„Кралица Виктория“ от Джийн Плейди (изд. „Емас“, преводач: Деница Райкова) проследява живота на кралица Виктория от детството до последните ѝ дни, разкривайки делата, мислите и мечтите на тази забележителна владетелка. Едва навършила пълнолетие, тя трябва да поеме короната на Обединеното кралство. Започва един живот, отдаден на държавата, но и на голямата любов – съпругът й Алберт. Това са десетилетия на възход, но и периоди, белязани от кризи.
Прочетете откъс от книгата при нас.
Предложението
Със сълзи на очи се сбогувах с вуйчо Леополд и вуйна Луиз в последния ден от престоя им, защото заминаваха рано сутринта: но когато утрото настъпи, се събудих рано, измъкнах се от леглото и отидох в апартамента им. Сварих ги на ранна закуска.
На светлината на свещите изглеждаха много тъжни, аз също бях тъжна, защото си заминават. Гостуването им беше прекалено кратко. Вуйчо Леополд ме увери в обичта си и постоянната си загриженост за мен.
– Искам да те видя щастлива, най-скъпо дете, преди да напусна този живот – каза той.
– Аз съм щастлива, вуйчо – отвърнах. – Само да можем да задържим торите вън от управлението, а всички тези ужасни неща, които се случиха, да бъдат забравени, мога да бъда напълно щастлива.
– Искам да те видя удовлетворена. Искам да те видя защитена. Искам да те видя как изпълняваш дълга си към държавата.
Това означаваше, че иска да се омъжа за Алберт.
И в този нежен миг на раздяла си помислих: “О, вуйчо, ще се опитам да го харесам. Наистина ще се опитам.”
Прегърнахме се отново и се разделихме.
Настъпи онзи паметен октомврийски ден – десети, за да съм точна.
Когато се събудих, открих Лецен, застанала до леглото ми.
– Добро утро, Дейзи – казах. – Малко ми е лошо.
– От свинското снощи – каза Лецен. – А вие наистина похапвате доста лакомо, знаете.
– Звучите като мама. Скоро ще започнете да ми казвате, че когато се смея, венците ми се виждат.
– Много ли ви е лошо?
– Не, само малко. Ще се оправя с една разходка в парка.
– Има още нещо. Нощес някой е счупил няколко прозореца с камък.
– Колко ужасно!
– Ще ставате ли?
– Да, трябва.
След закуска очаквах лорд Мелбърн да дойде да ме види, но вместо това той изпрати съобщение. И той се чувстваше зле и смяташе, че е от свинското.
– Свинското би трябвало да е съвсем наред – отбеляза Лецен. – В името на месеца имаше буквата “Р”.
– Сега ще изляза – казах й. – Имам нужда единствено от чист въздух.
– Загърнете се хубаво – посъветва ме тя. – Вятърът е остър.
Разхождах се в парка и си мислех за съветите на вуйчо Леополд. Всъщност от заминаването му насам не бях мислила за почти нищо друго и колкото повече мислех за това, толкова по-твърда решимост ме обземаше да не бъда принудена да встъпя в брак.
Лорд Мелбърн беше съгласен с мен. Колко разбиращ човек беше! Не преливаше от топли чувства към германците и винаги наблягаше на недостатъците им.
В далечината видях един паж. Тичаше към двореца.
– Какво има? – провикнах се. После видях, че носи писмо.
– Ваше Величество – изрече запъхтяно. – Наредиха ми незабавно да ви предам това.
Беше от вуйчо Леополд. Отворих го нетърпеливо и прочетох: “Братовчедите ти Ернст и Алберт ще бъдат при теб тази вечер.”
Не можех да повярвам. Още тази вечер! На връщане в двореца сърцето ми блъскаше в гърдите.
Лорд Мелбърн каза, че това е твърде кратко предизвестие, особено за хора, които страдат от преяждане със свинско. Трябваше да забравим неразположението си и да се подготвим за пристигането на августейшите господа.
– Несъмнено ще пристигнат изтощени – продължи лорд М. – От другата страна на Ламанша има доста силен вятър. Не им завиждам за пътуването.
Всичко беше подготвено. Бях се облякла за вечерта и очаквах с огромно нетърпение пристигането на братовчедите. После чух тропота от колелата на карета във вътрешния двор и зачаках най-горе на стълбите да ги посрещна.
И те дойдоха: Ернст и Алберт. Погледът ми се спря върху Алберт, когото разпознах мигновено като по-представителния от двамата, и сърцето ми подскочи. В този първи миг разбрах, че нищо вече не може да бъде същото.
Беше висок и много блед. Лорд Мелбърн се оказа прав: плаването бе минало ужасно, а по-късно научих, че на горкия Алберт му било много зле. Носеше тъмни пътнически дрехи, които подчертаваха бледността му и прекрасните му сини очи. Носът му беше съвършено оформен, а устата – красива, имаше фини мустаци и едва забележими бакенбарди. А каква прекрасна фигура! Много широки рамене и тясна талия. Косата му беше приблизително същата на цвят като моята, светлокож и рус. Ернст беше смугъл и имаше прекрасни очи, но всъщност цялото ми внимание бе приковано върху Алберт.
Той стоеше пред мен. Вдигнах очи към това прекрасно лице и ме заля огромно вълнение. Помислих си: “Това е да си влюбен.”
О, радостта от това гостуване… да открия Алберт!
Онази нощ не можах да спя. Лежах в леглото и мислех за него. О, скъпият вуйчо Леополд, да взима щастието ми така присърце. Разбира се, че беше прав. Алберт бе съвършен. А аз бях толкова щастлива.
Можехме да си говорим за толкова много неща. Алберт обичаше музиката. Пеехме заедно. Пеенето в дует ми доставяше такова удоволствие. Даш – скъпият, проницателен Даши – избра Алберт, за да му окаже специално внимание, а Алберт си играеше с него очарователно. Вършеше всичко с такова изящество. Бе довел хрътката си. Казваше се Еос.
– Не можехме да се разделим – обясни.
О, какво чувство! Как разбирах обичта му към Еос. Беше точно като тази, която изпитвах към милия Даш.
С нетърпение чаках следващия ден и почти не спах. Станах рано и написах писмо на вуйчо Леополд. Дължах му го, задето ми бе изпратил този прелестен братовчед.
“Ернст доста се е разхубавил – писах. – Красотата на Алберт е по-впечатляваща и е толкова дружелюбен и непринуден… накратко, той е наистина пленителен…”
Можех да продължа да пиша за съвършенствата на Алберт, но се заставих да спра. Запечатах писмото с усмивка. Вуйчо Леополд щеше да е изключително доволен.
Отидохме на езда. Знаех, че изглеждам най-добре на седлото – така не личеше колко съм ниска. Яздех добре и дрехите за езда ми отиваха повече от каквото и да е друго, с изключение на балните рокли. Обичах конете си, а те отвръщаха на топлите ми чувства. Яздех между двамата принцове, но почти не забелязвах Ернст, макар да беше много чаровен. Лорд Мелбърн беше част от групата и този път яздеше малко назад.
Скоро щях да разговарям с него насаме. Щях да обсъдя с него мнението си за Алберт… за двамата принцове… Бях смутена и въпреки това сигурна. Оттук нататък нямаше да има друг, толкова съвършен като Алберт.
Алберт и брат му говореха добре английски. Далновидният вуйчо Леополд беше настоял да овладеят този език. Разбира се, говореха с немски акцент, ала това не пречеше да бъдат разбирани идеално.
По време на ездата говорихме за много неща, но главно за музика. Алберт беше композирал малко. Копнеех да чуя нещо от собствената му музика. Освен това говореше с изключителна любов за Розенау – мястото, където беше роден и което беше любимият му дом: това показваше искрена сантименталност и чувствителност.
Закопнях да го видя.
Върнах се в замъка по-влюбена от всякога. Там проведох първия си разговор с лорд Мелбърн, откакто бяха пристигнали братовчедите.
– Искам да ви кажа какво мисля за братовчедите си – подех разговора.
Лорд Мелбърн ми се усмихна много нежно.
– Мога да предположа какво мислите – каза той. – Ваше Величество никога не е умеела да прикрива чувствата си.
– Смятате ли, че Алберт е красив?
– Несъмнено. Много красив. А брат му има прекрасни тъмни очи.
– На Алберт са сини.
– Абсолютно вярно.
– И е много по-красив от брат си. Поне аз мисля така.
– Определено забелязах мнението на Ваше Величество. От досегашните си наблюдения мисля, че Ернст е много умен млад мъж.
– О, но не толкова умен, колкото Алберт.
– Смятам, че Ернст може би има по-добър ум.
Обърнах се гневно към него и видях проблясващото пламъче в очите му. Дразнеше ме нарочно, разбира се.
– Виждам, че Ваше Величество е размислила по отношение на женитбата – отбеляза той.
Усмихнах му се:
– Да, скъпи лорд М., размислих.
Той кимна:
– До такъв извод стигнах. Предполагам, вече няма да желаете отлагане на женитбата.
– Не виждам причина. А вие?
– Абсолютно никаква. Тъй като Ваше Величество е решила и е толкова доволна, колкото по-скоро се състои женитбата, толкова по-добре. Предполагам, че принцът ще е на същото мнение. – Не казах нищо и лорд Мелбърн продължи: – О, нима той още не е наясно с щастливата си съдба?
– Това поставя определено затруднение. Алберт никога не би действал прибързано, нито пък би пренебрегнал етикета.
– Но Ваше Величество невинаги следва етикета… ако ми позволите дързостта да го кажа.
– Никога не сте се колебали да казвате каквото мислите, скъпи лорд М. Именно затова отношенията ни са толкова ценни за мен.
Той леко сведе глава.
– Ще се съгласите, че ще трябва да има предложение.
– Виждам, че разбирате затруднението.
– Наистина разбирам и съм сигурен, че Ваше Величество ще го преодолее. После ще организираме кралска сватба. Точно от това имаме нужда сега. На хората много ще им хареса.
– В момента не са точно влюбени в мен.
– Всички по света се влюбват в булките… особено когато тези булки са кралски особи.
– Вече не изпитвам същото към хората. Никога няма да забравя колко жестоки бяха към мен… и замериха каляската ми с камък.
– В сватбения ви ден ще ви изпращат въздушни целувки и ще ви приветстват.
– Сигурен ли сте?
– Абсолютно.
Усмихнах му се с обич. Каква утеха ми беше! Но ми се стори малко уморен, а не си бях дала сметка и колко стар изглежда. Разбира се, че беше стар. Предполагам, че го сравнявах с Алберт и с неговата лъчезарна младост и красота.
Милият лорд М.! Винаги щях да го обичам и да ценя спомена за всички онези години, през които бяхме заедно. Но вече се отдалечавах от него. Трябваше да имам друг, който да споделя както личните, така и държаните ми товари.
Колко прекрасно беше да съм влюбена! И колко щеше това да промени нещата.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta2020 при завършване на поръчката си.
