„Царят на татарите“ от Маргарит Абаджиев (изд. „Прозорец“) съчетава детективска интрига на фона на заплетени събития от първите години на българската история след Освобождението.
През есента на 1924 г. Дамян Харитонов – българин от Битоля, ветеран от Първата световна война и групов началник в „Обществена безопасност“ – е изпратен на специализация в Берлин за борба с контрабандата и тероризма. Заедно с колегата си Андрей Хранов детективът е въвлечен там в разгадаването на афери, чието начало го връща към събития от преди 30 години, когато на власт е Стефан Стамболов. Клането на министър-председателя, дело на македонски харамии, неочаквано осветлява Харитонов относно интереси и сили, които още тогава настървяват Българо-българската война. Нейният все по-фатален заложник се оказва познатата му от детинство ВМРО…
Прочетете откъс от романа при нас.
Дамян не се изненада. Той знаеше, че вдовицата не отчита време от гибелта на държавника; така бе възпитала и децата си, ако се вярва на хорските клюки. Кабинетът се оказа оформен като олтар на семейния светия, твърде необичайно за Стамболов, чийто лични вещи се виждаха навсякъде. Съпругата бдеше като вълчица над паметта му.
Дамян уточни, че работи в „Обществена безопасност”, ходи въоръжен заради службата.
– Не зная нищо повече за убийството на Генадиева – заяви госпожа Стамболова. – Бях разпитвана от полицията преди повече от година.
– Не съм тук заради това покушение – възрази Харитонов. – Но защо са разпитвали вас? Не ми е известно.
– Сигурно защото зная какво е да се убиват водачи на либералите. За нас прошка няма, забелязвате ли? Първо моя Стефан, сетне Свирчо на деветстотин и седма, накрая и Генадиева през двадесет и трета. Безотказно, как ви се струва?
– И Стамболийски е мъртъв, не забравяйте.
„Нейният Стефан” гледаше от десетки фотографии, сниман на различна възраст и в различно обкръжение, но винаги с един неизменен израз – устните свити, очите гледат съсредоточено, почти гневно, ръцете стиснати в юмруци. Ръцете ли?… Харитонов потръпна от стигналата ги участ. Той бързо предаде поздрави от Мах, за да отклони разговора в по-дружеска посока. Спомена за командировката в Германия и техните срещи. Госпожа Стамболова прие поздравите, но не реагира по друг начин.
– Добре ли е господин Мах?
– Да, изглежда добре. Пише книга за гибелта на съпруга ви и за процеса.
– Ха! – възкликна сприхаво старата дама. – Сетил се е! Тази книга трябваше да бъде факт преди тридесет години. Вече е съвсем късно.
Харитонов замълча, този разговор нямаше да му хареса, знаеше го. Не се чувстваше добре в тази къща. Той отвори чантата си. При тях влезе Гунчо. Пазачът носеше малък поднос с една чаша. Подносът застана на масичката пред посетителя.
– Ябълково вино – посочи госпожата. – Заповядайте, подкрепете се.
– Благодаря, след малко.
Той извади двете черни тетрадки, които вдовицата позна веднага и спонтанно посегна към тях. Харитонов се надигна да ги остави пред нея, но тя ги взе веднага.
– Задължих се да ви ги предам лично – рече Дамян. – Нося ги от Германия. Знаете ли какво са?
– Разбира се. Това са дневниците на Стамболов. Рихард ли ви ги даде?
Гостът кимна.
– Защо са били у него?
– Не ми е известно. Вие не знаете ли? Аз трябваше да ги донеса. Ето, сторих го.
– Четохте ли ги?
– Разбира се.
– И какво мислите за съдържанието?
– Най-добре ги публикувайте. Да са познати на обществото. Те са най-силната ви защита и упование.
– Аз нямам нужда от защита. Мнозина имат, но аз – не.
– Имате нужда, госпожо. И вие, и децата ви, защото са потомство на Стамболов.
Вдовицата разлистваше напосоки страниците и прокарваше пръсти по редовете. Тя се зачиташе за момент в някой откъс, съживеното от това чувство раздвижваше още фините черти на лицето й. Дамян я наблюдаваше равнодушно. Той вдигна чашата и отпи вино.
Вдовицата изостави резервираността си. Тя искаше да говори, това Дамян долови с професионален усет. Даже непознатият допреди минути гост я разполагаше по-удобно; тя не го бе виждала, но той не можеше да ѝ навреди. На кого ли всъщност би пречила една старица, отрекла се от света, и то в тази нещастна страна, застигната бързо от национално крушение?
Е, какво стана с прехваления Фердинанд, дето уби моя Стефан, какво стана с манията му по Цариград и „Византия”, както и да ги разбира той? Въдворен в Кобург до живот, да разсъждава върху греховете си, ако има с какво. А какво стана с Радославова и Тончева, дето предадоха Стефан през 1893-а, та разцепиха партията? Радославов беглец в Германия, Тончев в затвора. Наказание и подигравка за тях стана, че четвърт век след клането на Стефан още ги наричаха „стамболовисти”. По-голямо доказателство за собственото им безличие – здраве му кажи. Свирчо и Генадиев застреляни, а либералите за пореден път обезглавени.
Где е Димитър Ризов, где е тази долна твар? Умря при съмнителни обстоятелства през осемнайста година. А где са другите кариеристи като Гешов, Данев, Иванчов, Теодоров, Людсканов, дето и на младини си бяха същите клепоухи мишоци, гледащи да се намърдат край хазната?
Где е Начович, този противен мизерабъл, що държеше дъщеря си като съпруга? Той използва Стефан да се разправи с Петко Каравелов, когото мразеше, а сетне се сдуши със Стоилова. Докато Петко беше в Черната джамия, Стоилов и Начович взеха да убеждават княза, че могат да му осигурят помирение с Русия и признаване в Европа. Фердинанд се остави да налеят тази блага отрова в ушите му и от този ден Стефан стана главна цел на тяхното съзаклятие. Ето ги същинските колячи на първия министър, не онези безпризорни македонци!
Где е накрай Македония, за която загинаха стотици хиляди, а оставиха много повече вдовици и сироти? Где е богатството, събирано лев по лев от Стефан, та да си шета князът на прищевките? Разпиляно, ограбено, разгромено, страната докарана до банкрут и просешка тояга, да се моли за милост и хляб на грозни злодейци, дето не могат стъпи на малкия ни пръст?!
Харитонов пожали старата жена. Той виждаше, че тя ни за миг не бе спирала да следи политиката. Макар и от разстояние, бе наясно със състоянието на нещата. И всеки божи ден, месец по месец, година след година – десет, двадесет, тридесет – се беше убеждавала във верността на своите схващания, които споделяше от Стамболов. Десетилетия наред се бе уверявала в неговата правота относно бъдещи събития, без да има кого да предупреди или вдъхнови за противодействие. Гледаше на света през траурния си воал, мрачно и прокобно, но и всички предупреждения на Стамболов се бяха осъществили. Сигурно е нетърпимо да виждаш задаващите се погроми и да не можеш да сториш нищо, за да ги предотвратиш. Стамболов можеше, но за съпругата му оставаше само участта на една почернена, отписала се от живота Касандра.
Когато стана да си върви, домакинята сякаш се отърси от мъртвешките призраци, владеещи дните й. Госпожа Стамболова се усмихна едва-едва и рече стеснително:
– Моля да ме извините! Натрапих ви моите кошмари.
– Вие сте дома си. Аз съм случаен тук.
– Длъжница съм ви. Донесохте ми спомени от моя Стефан.
– Нямате дълг, госпожо. Бях поел заръка и я спазих.
Вече на раздяла Поликсени Стамболова стисна ръка на Дамян и попита тихо:
– Ще дойдете ли да ме посетите пак?
– Твърде съм зает, госпожо – отклони детективът, – но ще имам грижа да не бъдете безпокоена по убийството на министър Генадиев. Това мога да обещая.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA20Q4 при завършване на поръчката си.
