„Карай плуга си през костите на мъртвите“ от Олга Токарчук (изд.„ICU“, преводач: Силвия Борисова) е един покъртителен разказ, изследващ размитите граници между здравия разум и лудостта, между желанието да въздадеш лична справедливост и вкоренения навик да спазваш обществените конвенции. Прецизно омесен от различни съставки – трилър, криминална мистерия, хроника на унищожаването на природата от човека, философски трактат за естеството на битието и почит към английския поет романтик Уилям Блейк – този неподлежащ на категоризации роман ще ни пренесе в един свят, който едва ли бихме искали да е нашият. Но от който постепенно ще осъзнаваме, че няма измъкване.
Прочетете откъс от романа на носителката на Нобелова награда за литература, който предстои да излезе в края на месеца.
Същата вечер, току след Здрачаване, Кучето на Големия крак пак почна да вие. Въздухът беше станал син, остър като бръснач. Ниският матов глас го изпълваше с безпокойство. Смъртта е наблизо, казах си. Ама тя, смъртта, винаги е наблизо, по всяко време на Деня и Нощта, си отговорих. Защото най-добре се разговаря със самия себе си. Поне не се стига до недоразумения. Полегнах на диванчето в кухнята и не мръднах, не можех да правя нищо друго, нищо, само слушах този тревожен глас. Когато няколко дни по-рано бях отишла за Интервенция при Големия крак, той дори не ме пусна да вляза, каза да не си пъхам носа в чуждите работи. Вярно, този сатрап пусна Кучката за няколко часа, но после пак я затвори, та тя ви през цялата Нощ.
Лежах си, значи, на диванчето в кухнята и се мъчех да мисля за нещо друго, но къде ти. Усещах как в мускулите ми се процежда, щипе и вибрира енергия и още малко ще ме взриви отвътре.
Скочих, обух се и се облякох, грабнах чука и някакъв метален прът, изобщо всички Инструменти, които ми попаднаха пред очите. След малко стигнах запъхтяна пред къщата на Големия крак. Него го нямаше, вътре не светеше, коминът не пушеше. Беше затворил Кучето и дим да го няма. Един бог знае кога щеше да се прибере. Но дори да си беше вкъщи, пак щях да направя това, което направих. След няколко минути напъване, от което плувнах в пот, успях да разкъртя дървената врата – дъските при ключалката се разхлабиха и можах да бръкна и да махна резето. Вътре беше тъмно и влажно, виждаха се нахвърляни стари ръждясали велосипеди, имаше пластмасови бидони и много боклуци. Кучката клечеше върху купчина дъски, привързана към стената с въже на шията. Друго, което ми се наби в очите, беше купчинката изпражнения, явно се беше изхождала само на едно място. Махаше колебливо с опашка. Гледаше ме с влажни очи, радостно. Срязах въжето, гушнах я и тръгнахме към вкъщи.
Все още не знаех какво ще правя. Понякога, когато Човек изпада в Гняв, всичко му се струва ясно и просто. Гневът въвежда ред, показва сбито най-важните неща в света, в Гнева се връща и дарбата за Бистър поглед, която не си личи при други състояния.
Оставих я на пода в кухнята и се изумих колко беше малка и дребна. Като я слушах как утробно вие, можеше да бъде Куче, голямо поне колкото шпаньол. А тя беше от тия местни породи, на които им викат судетска превъзходна, толкова са прекрасни. Дребна, с къси тънки крачка, често разкривени, с неопределен цвят на козината, със склонност към дебелеене и най-вече с видим дефект в захапката. Да-а, хич не беше превъзходна тази нощна певица.
Беше неспокойна и трепереше. Излочи половин литър топло мляко, от което коремчето ѝ стана кръгло като топка, дадох ѝ също от моята филия с масло. Не чаках Гост, та хладилникът ми беше празен. Говорих ѝ успокоително, обяснявах ѝ всяко свое движение, а тя ме гледаше въпросително, явно не разбираше защо е тая внезапна промяна на обстоятелствата. После си легнах на диванчето, подсказвайки ѝ така да си намери и тя някакво местенце за спане. Тя се повъртя, повъртя, пък се завря под радиатора и заспа. Не исках да я оставям сама в кухнята през Нощта, затова реших да остана на диванчето.
Сънят ми беше неспокоен, някъде из тялото ми още сновеше Гневът и дърпаше отнякъде все един и същи сън за напалени до бяло пещи, безконечни котелни помещения с нажежени червени стени. Пламъците, затворени в пещите, шумно настояваха да ги пуснат, та – когато това стане – да изскочат на свобода с мощен взрив и да изпепелят всичко наоколо. Мисля, че тези сънища могат да бъдат симптоми на нощна треска, свързана с моите Болежки.
Събудих се призори, още беше съвсем тъмно. От неудобната поза вратът ми се беше вдървил. Кучката стоеше изправена до възглавницата ми и ме гледаше настойчиво, като попискваше жално. Станах с пъшкане да я пусна навън – цялото това мляко, дето го излочи вечерта, трябваше да излезе. През отворената врата нахлу влажен и студен въздух с мирис на пръст и гниеща материя – като от гроб. Кучката изтича с подскоци навън, изпика се, смешно повдигайки заден крак, сякаш не можеше да реши Пес ли беше, или Кучка. После ме погледна тъжно – смело мога да кажа, че се взря дълбоко в очите ми – и търти към къщата на Големия крак.
Така Кучката се върна в своя Затвор.
Повече не я видях. Повиках, повиках, бях бясна, че толкова лесно се оставих да ме метне, и безпомощна към всички механизми на робството. Понечих да се обуя, обаче това зловещо сиво утро ме стресна. Понякога ми се струва, че живеем в гробница – голяма, просторна, за много хора. Гледах света, потънал в сив Мрак, сив, студен и неприветлив. Затворът не е навън, той е вътре във всеки от нас. Може и да не умеем да живеем без него.
Няколко дни по-късно, още преди да падне големият сняг, видях полицейски полонез пред къщата на стопанина ѝ. Признавам, че видяното ме зарадва. Да, изпитах задоволство, че Полицията най-сетне го беше навестила. Наредих си два пасианса, които ми излязоха. Представях си как го арестуват, изкарват го с ръце в белезници, конфискуват запасите тел, взимат му триона (за притежаването на този Инструмент би трябвало да се издава разрешително като за огнестрелно оръжие, защото причинява големи опустошения сред растенията). Но колата си замина без Големия крак, бързо падна Мрак и заваля обилен сняг. Затворената пак Кучка ви цялата вечер. Първото нещо, което на другата заран видях върху красивата девствена белота, бяха неуверените следи от Големия крак и жълтите следи от урина край моя сребърен Бор.
Ей тия неща си спомних, докато седяхме в кухнята на Матога. И моите Момичета.
Докато ме слушаше, Матога свари рохки яйца и ги сервира в порцеланови чашки.
– Нямам такова доверие във властта като тебе – рече. – Човек трябва да си прави всичко сам.
Не знам какво имаше тогава предвид.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta2020 при завършване на поръчката си.
