„Колкото да влезе Бог“ (изд. „Коала прес“) е най-мултижанровата книга на Антон Баев, която включва 4 трагикомедии, предхождани от 4 welcome drink сатирични тостове, и още толкова антракти, които пък са съставени от свръхкъси разкази, цикъл стихове, по-дълги разкази, и пътеписи за градове и хора. Това е и най-ироничната книга на автора, в която рефлексиите върху националните съдбини минават през личната история. Своеобразен дамаскин от ХХI в., в който свободата на въображението и стихията на разказното слово са спойката между текстовете, а вездесъщият герой на автора – Спас Господов, появил се за първи път в книга преди 20 години, лети през векове и граници, руши държави и исторически времена, семейни спални и храмове, за да… ами за да спаси Господ, каквато е мисията му, закодирана в рожденото име.
Предлагаме ви два от текстовете в книгата.
********
БОГ
Казваше се Богдан. Дълго време бяхме съквартиранти. Още в началото ми каза, че не познавал майка си и баща си.
Затова го нарекох Бог.
Влизаше толкова тихо в студентската ни квартира, че не усещах кога е вътре и кога – вън.
Но в един момент ми се стори, че никога не е излизал. А в друг – че никога не е влизал.
Безшумно същество. Такъв беше Богдан.
Дори не знам какво сме си говорили и ако не беше тефтерът, в който си водех записки, сигурно споменът ми от него щеше да е безплътен.
Но ето какво съм си записвал тогава, когато Бог не си бе отишъл:
„Пътят към дома върви от нафс ал-аммара към нафс ал-ками. Бог е във всяко създание, защото Той е създателят“.
Ходеше в бели одежди. Но понякога се появаваше в зелени, друг път – в черни, а рядко – и в червени. Казваше за себе си, че е инсан, човек, който бяга.
„Където и да си, каквото и да правиш: обичай“ – повтаряше този съвет на Руми.
Спомените, представите, мислите, чувствата – всичко е в тялото, и ако него го няма, няма ги и тях. Може би остават в някакви откъслечни записки из пожълтели тефтери, но целостта е изгубена. Няма спасение за целостта освен в Бог.
И досега не знам, ако не беше Той, как бих постъпвал, когато го изгубих. Казват, че единствената ни самоличност е в избора на поведение. Може би съм се опитвал да му подражавам. В бързите изчезвания и внезапни появявания. В мълчанието, в тишината.
С годините ставах по-креслив и, как да кажа, вдъхновен. От какво? От липсата му? От собствената си самота?
Кой съм аз? Този въпрос не ме е вълнувал, докато делях квартирата си с Бог. Когато изчезна, отговорът се появи: Аз сам. (Може да се разчете и като Аз съм.)
След като бях разделен с Бог (не по мой избор), нямах друг изход, освен да се върна към единството си, единствения аз.
Пътят, който избираме, е или пътят на случайността, или този на сърцето. Първият е пътят на страха, вторият – на любовта.
Още вървя по пътя. Още търся Бог.
Който успее да се качи на върха на планината, ще види целия свят, всичко сътворено, като едно.
На този хал съм, би казал Бог.
20 април 2025
Великден, Ница
ИСТОРИЯТА НА ЕДНА КАРТИНА
Пловдивският художник Енчо Пиронков, дядо на тенисистката Цветана Пиронкова, днес навършва 92!
Енчо е последният жив от голямата група на пловдивските художници от 60-те, възникнала под крилото на Златю Боя-джиев.
От години живее в София, но се връща и в родния Пловдив, където има галерия на негово име благодарение на Община Пловдив.
Енчо и баща ми, докато беше жив, бяха големи приятели. Вкъщи на видно място са две платна на художника, подарък за татко.
Ще ви разкажа историята на едната от картините, защото, струва ми се, описва оня щедър дар на Енчо, който вероятно го отличава от останалите му колеги.
Докато се черпят в ателието, което било в родната му къща на мястото на сегашната сграда на Общинския съвет (навремето строена като Младежки дом), Енчо решава да нарисува картина за баща ми.
Попитал го какво иска да изразява. Баща ми казал – нещо меланхолично.
Енчо отпил от кафето, взел боите, платното било опънато и само чакало мазките, помолил за минута-две съсредоточаване и след малко – за по-малко от час, нарисувал картина, която и до днес ми е сред любимите.
Стълби към заесеняващ плаж, надвиснало оранжево небе, небето и сушата – разсечени от тъмносиньо, с бели ивици море, а в центъра – група хора, наобиколили тяло (тялото, което е на удавник, едва се вижда от тълпата).
Картината е рисувана в началото на 70-те – десетилетие-то на застоя, когато бунтарските движения от средата на 60-те, а преди това краткото размразяване от началото на същото десетилетие са вече носталгичен спомен по младостта (включително на соца – все пак в 1962-а излиза Един ден на Иван Денисович – краткият и първи роман за сталинските лагери на бъдещия политически емигрант Александър Солженицин).
И ето – толкова години вече (от ученическите ми до днес), това платно е магическо за мен. Боята е напукана, понеже Енчо така трескаво рисувал, че нито грундирал по правилата, нито чакал мазките да изсъхнат, преди да подари платното, то обаче беше толкова скъпо за баща ми, а след него и за мен, че нито той, нито аз понечихме да го дадем на реставратор.
Така си стои – една напукана история за удавниците от 70-те, докато преди има-няма 5 месеца, когато баща ми почина, написах стихотворение по картината.
Включено е в книгата Татко.
Но да го повторя и в този разказ – като поздрав за големия майстор на спонтанното в изкуството Енчо Пиронков.
ВИДЯХТЕ ЛИ УДАВНИКА
(По картина на Енчо Пиронков от 70-те)
Над дюните препускаше
хвърчилото на вятъра
и в плясъка му счу ми се:
„Видяхте ли удавника?“
А слънцето се лющеше,
изстиваше в оранжево
и сини бяха устните
под челото му мраморно…
Тълпата беше слязла
по стълбите на залеза
и сякаш беше смазала
студения удавник…
Стърчах зад нея – статуя,
застинала от ужас,
и виковете на тълпата
отнасяха ме другаде…
Вторачен в гърбовете им,
приведени над гледката,
с летливото усещане
за сън, за отчуждение,
погълнат сам от ужаса,
незабелязан той се давеше
зад гърбовете им, на сушата:
„Видяхте ли удавника?“
Някой ден ще ви разкажа и за другата картина на Пиронков, която ми е останала от баща ми – още по-носталгична, може би за 100-годишнината на Енчо.
Но да не забравя да кажа какво е станало с къщата на Енчо… Отчуждили я, за да построят Младежкия дом. Само че му платили много над стойността ѝ, защото цялата била в стенописи. Оценили ги и не се пазарили с художника. Това е също история от 70-те.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
