„Истината за Руби Купър“ от Лиз Нюджънт (изд. „Еднорог“, преводач: Боряна Джанабетска) e напрегнат и емоционален роман за вината, ревността, семейните тайни и невъзможността да избягаш от собственото си минало.
Руби и Ерин израстват в заможно и любящо семейство. Пред тях сякаш се разкрива живот без облаци – изпълнен с възможности, сигурност и мечти. Но зад привидното съвършенство постепенно започват да се появяват пукнатини.
Когато Руби е едва на шестнайсет години, един трагичен инцидент преобръща живота на всички. Семейството се разпада, а двете сестри поемат по различни пътища. Руби бяга в Дъблин, решена да остави миналото зад гърба си. Ерин остава в Бостън – сама с въпросите, болката и чувството за загуба.
Но миналото никога не изчезва. То чака.
Години по-късно истината започва да изплува на повърхността, пласт по пласт, докато читателят осъзнава, че никой от героите не е такъв, какъвто изглежда. С всяка следваща страница романът разклаща представите за вина и невинност, за любов и омраза, за семейна вярност и предателство, за да достигне до финал, който променя всичко.
Прочетете откъс от романа при нас.
********
Ако сестра ми не беше красива, нищо от това не би се случило.
Косата на Ерин беше по-руса от моята. Очите ѝ бяха бледосини като мамините. Моите бяха с обикновен син цвят. При нея всичко беше в съвършени пропорции. На нея никога не ѝ се бе налагало да носи шини, тъй като зъбите ѝ бяха равни и добре разположени. Моите бяха криви. И брадичката ми беше прекалено остра. Бях слаба и кокалеста, докато Ерин беше закръглена точно на правилните места. Краката ми бяха прекалено големи за тялото. Погледната в профил, приличах на стик за голф. В продължение на две години, докато носех шините, не се усмихвах с отворена уста. Веднъж в училище забравих, и една момче от горните класове ми каза, че съм приличала на Стив Бушеми. Много се разстроих, когато разбрах как изглежда той. Мама казваше, че закръгленостите ще се появят и че острата брадичка ще изчезне, също като шините. Нямах търпение да чакам.
Всички говореха колко красива била Ерин, а после, когато видеха мен, добавяха припряно нещо от рода на „…а пък луничките на Руби са толкова сладки“.
В училище ми беше малко трудно. Никога не съм била сред последните по успех в класа. Въртях се някъде по средата. През 1999-та бях на шестнайсет, а Ерин на осемнайсет, в последния гимназиален клас. Беше първенец на класа. И двете учехме в гимназията „Олтман“. Преди да отвори разпечатката с оценките ми, татко винаги въздишаше. Никога не очакваше оценките да са добри. Коментарите на учителите включваха неща от рода на „Очакваме догодина да видим една по-зряла Руби“ и „Знаем, че Руби има способности. Ако е в състояние да запамети всички реплики от „Титаник“, със сигурност може да направи същото и за Робърт Фрост.“ Последното много ядоса татко. Най-често оценките ми бяха С, по една-две В, А имах само по театрално изкуство. Ерин имаше само отлични оценки. Надяваше се да учи английска литература в Харвард. Гаджето ѝ, Майло, учеше първа година в „Бостън Колидж“, където получаваше начална медицинска подготовка, тъй като искаше да стане лекар.
Ерин пишеше разкази, но не ми даваше да ги чета. Майло казваше, че били чудесни, но той намираше всичко, което тя вършеше, за ненадминато. Казваше, че била красива и талантлива, и очарователна, и това беше истина.
Баща ми, Дъглас Купър, беше пастор и основател на Светата Божия църква на Четвъртия път, а освен това беше инвестиционен брокер. Татко свиреше първа цигулка в семейството в дома ни на Фишър Хил, благоприличен квартал в Бруклайн, предградие на Бостън. Той водеше молитвите ни преди хранене, а неделята беше ден, определен за молитвено съзерцание, в който трябваше да насочваме мислите си към Бог и да му благодарим за онова, с което ни е надарил. Конгрегацията на татковата църква наброяваше хиляди, църквата имаше мисии в четири щата. Той беше кротък, добър баща, но често отсъстваше от града, все посещаваше другите си църкви, разговаряше със свещенослужителите, които бе ръкоположил лично или ходеше на срещи с клиенти във връзка с инвестиции.
Струва ми се, че мама предпочиташе да бъде така. Когато отивах на гости в домовете на Лакуанда или Таша, забелязвах съгласието между родителите им. Мама и татко бяха мили един с друг пред нас, но се караха често, открай време беше така. Ние с Ерин бяхме свикнали. Всъщност имахме изгода от това. Ако татко ни откажеше нещо, винаги можехме да помолим мама, и в петдесет процента от случаите получавахме желания отговор. Предполагам, че сме били нормално семейство, в събота ядяхме ту боб с наденички, ту супа с бекон и миди. Татко беше фен на „Ред Сокс“ и „Пейтриътс“. Ерин, мама и аз не се интересувахме от спорт.
Мама беше ирландка, имам предвид истинска ирландка, родена в Ирландия. На това Ерин дължеше името си, то означава „Ирландия“. Мама се казваше Морийн. Моето име ми го е дал татко, слава Богу, казал, че съм била като безценен камък, така че ме нарекли Руби. Бях получила по-хубаво име от името на Ерин. Това е единственото предимство, което съм получила от родителите си.
Приятелят на Ерин беше страхотно готин. Майло учеше с нас в гимназията „Олтман“ до предното лято, когато завърши. Всички искаха да му бъдат гаджета, но Ерин, по-голямата ми сестра, бе привлякла вниманието му. Строен и русокос, той приличаше на по-светла версия на Бейли от „Маса за петима“, а беше и забавен. Беше от южен Бостън. Дрехите му бяха малко по-износени в сравнение с дрехите на останалите ученици, но като изключим това и акцента, човек не би могъл да предположи, че идва от по-бедна част на града. Маниерите му бяха безукорни, макар да не му бяха вродени. Когато дойде за първи път у нас на вечеря, а мама подвикна „Вечерята е готова“ и ни покани да седнем на масата, Майло взе панерчето с хляба и започна учтиво да го предлага на всички, но татко се покашля и каза: „Нека първо се помолим, нали? Морийн, ще започнеш ли молитвата?“ Майло стана червен като цвекло. „Да, сър, мадам, извинявайте, сър“. Татко му отправи успокояваща усмивка. Всички притвориха очи, когато татко занарежда светите думи, но аз погледнах скришом Майло и видях, че той оглежда всички ни поред. Забеляза, че гледам, стисна здраво клепачи, после отвори отново очи и ми намигна с усмивка. Беше мой ред да се изчервя. Той следеше внимателно как ползваме вилиците и ножовете. Мама можеше да прояви малко повече такт. Зае се да изрежда елементите на етикета по отношение на храненето – „а сега да поставим кърпите за хранене на коленете си“, – а пък аз знаех, че се е научила на маниери от татковото семейство, защото баба понякога ядеше с отворена уста, или си вземаше с нож от граха, следователно мама не се бе научила от нея как да се държи на маса.
Постепенно родителите ми започнаха да вярват на Майло, особено мама, тъй като ирландският му произход датираше от няколко поколения. Беше хубав и физически привлекателен, но и ученолюбив като Ерин. Той я обожаваше, а татко дори му позволяваше да остава да спи у нас в стаята за гости на долния етаж през уикендите, а понякога и през седмицата, когато двамата учеха заедно до късно. Не му позволяваха да се качва горе, където беше стаята на Ерин, до моята. Двамата с Ерин се преструваха, че не излизат от стаите си, но аз знаех каква е истината.
Моята стая се намираше в средата на горния етаж, между спалнята на Ерин, от която тръгваше задното стълбище, и спалнята на мама и татко в другия край, откъдето пък главното стълбище водеше надолу към антрето. На стената в моята стая имаше огледало, на което се виждах в цял ръст и аз прекарвах много време пред него, докато чаках зъбите ми да се изправят от шините и заострената ми брадичка да се закръгли с времето, да се появят закръгленостите, които имаше Ерин. Също като злата мащеха на Снежанка, и аз поглеждах нетърпеливо в огледалото по няколко пъти дневно, с надежда за такава чудотворна промяна. Един ден в безпомощния си гняв ударих огледалото с юмрук и то падна от стената. Пиронът и пластмасовата част, която крепеше пирона, също паднаха. Сега на стената имаше дупка. Ако тя станеше малко по-дълбока, щеше да стигне до стаята на Ерин и аз щях да мога да надничам вътре. Какво ли правеше, когато беше сама? Дали имаше таен дневник? Бях претърсвала стаята ѝ и преди. Лакуанда ни беше показала дневника на по-голямата си сестра, който беше пълен със скандални описания на онова, което искала да прави с разни момчета и на онова, което искала те да правят с нея. Взех ножичка за нокти и зачоплих навътре в малката дупчица, докато не видях отсрещната стена в стаята на Ерин. После почоплих още малко, докато дупката не стана широка около половин инч. Тапетите в стаята ѝ бяха на някакви шантави цветни мотиви, беше ги избрала сама. Мама казваше, че от тях ѝ се завивал свят. Ерин никога нямаше да забележи някаква малка дупка в стената.
Сега вече виждах леглото и тоалетната масичка на Ерин, и почти цялата ѝ стая. От време на време я шпионирах. Гледах я как сваля грима от своята съвършена кожа без помен от лунички. Гледах я как сваля дрехите и облича нощница. Наблюдавах я в най-интимните ѝ моменти. Когато не надничах, поставях огледалото обратно на място, подпряно върху една кутия за обувки. Освен това покривах с розов лейкопласт дупката в розовия тапет на моята стена. Човек не би забелязал лейкопласта, ако не го търсеше специално. Когато мама забеляза и каза, че трябва да бъде закачено отново, аз ѝ казах да не си дава труд, че ми харесвало да мога да го местя из стаята.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
