Тюра Теодора Трунста е изключително оригинална и талантлива норвежка писателка на юношески романи, които ѝ носят няколко национални награди. „Мракът идва отвътре“ (изд. „Емас“, преводач: Ева Кънева) е отличен с Наградата на норвежките критици за най-добър детско-юношески роман за 2016 година.
Един град, потопен в мрак, погледнат през очите на двама тийнейджъри – потомци на две враждуващи страни. Свързва ги обаче нетърпимостта към насилието и произвола. Ще запазят ли човешкото в себе си сред повсеместната разруха? И как да различат кои са добрите и кои – лошите, при положение че съзират сянката на жестокостта и коварството дори в лицата на своите най-близки хора?
Прочетете откъс от книгата при нас.
„Беше прекалено невероятно, за да е истина. „И въпреки това е истина“ – мислеше си Макс. Напълно, напълно вярно. Някой беше открил нов клон от родословното дърво на човечеството. Някой беше изкопал човек, висок само метър – колкото тригодишно дете – макар и достигнал зрялост. Как тези създания бяха останали толкова малки? Вярно ли беше, че с течение на времето са се свивали, хилядолетие след хилядолетие? На някои острови всичко може да се смали, дори слоновете! Просто повярвай, защото е истина! И това същество, тази жена, изровена изпод множество пластове глина и пръст в индонезийска пещера, беше дребна. Имаше различно устроени раменни стави, по-особени глезени, издължени стъпала, миниатюрна глава и ръст, наполовина от ръста на съвременен човек.
Представляваше нещо единствено по рода си. Homo floresiensis, или Флоренски човек.
Само името докарваше световъртеж на Макс.
Когато мислеше за тези неща, малката му стая се превръщаше в отделна вселена. А докато четеше книги за човешката еволюция, таванът сякаш се повдигаше, а стените се размиваха. Наистина ли някога хората са били по-различни? Дали са изпълзели от морето – малки риби, развили впоследствие дробове и четири крака? Още откакто се научи да чете, Макс се вълнуваше от тези въпроси. Спомняше си как, едва петгодишен, гледаше голите си крака и си мислеше: как са се оформили точно такива? А сега в главата му се развихри поредната невероятна история. Какво всъщност представлява създанието, открито на индонезийския остров и наречено от учените homo floresiensis? Прочете за цялата дискусия. Дали жената е смален вариант на homo erectus, изправения човек? Или произлиза от още по-стар вид, навярно от австралопитек; от вид, вкопчил се за дърво, когато е бил залят и понесен от водата, и устроил се да живее там, където вълните случайно са го отнесли? И е живял там преди дванайсет хиляди години? Дванайсет хиляди години. Всъщност не е толкова отдавна. Значи, тогава хора като Макс съжителствали на Земята с представители на вида homo floresiensis. Имаше чувството, че дребната жена от индонезийския остров току-що го е подминала и е вдигнала ръка за поздрав. А той, Макс, я е изпуснал за микросекунда. Дъх, прашинка, нищо.
Свечери се. Макс седеше в кухнята. Събра последните листове. Днес не ходи на училище. Оправда се с болки в гърлото, но всъщност му нямаше нищо. От години чакаше да му възложат такава задача и направо пощуря от радост, когато я видя: „Разкажете за откриването на homo floresiensis и опишете накратко как се отразява тази находка върху възгледите за еволюцията на човечеството“.
Искаше да довърши презентацията. Държеше да я изпипа, преди да я представи пред класа.
- Излизам, Макс – съобщи Дюно.
Седна до масата и започна да връзва връзките на високите си ботуши. Бавно се приготви, после вдигна глава и впери поглед в Макс.
- Каква е актуалната тема в момента? – поинтересува се. – С неандерталците ли се занимаваш? Или си се върнал чак до двойнодишащите риби?
- Доказвам, че скелетът, открит в Индонезия, произлиза от неизвестен досега човешки вид. И само допреди няколко хилядолетия на Земята са съжителствали няколко организмови вида от род Хора.
- Аха. И как ще го докажеш?
- Ще се позова на изчисления на приблизителния обем на черепа, останки от който са открити на остров Флорес. Според научни изследвания находката не е тяло на обикновен човек със заболяване. Мнозина са на мнение, че е открито точно това: обикновен човек с недоразвит мозък. Някои болести забавят развитието на мозъка, но аз се базирам на изчисления, които показват, че става дума за съвсем обикновен, здрав мозък. Направил ги е американски изследовател. Мога да ти покажа, ако…
- Кога ще изнесеш презентацията?
- В понеделник. След уикенда.
- Аха.
Навел глава, Дюно се взираше в пода. Седеше с лакът, опрян на коляното, и чело, облегнато на дланта, сякаш нещо го потиска.
- Кога ще се върнеш? – попита Макс.
Дюно никога не отговаряше на този въпрос. Ивер – също. И двамата братя просто си обуваха ботушите, нахлузваха си мълчаливо пуловерите през главата по един и същи начин, всяка божа вечер, без да обелят и дума. Цяла есен изкараха така. Нито веднъж не попитаха Макс иска ли да ги придружи. В техните очи той навярно не притежаваше нужните качества; в смисъл не че е прекалено млад или страхлив, а няма с какво да допринесе навън, по улиците, в мрака.
На Макс му се искаше да продължи да разказва. Да обясни на Дюно как е изготвил презентацията си. Как е подходил като истински изследовател, изградил е хипотеза, ровил се е из учебници, привеждал е доказателства с помощта на логическа последователност от аргументи. Дори само въпросът на Дюно за презентацията възпламени ентусиазма му. Докато Дюно не обърна лице към него и Макс не видя усмивката му: крива, само едното ъгълче на устните му беше леко изтеглено нагоре. По същия начин се усмихваха всички: майката, бащата, Ивер, когато Макс разказваше за проектите си. Снизходително, както човек се усмихва на лудориите на малко дете.
- Паз*<*и> апартамента, докато ни няма, Макс. Чао.
Дюно отиде до Макс, наведе се напред и го прегърна внимателно. Само Дюно продължаваше да го прегръща. Ивер престана.
Бузата на Дюно беше топла, кожата – леко грапава.
- Ще ми вземеш ли няколко книги от библиотеката?
- Какви ги говориш?
Дюно отстъпи назад, сякаш не разбираше за какво го моли Макс.
- Просрочих датата за връщане на две книги.
Дюно пристъпи напред, сложи длани върху бузите на Макс и ги задържа там. Взираше се в него с ясните си кафяви очи.
- Май не разбираш, Макс. Библиотеката не… не…
- Какво?
- Вече няма библиотека, Макс – изрече бавно Дюно, все едно говореше на умствено изостанал. – Нападнали са я и са я обърнали нагоре с краката. Затворена е. Отпред стоят две дървени магарета, прозорците са изпотрошени, не знам докрай…
Как още не е научил? Разпилени книги, прекатурени столове, изпочупени прозорци. Беше му минало през ума, че е възможно да се случи, че не е изключено библиотеката да последва участта на супермаркета, на спортния магазин, на кафенето: да се превърне в развалина, в купчина отломки. Но не беше разбрал, че наистина се е случило.
- Пази се, Макс. Ще вървя.
Макс беше чувал безброй пъти тези думи: пази се. Да не би да не го правеше? До училище отиваше с велосипед, минаваше през града и винаги се прибираше по светло. Само той от целия блок изминаваше толкова голямо разстояние до училище. Всички негови познати ходеха в големия тухлен колос в съседство. Но той посещаваше скъпото училище в Западния квартал. И то безплатно. Защото беше умен. Когато онова писмо пристигна, майка му се изчерви от смущение. Баща му само кимна и каза: аха, ами значи ще започнеш там, Макс. Така и направи. Постъпи преди половин година. Там учителите бяха по-различни. Все едно започна съвсем нов живот. Голяма работа, че другите ученици не си говореха много-много с него. Не си даваха сметка какви късметлии са. Общо взето, част от тях не блестяха с особена прозорливост, макар издръжката на всеки ученик в това училище да струваше цяла камара пари.
Прибра в папка презентацията си. Беше почти завършена. Оставаше само да попълни заключението върху червената пунктирана линия най-долу. Щеше да каже всичко, което си е наумил, да го каже с усмивка, съсредоточено, открито. Тръпнеше в радостно очакване. Щеше да го направи пред нея, пред момичето със светлокестеняви коси и с поглед, в който се чете непресторено внимание. Е, съмняваше се представянето му да я подтикне да го погледне с други, влюбени очи. Но тя щеше да бъде там, точно пред него. И да чуе всичко, което той казва. Тя, напълно различната.
Дюно излезе. Навън се стелеше плътна тъма. С всяка изминала вечер мракът се сгъстяваше все повече – обичайно явление през есента.
Тази есен обаче беше по-мрачна от всяка друга.
Толкова много неща се бяха променили, включително храната. Тяхното семейство винаги се хранеше питателно. Майка му се гордееше с това: топли яхнии, пикантни манджички с крехко месо, кюфтета, пържоли с горчичена коричка, поръсени с морска сол. Шоколадов сладкиш. Хляб с качествено масло. Пълноценна храна за пълноценни хора. Сега храната вече почти нямаше вкус, пък и не стигаше. Майка им непрекъснато се ядосваше колко блудкав е хлябът и най-вече кафето. По думите ѝ все едно пиела лисича пикня.
Само допреди година нещата стояха съвсем различно. Трясък на машини огласяше живите заводи, улиците гъмжаха от народ, магазините предлагаха изобилие от стоки, а ресторантите работеха абсолютно всяка вечер. Макс си спомняше как, докато последните превозвачи със стока от заводите тръгваха от града, хора се стълпиха около големите камиони и започнаха да удрят по тях с юмруци, за да ги спрат. Ала въпреки това тировете отпътуваха и заводите хлопнаха врати. Същото сполетя и магазините. Хората, които имаха къде да се преместят или си намериха работа другаде, се преселиха. Макс и семейството му обаче останаха. Братята му започнаха да излизат нощем. Вече нямаха работа и можеха да спят и през деня. Твърдяха, че щели да си отвоюват града. Научиха се да боравят с оръжие, помпаха мускули. Почти все едно пак имат работа, само че през нощта.
Всеки божи ден заминаваха хора. Автобуси отнасяха съседските семейства едно след друго; бащи, майки, деца, баби. Които разполагаха с кола, завързваха с въжета мебелите си и чували със завивки за тавана и застопоряваха кашони с храна между седалките. Често потегляха рано сутрин, преди техни познати да са започнали да ги умоляват да ги вземат с тях. Опустелите жилища мигом ставаха плячка на мародери. Нарамили покъщнина, крадци излизаха от чужди апартаменти. Задигаха абажури, столове, връхни дрехи и дори не се опитваха да го крият. Само допреди година за такова нещо хората звъняха в полицията. Сега вече никой не го правеше. Първо, защото дори да се обадиш, трябваше да извадиш страшен късмет телефонът им да работи. И второ, полицаите бяха гладни колкото всички други. И те се опитваха да намерят с какво да се отопляват, и те се чудеха отчаяно откъде да си набавят ориз, месо, сапун и топли дрехи. Разчуеше ли се за опразнена къща, често се случваше полицаи да са първите, влезли да се снабдят с провизии.
В дома на Макс стана много тихо. Баща им се вглъби в себе си и често се затваряше в спалнята. Не се интересуваше от нищо и от никого. Всяка вечер майка им пъдеше Ивер и Дюно, размахвайки ръце. Не ги молеше да внимават както преди. Влезеше ли вътре от балкона, след като им е махнала за довиждане, прихлупваше очи в дланите си, уж е изморена, но Макс знаеше, че причината е друга.“
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta2020 при завършване на поръчката си.
