– Втория етаж – каза Феликс и те се качиха по стълбите в тишина.
Чуваше се виещ звук, който ставаше все по-силен, докато приближаваха втория етаж. Първоначално Нанси си помисли, че е някаква аларма, но после осъзна, че звукът идва от плачещо бебе.
Феликс отвори вратата към техния апартамент и като влязоха, я затвори, но въпреки това звукът беше пронизителен.
– Не се притеснявай – каза Нанси, като видя тревогата на лицето му. – Скоро трябва да спре.
Тя огледа апартамента. Феликс беше прав, като каза, че е малък. Вратата водеше директно към квадратна всекидневна, обзаведена с обикновени дървени мебели. Следваше малка обособена кухня с излаз навън, а една врата в дъното водеше към тясната неподдържана градина, като първо трябваше да се премине по поредица от разнебитени стъпала. Отдясно на всекидневната беше спалнята, в която имаше място точно за едно двойно легло, гардероб и скрин. Вляво беше банята.
– Какво мислиш?
Стените бяха изцапани и се лющеха. Миришеше на мухъл, прозорците не бяха достатъчно големи, за да влиза светлина – макар че сигурно щеше да е по-добре, когато навън не беше сиво и влажно. Тя се сети за светлия просторен апартамент, който току-що бяха напуснали. Спомни си за скромния си, достатъчен малък ресторант с белите му стени и стабилните дървени маси. Насили усмивка на лицето си.
– Можем да го направим уютно – каза тя. – Ще си подредим нещата, ще сложим снимки на стените.
Феликс кимна благодарно.
– Ще започна да разтоварвам – каза той. – След това трябва да върна буса.
Кира чу, че някой се качва и слиза по стълбите, и носи нещо. Хрумна ѝ да предложи да помогне, но все още беше по пижама, въпреки че беше ранен следобед. Днес не беше на работа и беше прекарала сутринта в леглото с чаша кафе и препечена филийка с мед. Разглеждаше телефона си, унасяше се, а след това се събуждаше и изпадаше в състояние на блажена сънливост. Чувстваше се като котка, която се е сгушила в собствената си топлина.
В крайна сметка се насили да стане. Тази вечер щеше да ходи на парти и беше видяла една рокля, която искаше да купи. Красива зелена рокля с пайети. Представи си как я носи.
Докато излизаше, в коридора срещна Олга от горния етаж. Олга беше дребна и слаба и държеше бебето си, което беше огромно, с червендалесто лице и голяма отворена уста, от която излизаха плашещи ревове.
– Съжалявам за шума.
– Изглеждаш изтощена.
– Такава съм. Как го правят другите майки? Може би – добави тя – съпрузите им помагат повече.
Кира си помисли за собствената си майка, която беше вършила всичко сама. Бързаше да се прибере след работа, и започваше да приготвя чая им още преди да си е съблякла палтото. Бащата на Кира си беше тръгнал малко след като се роди по-малката ѝ сестра. Тя сви устни – не обичаше да мисли за него. Той беше слаб, раздразнителен, оплакващ се мъж, който беше изоставил семейството си, а след това се самосъжаляваше.
Понякога ѝ се обаждаше посред нощ, когато беше пил твърде много, за да ѝ каже как никой не го разбира и как животът го е предал.
– Нека го гледам някоя вечер – импулсивно каза тя на Олга. – Вие с Хари може да излезете.
– Наистина ли би го направила?
– Разбира се. С удоволствие.
Феликс излезе, а Нанси седна на един кашон и се огледа. Бебето все още викаше. Дори беше достигнало пика си. Искаше чай, но в кой кашон беше чаят, в кой – чашите? Тя издърпа тиксото от най-близкия и го разтвори. Тенджери и тигани. Взе един тежък чугунен тиган, на който не беше устояла. Сложи го в скута си за малко и започна да плаче. Нищо не беше наред.
Роклята все още беше там. Кира я занесе в пробната, свали дънките и пуловера си и се намъкна в нея. Усети хладината на копринената, дрънчаща материя по кожата си. Погледна се в огледалото, като се завърташе наляво-надясно, поглеждаше се отзад през рамото. Свали си чорапите с протрити пети и се изправи на пръсти. Помисли си, че изглежда както слаба, така и пищна заради начина, по който роклята подчертаваше бедрата и гърдите ѝ. Представи си как ще я облече, когато Оли се върне. Тя се усмихна на отражението си. Аз съм хубава, аз съм секси, помисли си. Само пет дни.
Кира купи роклята, въпреки че всъщност не можеше да си я позволи. Почти всичките ѝ пари отиваха за наема на гадния малък апартамент, който миришеше на мухъл и имаше разни гадини в банята. Трябваше да се премести, да си намери апартамент със съквартиранти, за да може, като стане сутрин, да си поприказва с някого, докато пият чай, а когато се прибира вечер, да не е в празна стая на фона на трополящия влак и треперещите прозорци.
Тя излезе на засилващия се дъжд. Срещна Мишел Щраус на улицата – жената, която живееше до нея. Мишел беше на средна възраст и пълничка, с кръгли очила, с които приличаше на сова, и усмивка, която винаги изглеждаше иронична. Обикновено носеше широки ленени дрехи. Винаги беше мила с Кира и веднъж я беше поканила на вечеря, но начинът, по който я гледаше – с подозрително любопитство, караше Кира да се чувства неспокойна, а начинът, по който съпругът на Мишел – Дилън, я гледаше, я караше да потръпва.
– Здравей, Кира – каза Мишел. Тя погледна към чантата, която Кира държеше. – Ходила си на пазар, а?
– Купих си рокля. Не трябваше. Беше безумно скъпа, но не устоях.
– Покажи ми я!
Кира извади дрехата от чантата и за момент я задържа пред себе си въпреки дъжда.
– Уау! – възкликна Мишел.
– Ще я облека на партито на Симъс и Барни довечера.
– Приятно изкарване!
– Симъс ме покани на партито им довечера – каза Феликс, когато се върна, след като беше оставил буса.
– Парти?
– В апартамента долу. Каза, че са го решили спонтанно. Да отидем?
Сърцето на Нанси прескачаше в гърдите ѝ, а пулсът ѝ пърхаше в главата ѝ. Не се чувстваше особено добре.
– Ти върви – каза тя.
– Не искаш ли да дойдеш? Само за малко?
– Малко съм уморена.
– И аз ще си остана тук. Това е първата ни вечер.
– Недей. Добре ще е да отидеш. Все пак са новите ни съседи.
– Ще се отбия само за няколко минути след вечеря. Мислех си да поръчам храна.
– Остани колкото искаш.
Кира бавно изяде един пакет чипс, като облизваше солта от пръстите си. Изсуши косата си и я върза хлабаво зад врата си. Лакира ноктите си, сложи си колие, висящи обеци, няколко тънки сребърни гривни. Внимателно си сложи и грим: драматични очи и червени устни. След това се вмъкна в новата си зелена рокля. Беше като втора кожа. Усмихна се, а огледалото ѝ върна усмивка. Очите ѝ блестяха.
Нанси лежеше в леглото и слушаше звуците от партито. Беше два етажа по-надолу, но дъските бяха тънки и цялата къща сякаш вибрираше от шума. Хубава музика, помисли си тя. Обожаваше да танцува, но не можеше да си спомни последния път, в който го беше правила.
Радваше се, че Феликс отиде на партито. Откакто беше излязла от клиниката, рядко оставаше сама. Сякаш той не ѝ вярваше напълно, сякаш си мислеше, че тя може отново да се разпадне, ако не я държи под око. Беше хубаво да лежи в леглото, музиката да бумти под нея, а влаковете да трополят отвън и да остави мислите да минават през нея. Всичко ѝ беше непознато: сривът, преместването, този апартамент, бъдещето ѝ. Чувстваше се малка и гола в света.
Разбуди се, когато Феликс се вмъкна под завивките до нея.
– Добре ли беше партито? – измърмори тя.
– Не исках да те събудя.
Дъхът му миришеше на бира.
– Колко е часът?
– Заспивай.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
