Сборникът „Дойдох да ви прегърна. Балканска мешавица“ от Весела Люцканова (изд. „Библиотека България“) намира деликатна емоционална нишка към различни типове умствена нагласа, валидизира любовта като извечно спасение за индивида и за общността. С интересните си истории книгата отдава почит и на събития и образи от българската национална памет.
Предлагаме ви един от разказите, включени в сборника.
ДА ЗАСПИШ ПРЕД КАРТИНАТА СИ
…и да се събудиш срещу нея в безмълвието на нощта, без да осъзнаваш къде си, още в съня, в картината или в ателието си, в собствения си стол пред статива – в едната ръка с палитрата с още незасъхнали струйки бои, в другата – здраво стиснал четката за следващата мазка. Поглеждам през прозореца: заскрежено и бяло, неподвижно. Поглеждам платното: в заскрежената блестяща като стъклена гора, осветена от луна, която не се вижда, се крие магия, сенките на клоните се движат, светлите петна също, просветва и бяла сянка в бяла наметка, едва различима сред толкова белота, тя ту пристъпва в светлината, ту изплува в мрака, белите пантофки предизвикват звук от стъпки по скърцащия сняг, разместените клонки, които отмахва с ръка от пътя си, звънят като сребърни звънчета, мисля си, това навярно е принцесата от детството ми, която отива на танци и сутринта, прибрала се в двореца, ще остави скъсаните пантофки пред вратата на стаята си като всяка друга нощ.
Не, не е принцесата, това е момичето в бяло, в което се влюбих някога и все още нося в сърцето си, а тя ми го изтръгваше цялото със своята цигулка, и то я следваше от София в Белград, в Букурещ, в Скопие и оттам във Виена, в Милано, в Париж и все по-далече и по-далече, докато се умори.
В моята картина тя е тръгнала да ме търси, бяхме се изгубили вече в различните си светове, тя в своя на звуци, аз – в моя на багри. Докато не я открих случайно в Мадрид на един от концертите ѝ, отново в искрящо бяло, пианистът ѝ в черен смокинг, тя, преметнала златната си коса на дясното рамо, с цигулката, притисната в лявото, извличаше неземните мелодии на Григ, на Паганини или на някой друг, разлюляла земята под краката ми. Толкова бях зашеметен от изненада, че не можех да си спомня чии са. Слушах, затворил очи, усещах горещи сълзи да дълбаят лицето ми, погледнах едва при последния акорд на цигулката ѝ, тя вече се покланяше, до нея се покланяше като пингвин и пианистът, залата бе избухнала в ръкопляскания, а аз просто се изправих, избърсах мокрото си лице и застанах на служебния изход. Дочаках я, подадох ѝ с разтреперани ръце поомачкания ми в скута букет, тя също се изненада, не се бяхме виждали отдавна, благодари и обеща да дойде на откриването на изложбата ми след месец.
И наистина се появи – видение в искрящо бяло, развълнувана от топлината на багрите ми, от уменията ми да съживявам нашия свят, като го правя по-огнен и по-слънчев, и по-красив. Тогава ли ми заговори за оня малък зимен пейзаж на Гоген в Музея на модерното изкуство в Будапеща, аз също бях изненадан, когато го видях за първи път, а и всеки друг път, отидех ли в града, не пропусках да го съзерцавам отново и отново. Този майстор на топлината и огнените слънчеви багри ме бе зашеметил със своята зимна приказка, както бе зашеметил и нея. Тогава ли, усетил нейния свят като мой, а тя – моя като неин, някак странно обвързани с онова, което най-силно обичаме, докоснали се по нов различен начин, ѝ обещах, че някой ден ще създам своята зимна приказка? И непременно ще я нарисувам в искрящо бяло. В полусън осъзнавах бавно, че в картината беше тя, измислена или истинска, и ме търсеше, Мен, който я бях следвал години без да ме забележи, сега ме търсеше тя. Дали търсеше не мен, а топлината на багрите ми като огън, който може да я стопли и в който иска да изгори? Не знаех нищо за живота ѝ извън концертите и наградите ѝ по света, има ли любим, семейство, уют в дома си, има ли кой да я чака в него и в този миг между будуването и съня, в който всичко бе възможно, между въпросите и отговорите, аз ѝ поднасях тази своя картина като подарък. А ако в сърцето ѝ има само студ, самота и болка, за разлика от моето, в което пламти неугасналата ми и несподелена в годините любов, как ще я приеме? Не се ли нуждае повече от… от топлина, ласка, нежност и…
Моето бяло видение продължава да се лута между светлината и мрака, но стъпките й предизвикват все по-силно скърцането на снега, все по-мощно звънят отместените клони. И се появява вълшебната мелодия, която, както всеки път, ме омагьосва.
Мен ме няма в картината, навярно я чакам в дома си, в леглото си, за да ме събуди с пръсти, заровени в косите ми, с допир на устни по лицето ми. Няма да се събуждам, няма дори да дишам, само ласката ѝ да продължи, да набере смелост и да продължи с целувка по устните, да захвърли наметалото и изхлузи пантофките, да се сгуши в прегръдката ми, да се стопи в нея или наистина да изгорим заедно. Знам ли? В съня ми всичко е възможно…
Влизам в картината, потръпвам от студ, краката ми са ледени, едва пристъпвам. Не искам да я плаша, вървя подире ѝ безмълвен и тих, за да не я стресна. Отварям широко очи, оглеждам се, в стаята съм, през прозореца се люлеят заскрежени клони, те стържат по стъклото, но магията не изчезва. В гората съм, не съм в гората. В стаята съм, не съм в стаята. С нея съм, не съм с нея, сам съм. Поглеждам към пода, не виждам захвърлени наметало, нито заскрежени пантофки, та тя е още с тях… В картината. Ще премръзне. Изправям се на крака, посягам да оставя палитрата и четката, а ми се иска в горния десен край на платното да изгрее слънце. Макар и зимно, макар и нетоплещо, но да го има. Не пипай, казвам си. Завършена е, нито мазка повече. Поставям палитрата и четката, поглеждам грамофона, на който, допреди да заспя, се въртеше плочата с Пер Гинт, сега е замлъкнала. Иска ми се да я пусна отново, да се потопя в музиката, тя ще я приближи към мен… А може би най-умното е да се прибера в спалнята и да се скрия в леглото си, да се оставя на съня, той ще ми я доведе с ласката ѝ, с всичко, което ни свързва, и ще изтласка навън онова, което ни разделя. И в него всичко ще стане възможно. Моят огън, нейния огън, да се слеем в пламъка заедно. Дори да изгорим заедно.
Заспивам. Отново съм вътре в гората, избързвам пред нея, незабележим и тих, за да не я уплаша и най-сетне да ме намери заспал и да ме събуди с целувка.
Утро. Сам съм. Слагам кафето на котлона и отивам да видя картината.
Заслепяваща е. Нима съм се доближил до съвършенството? Върху бялото с бяло, с леко синьо, с незабелижимо черно… тук и там. С много блясък и прозирна светлина. И мисли за нея, влети в този тънък и безплътен бял силует! Къде ли е сега по света? Какво ли изпълнява в концертите си? И някой чака ли я, когато се прибира. Сама или… оня пингвин, пианистът, е съпругът ѝ? И дали в сърцето ѝ има топлина, и ако няма, готов ли съм да ѝ дам от своята, която може и да ме взриви?
Отговорите липсват.
Решавам се, пращам ѝ есемес, където и да е, ще я намери. „Обади се, за да получиш подаръка ми за теб!“ И започвам да чакам. Не след дълго, на мен ми се струва след цяла вечност, идва съобщение: „Щом се прибера, ще дойда да си го взема. Благодаря.“
Денят се превръща в празник. Празник е. Тя идва, търсила ме е, и… ще ме потърси. Отново съм пред картината. Сядам на стола си и се моля да пристигне по-скоро, ще чакам, колкото е нужно. Радвам се, че я има, моя или чужда и макар далеч, тя ме прави различен, по-добър, по-вдъхновен. И съм ѝ благодарен. На нея и на Бог.
А това какво е? Любов ли? Повече от любов? Или…
Отговор няма…
