„Коледното яйце“ от Мери Кели (изд. „Еднорог“, преводач: Боряна Джанабетска) е част от специално подбраната поредица на Британската библиотека, представяща забравени шедьоври от златните години на британската криминална проза.
Възрастна жена е открита мъртва в своя занемарен апартамент в Лондон. Изглежда невероятно, но това е княгиня Олга Карухина, избягала от родната си Русия непосредствено след революцията. А сандъкът, който дълги години е държала под леглото си и в който е пренесла родовите си скъпоценности и накити, включително и безценно яйце на Фаберже, е празен. Дали тя е убита и кой е успял да обере съкровището й? Това трябва да разкрият инспектор Брет Найтингейл и сержант Бедоус.
Прочетете откъс от романа при нас.
Двайсет и втори декември
Княгиня Олга Карухина лежеше по гръб на твърдото си легло, тясно и с желязна рамка. Костеливото ѝ старо тяло почти не се забелязваше под балтона в защѝтен цвят и одеялата, с които бе завита. Сивокосата ѝ глава бе отпусната върху още по-сива възглавница, по която една ленива зимна муха ту запълзяваше, ту спираше, привличана от мазния шал, с който бяха увити раменете на жената. Навремето княгиня Карухина бе свикнала да лежи в легло с дърворезби и седефени интарзии, на ежедневно сменяни копринени чаршафи, под пухени завивки и бели кожи. Стените на просторната ѝ спалня, редовно поръсвани с розова вода, бяха украсени с керамични пана, произведени от фирмата „Уеджуд“. По лъснатия като стъкло под лежаха цели кожи от бели мечки, подобни на плаващи ледени късове. Мрачната, тясна стая, в която лежеше сега, ѝ служеше едновременно за спалня и дневна. Стените бяха ожулени от отърквалите се в тях рамене, краищата на единственото килимче бяха раздърпани, навсякъде се носеше миризма на престояли бисквити. Вратата на гардероба беше увиснала накриво над парчето нагънат вестник, с което бе подпряна; разкривеното отражение на прозореца и късчето небе, което се виждаше през него, тъмнееше от падащия над Лондон здрач.
Княгинята лежеше сред тази нищета неподвижно, абсолютно неподвижно. Дори когато досадната муха запълзя в ухото ѝ, тя не помръдна. Не я усети, защото беше мъртва.
– Мисля да спрем тук, на Хай Стрийт – каза главен инспектор Брет Найтингейл. – В Брайтс Роу няма да има къде да завием. Завий обратно към онзи микробус.
Полицейската кола зави полека и спря. Найтингейл отвори задната врата и слезе, озовавайки се в северния край на Излингтън Хай Стрийт. Беше виждал улицата само на дневна светлина, през нощта тя още повече приличаше на останка от миналото. Тясна и виеща се, с калдъръм, наклонен от двете страни към канавката, минаваща по средата на платното, тя напомняше за селцето, погълнато от града. Надвисналите от двете ѝ страни, нагъсто издигнати сгради с безизразни фасади, чиито партерни етажи бяха заети от магазинчета, сега безвкусно накичени с прашна коледна украса, принадлежаха недвусмислено на Лондон, но на един Лондон от миналия век. Найтингейл се взря в чадърите, наредени зад потъмнялата витрина, пред която стоеше. На стъклото с бели букви пишеше „Поправям бастуни“. На около двеста метра оттук край моравата, намирала се някога в центъра на селото, се издигаше сградата на едно вариете. Той си спомни, че наблизо имаше погребална агенция с изложени на витрината осветени ковчези и урни; и намиращото се в многозначителна близост магазинче, на което табелка в син и бял емайл съобщаваше, че отдавна починалият собственик бил „Разпространител на таблетки за женски болести по силата на кралски патент, 1743 година“. Найтингейл сви рамене и потръпна. Дъхът му излизаше като пара от ноздрите му и се виеше нагоре. Каза си, че ако стане още по-студено, ще може и да се пързалят с кънки по Темза.
Пъхна ръце в джобовете на палтото си и тръгна, оставяйки зад гърба си колата и магазинчето, в което се поправяха бастуни, после зави от оскъдно осветената Хай Стрийт в задънената уличка Брайтс Роу. От лявата страна на улицата имаше оградено пространство с разрушени от бомбардировка сгради; от дясната – къса редица от ниски, сгушени къщи, напомнящи на илюстрациите от наръчници по история на социалното развитие през деветнайсети век. Найтингейл огледа пустата улица, светлите квадрати – червени, зелени и изпъстрени с цветя – на закритите с тънки пердета прозорци. Поне по всичко личеше, че съседите се интересуват само от своите дела. Възможно бе дори след пристигането на полицията някои от тях да прикрият доказателства за заниманията си. Тишината беше почти недвусмислен израз на предпазливост.
Номер тринайсети беше предпоследната къща от редицата. Зад мръсните пердета на прозорците на двата етажа светеха лампи. Входната врата беше отворена и Найтингейл премина от тротоара през прага ѝ, привеждайки глава, за да избегне горната греда на рамката. Кимвайки на детектива, надигнал се от най-долното стъпало, на което седеше, той спря. Иззад една открехната врата отляво долиташе носовият, въздържан глас на сержант Бедоус. Мина му през ум, че от Бедоус би излязъл изключително саркастичен и неумолим училищен префект. Той почука на вратата в ритъм, който бе уговорен между двамата знак; след секунди Бедоус се появи на вратата.
– Не ви поканих вътре – поде той бързо и тихо, затваряйки вратата, – защото сега тя е доста разстроена. Госпожа Минели, наемателката на долния етаж. Тя ни се е обадила.
– Не се извинявай – каза Найтингейл. – Кога пристигна?
– В седем и половина.
– Къде е шефът?
– Трима младежи нахлули с взлом в магазинче за цигари, човек е бил нападнат зад кръчмата „Зеленият човек“, има тежка катастрофа на околовръстния път – затова той помоли да го извините засега, след като аз вече бях тук, а на него никак не му достигали хора, и каза, че с радост би се видял с вас по всяко време в кабинета си.
Найтингейл се усмихна.
– Добре. Да се качим ли горе?
Стъпалата бяха покрити с напукан линолеум и скърцаха под стъпките им. Найтингейл се изкачваше предпазливо.
– Знаеш ли – каза той, без да се обръща назад, – тръгнах веднага след като получих обаждането и дойдох право тук. Осемдесет и три процента от светофарите бяха против нас, изчислих го.
– Точно сега бях прекалено зает, за да им обръщам внимание – отбеляза Бедоус. – Добра ли беше лекцията?
– Е… интересна, макар темата да беше отблъскваща. Тъкмо приключваше, когато се обадиха. Радвам се, че ти успя да дойдеш по-рано – ако предположението им се окаже основателно…
Найтингейл замълча за миг. Беше казал, без да се замисли, че се радва. И това беше така, но не бе имал намерение да огласява настроението си; тъй като истинската причина за него бе там, че работата с човек, не толкова невъзмутимо непочтителен като Бедоус, го караше да изпитва чувството, че ще се изприщи.
– Кой е в стаята? – попита той. – Фотографът?
– А също и Коб, и Телфър.
Найтингейл бутна вратата и влезе.
– Божичко! – възкликна той и спря.
– „…пътуваме насам-натам, но най-добре е вкъщи, знам“ – каза Бедоус. – Е, сам виждате…
– Нищо не виждам на тази мътна светлина. Махни плата от лампата.
С примирена физиономия Бедоус смъкна карфиците, придържащи парче кафяв плат, увито като абажур около стъклената част на газената лампа.
– Така е по-добре – каза Найтингейл. – От функционална гледна точка. Естетически е много по-зле.
Докато говореше, той пристъпи към леглото и сведе поглед към него.
– Докторът бил ли е вече тук?
– Участъковият.
– Откога е мъртва?
– От около седем или осем часа. Няма следи от насилие. Завивките не са били разбутвани.
– Не е пипал лицето, нали? Не, виждам, че не е. В такъв случай си е отишла спокойно. И все пак ми се струва пресилено да говорим за съвпадение.
– За какво съвпадение?
Найтингейл вдигна очи, за да срещне очите на Бедоус – ясни, бледосини, едновременно невинни и знаещи, като в момента във въпросителния му поглед преобладаваше невинността.
– Разбрах – поде Найтингейл, опитвайки се да не се усмихне, – че от участъка са поставили диагноза кражба, от класата на бандата от Хампстед. Това е всичко. Ти си разговарял с тях… може би ще споделиш с мен няколко трохички информация.
– Ами като начало – каза покорно Бедоус, – става дума просто за шестото чувство на шефа. Доколкото знам, е влязъл в стаята, заковал се на място, подушил – образно казано – и проговорил като оракул. Единствено вратата на гардероба зеела, както и сега, иначе всичко било спокойно, ако изключим наличието на труп. Потърсил насам-натам и открил това – Бедоус посочи голям дървен пътнически сандък, който стоеше насред стаята. – Бил под леглото, мястото му е очертано с тебешир. Ще забележите, че прахта по капака е избърсана на две места. Шефът веднага заключил: „Одеялата са висели – вдигнали са ги и така е бил избърсан капакът“.
Найтингейл се зае да оглежда по-внимателно пътническия сандък.
– Много качествен, нали? – отбеляза той. – Със сигурност не е в тон със стаята. Може ли да го отворя?
– Да, но е празен, бил е празен още когато шефът го отключил.
– Боже мили! И той мисли, че те са го заключили, след като са си свършили работата, така ли?
Найтингейл отиде до масата край горната част на леглото. Лист хартия – клинично бял в заобикалящия го сумрак, бе привлякъл погледа му още когато влезе. Върху хартията беше поставен ключ на парче мръсна връв.
– Открили го, окачен на врата ѝ – поясни Бедоус. – Госпожа Минели казва, че го носела постоянно. Връвта е завързана достатъчно широко, така че може да се изхлузва през главата.
– Но връвта е била развързана съвсем наскоро – отбеляза Найтингейл, – и, струва ми се, само този единствен път. Гънките и петната от съществувалия възел са съвсем ясно очертани. Продължавай все пак.
– Докато подчинените му успокоявали с чай госпожа М., шефът изтичал навън и разпитал хората от съседната къща дали са виждали днес някого или нещо необичайно. Дядото в крайната къща си е винаги у дома, та той видял микробус, май че зелен, към десет и половина тази сутрин. Решил, че е на газовата компания, кълне се, че видял от едната му страна табела „Управителен съвет на Газова компания Северна Темза“ – но те биха могли да я отмъкнат от някоя приемна на компанията. Не забелязал нито някой да влиза, нито да излиза, завеяният му дъртак. Според госпожа М. никой не бил викал тук хора от газовата компания. Тя не им се била обаждала, а ако били очаквани на горния етаж, щяла да знае.
– В Хампстед е бил микробус на пералня, в Голдърс Грийн – на фирма за поправка на телевизори. Във всички случаи нещо, при което торби и вързопи не биха изглеждали неуместно. А може хората да са идвали да поправят това – Найтингейл посочи газовата печка, монтирана в камината. Три от шестте дюзи бяха запушени с тапи.
– Домашни икономии – поясни Бедоус.
– Но в Хампстед и Голдърс Грийн е имало очевидно съучастие на прислужници, които бяха избягали. А кой ги е пуснал тук? Или са можели просто да влязат? Но кой е казал…
– Чакайте малко. Знаете ли името ѝ?
– Карикина. Звучи доста странно.
Бедоус се смръщи и поклати огорчено глава.
– Карухина – произнесе той маниерно.
– Така ми го казаха – отвърна раздразнено Найтингейл. – Откакто беше на този курс за изучаване на руски език, си станал непоносим. Защо ли не се погрижа да те вземат в специалните служби?
– Да търча подир някой шеф, за да го пазя да не си натърти задника? По-добре ме застреляйте!
– Добре, добре. Карухина. Истинска рускиня ли е? Имам предвид, по рождение?
– Да. Според госпожа Минели пристигнала тук след революцията. Между другото на госпожа М. всичко ѝ е наред. Дори от участъка нямат възражения. Бивша келнерка, натурализирана през 1939 година, успяла на косъм преди началото на войната. По време на войната ѝ се наложило да работи в болница и останала там. Съпругът ѝ я изоставил през 1941-ва. Скромна, набожна и така нататък. Поговорих с нея.
– Предположих.
– Когато влезете в стаята ѝ, първото, което се набива на очи, е иконата над полицата на камината. Копие на Владимирската света Богородица – Бедоус насочи за миг светлите си очи към Найтингейл. – Тя го нарича „свята картина“. Доколкото разбирам, един ден, по време на въздушно нападение, госпожа Карухина заварила госпожа М. да чете молитвите си на колене в коридора. Не ѝ казала нищо и госпожа М. била забравила случая до деня, когато госпожа Карухина се появила с иконата в ръце, връчила ѝ я и посочила поривисто към полицата над камината. Иконата незабавно била поставена там, където си стои и досега. Госпожа М. е убедена, че тя е отклонила бомбата към отсрещната страна на улицата. Между другото въпросната икона е поставена в гравирана рамка от чисто злато, наблъскана с изумруди и рубини, големи колкото едри грахови зърна – поясни Бедоус, опитвайки се да говори с престорена небрежност.
– Нима? – Найтингейл се справи по-добре от него. – Сигурен ли си?
– Ако става дума за месинг и стъкло, значи и шефът греши. Той я видя първи. Тогава реши да ви уведоми. Нали си спомняте всички онези ужасни, лъскави порцеланови съдове, отмъкнати от Хампстед?
– Порцелан „Нимфенбург“, да. Следователно се проявява интерес към произведения на изкуството, а също и към скъпоценности – ако предположим, че тук горе е имало нещо повече, и че крадците са същите. Несъмнено е необичайно да държиш напълно празен пътнически сандък, особено ако нямаш много място за прибиране на вещи в стаята си.
Бедоус измъкна нещо от джоба си и разгъна хартията, в която беше увито.
– Един ден, след като госпожа М. ѝ напазарувала и качила покупките тук – госпожа К. ѝ дала брошка и пак се държала така, сякаш считала всякакви обяснения за ненужни. Госпожа М. решила, че е прекалено крещяща, и не я сложила нито веднъж освен в случаите, когато качвала горе други кошници с покупки, за да не би госпожа Карухина да реши, че пренебрегва подаръка ѝ.
Той пусна предмета, който бе разопаковал, в отворената длан на Найтингейл. Беше много тъмен аметист, квадратен, около инч на инч, сложно шлифован и ограден със ситни брилянти, всичко това, поставено в златна рамка с игла.
– Прилично камъче, а? – каза Бедоус.
– Трябва да си успял да я очароваш, щом ти е позволила да го вземеш.
– Но тя не знае колко е скъпа! Когато каза, че е крещяща, имаше предвид евтино бижу като онези, които могат да се купят от „Улуъртс“.
– И не знае, че рамката на иконата е златна? – Найтингейл беше скептичен.
– Е, нали знаете как е. Тези хора са виждали злато по олтара, откакто се помнят. Приемат го като нещо естествено. Едновременно знаят и не знаят.
Найтингейл отклони поглед от брошката и го насочи към фигурата, просната на мизерното легло.
– Не била съвсем наред – каза Бедоус, проследил погледа му. – Изобщо не стъпвала навън, за да не я спипат червените.
– Затова ли ѝ е пазарувала госпожа Минели? Предполагах, че е била болна на легло, или най-малкото прекалено отпаднала, за да излиза. А този страх от Кремъл нещо скорошно ли е, или госпожа Минели е имала предшественик?
Бедоус помълча.
– Иван. Внукът на Карухина. Той е човекът, който спи зад този параван и пъха под вратата на гардероба броеве на списание „Грейхаунд Експрес“, за да я затвори.
– Бедоус! Споменаваш съвсем небрежно това сега, на този етап, след кой знае колко минути празни приказки – е, не съвсем празни. Но продължавай, след като най-сетне успя да ми го съобщиш.
– Той е служител на гара „Сейнт Панкрас“ – каза Бедоус със засегнат тон. – Работи там от двайсет и пет години.
– И на колко години е при това положение?
– Около четиридесет. Е, както виждате, баба му трябва да е наближавала деветдесетте. Така или иначе, в работата му няма никакви оплаквания от него, от участъка провериха бързо. Може да изровят нещо, когато имат време за по-подробно търсене, но на пръв поглед той загрява бавно и е глуповат, но почтен. Днес е бил на работа от девет до пет и половина както обикновено, обядвал в стола със свой колега. Никой от разпитваните не е споменал той да се е държал необичайно, което сигурно биха направили, ако е имало нещо за забелязване. По всичко личи, че няма приятели. Затова пък пие. Научихме това от госпожа М., не от служителите на гарата. Въпреки скромността ѝ подразбрах, че често се налагало да подпомага двамата, когато Иван изпиел на два пъти заплатата си. Страхувал се от баба си – както понякога се страхувала и госпожа М., – но не достатъчно, та това да попречи на страхотните скандали, които избухвали от време на време между двамата. Госпожа М. ги чувала, но не разбирала нищо. Говорели на руски. Това било за госпожа М. още една причина да не се показва с брошката. Имала чувството, че Иван ще е малко недоволен, че баба му проявява щедрост, докато той вехне за пинта бира.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA20Q4 при завършване на поръчката си.
