„Тъмна звезда“ от Браян Фрийман (изд. „Ера“, преводач: Марин Загорчев) е умело написана история, която държи читателя извън равновесие до самия шокиращ край.
Лайза Пауър е успешен автор на трилъри, но след поредица от травматични загуби се усамотява в отдалечената си къща, за да лекува своята болка. Самотата ѝ обаче не трае дълго…
Една вечер мистериозно момче без име и спомени се появява в дома ѝ. Единственото, което помни, са последните няколко часа. Шокиращата му история изненадващо съвпада с откъси от собствения ѝ роман. В името на безопасността на момчето, Лайза решава да разкрие мистерията, но могъщи хора застават на пътя ѝ. Капанът около двамата се затяга все по-бързо. Но дали всичко е такова, каквото изглежда?
Прочетете откъс от трилъра при нас.
Леко замаяна, Лайза се върна в къщата. Разтревожена, отиде в кухнята и си направи още чай, но пак не светна лампите. Усещаше някаква празнота, която мразеше и която чувстваше, че никога няма да изчезне.
Отчасти заради изчезването на момчето. Отчасти защото Лоръл спомена Ноа. Нейният близнак, роден шест минути след нея. Брат ѝ, който също като Пердю избяга и я изостави.
Тя извади портфейла си от джоба и измъкна сгънатата писана на ръка бележка. Все още я пазеше. Препрочиташе я хиляди пъти и всеки път се ядосваше. Всеки път, когато я извадеше, ѝ идваше едновременно да крещи и да плаче.
„Съжалявам, Лиз. Не издържам повече. Това е твърде много смърт. Твърде много мъка. Не мога повече да се боря с Тъмната звезда. Не искам да те напускам, но трябва да се махна от тук. Ако не го направя, съвсем ще полудея. Не ме мрази.
Ноа.“
Нейният брат. Непорасналото дете егоист, което мислеше само за себе си. Изобщо не се беше замислил какво означава за нея да премине през всичко това сама. Не, повече никога не искаше да чуе гласа на Ноа. Вече нямаше семейство.
– Здрасти, Лайза.
Тя се сепна. В полумрака видя малък силует на вратата на кухнята. Беше Пердю. Беше се върнал. Лайза усети топъл прилив на емоции, като слънчева светлина, разпръскваща белите облаци.
– Боже мой!
Втурна се към него и го взе в обятията си. После коленичи пред него и го хвана за ръцете.
– Къде беше? Къде си ходил? Толкова ме уплаши!
– Скрих се. Извинявай.
– Търсих те навсякъде и не можах да те намеря!
– Влязох в онази къщичка навън с книгите. Изчаках там, докато другата жена не си тръгна.
– Но защо се скри?
– Тя ме уплаши – каза Пердю.
– Уплаши ли те? Не, не, Лоръл ми е приятелка. Можеш да ѝ се довериш. Тя е добра.
Пердю се намръщи:
– Бях буден, когато тя се качи. Престорих се на заспал. Не ми хареса как ме гледаше.
– Как те гледаше?
– Сякаш знаеше кой съм.
Лайза се намръщи. В сърцето ѝ започна да се прокрадва тревога.
– Не, това е невъзможно. Няма начин Лоръл да знае кой си. А ако те беше познала, щеше да ми каже.
– Тя ме познаваше, Лайза – повтори Пердю. – Личеше си, че ме познава.
– Говори ли с теб? Каза ли нещо?
– Не.
– А ти позна ли я? Стори ли ти се позната?
– Не.
Лайза поклати глава:
– Тогава повярвай ми, няма причина да се страхуваш от Лоръл. Тя винаги се опитва да разбере хората и може би затова ти се е сторило така. Просто си е такава. Уверявам те, че ще направи всичко, за да ми помогне, а на света няма много такива хора. Иска да помогне и на тебе.
– Тя иска да ме вземе от теб. Чух я. Мисли, че трябва да ме предадеш на полицията. Казах ти, че ченгетата искат да ме убият.
– Да, знам какво каза. Не се тревожи, ще остана с теб, докато разберем какво се случва. Важното е да си в безопасност. Трябва да изясним какво се е случило с теб, после да разберем откъде си и да те върнем на семейството ти.
– Нямам семейство – обяви момчето.
Каза го толкова просто и спокойно, че сърцето ѝ се сви.
– Защо говориш така? – попита тя.
– Защото е истина.
– Да не би да си спомни кой си?
– Не, просто съм сигурен, че семейството ми вече го няма. Затова си тръгнах.
– Откъде си тръгна?
– От там, където съм бил.
Пердю говореше с гатанки и Лайза не можеше да го разбере. Но нямаше значение. Беше се върнал и това бе единственото, което беше важно за нея. Тя вдигна момченцето – беше леко като перце – и го сложи да седне на един от кухненските столове. Навън розовата зора започваше да събужда света. Тя чу сутрешния хор на птиците, приветстващи настъпващия ден.
– Искаш ли нещо за закуска?
– Не съм гладен.
– Ще направя яйца с бекон и се обзалагам, че ще огладнееш, щом ги помиришеш.
Лайза си затананика, докато приготвяше закуската. Пердю седеше на стола и я гледаше спокойно и сериозно, както винаги. Държеше ръце грижливо събрани пред себе си. Запази мълчание, докато цвърченето на пържещия се бекон не изпълни стаята.
– Чух да казваш на онази жена, че нямаш семейство – каза Пердю.
Лайза се опита да отговори спокойно:
– Да, точно така.
– Защо така?
Тя обърна бекона с щипките и счупи яйцата направо в тигана.
– Ами, случиха се много неща. Дълга история.
– Тъжно ли беше?
Тя спука жълтъците с пластмасова лъжица и разбърка яйцата.
– Да, беше много тъжно.
Той кимна замислено. Закуската беше готова и Лайза я раздели в две чинии, които постави на масата. Седна и взе вилицата и ножа си, но забеляза, че Пердю изобщо не яде. Не ѝ харесваше, че няма апетит.
– Бърканите ми яйца са прочути в целия свят, таен агент Пердю. Ако не ги пробваш, ще изпуснеш много. А беконът е най-хубав, когато е хрупкав, нали? Обичам беконът ми да е запържен почти до черно.
Момчето дори не се опита да вдигне вилицата.
– Какво стана? – попита.
– Какво искаш да кажеш?
– Какво стана със семейството ти?
Лайза отхапа парче бекон. Загреба малко яйца с вилицата, но после я остави в чинията.
– Знаеш ли какво означава някой да умре?
– Да.
– Ето това се случи. Всичките умряха.
– Как?
– По различни начини. Няма значение как. Единственото важно е, че ги няма.
– Боли ли?
– Да, много боли.
– Как умряха? – отново попита той.
Лайза се втренчи в чинията си. Сега и тя изгуби апетит.
– Не искам да говоря за това, Пердю.
– Моля те.
– Защо толкова искаш да знаеш?
– Защото те харесвам.
Тя успя да се усмихне вяло:
– И аз те харесвам.
– Голямо ли семейство имаше?
– Да, доста голямо. Имах четирима по-малки братя, плюс родителите ми. Всички много се обичахме. Живеехме в една малка къща в Тийф Ривър Фолс.
Тя си пое дълбоко дъх. Имаше чувството, че Тъмната звезда се появява като облак пред слънцето. – Майка ми… майка ми загина в катастрофа преди две години. Беше много мъчително за всички, но се оказа, че това е само началото. Татко толкова тъгуваше за мама, че не издържа. Не можеше да живее без нея. Месец по-късно той… той се самоуби. После най-малкият ми брат умря в съня си. Получи нещо, което лекарите наричат „инсулт“ – като сърдечен удар, само че в мозъка. Сигурна съм, че от мъка по родителите ни. Три месеца по-късно, докато се прибирали вкъщи по време на буря, другите ми двама братя се опитали да минат през наводнен път. Колата им била отнесена от водата и се удавиха. И всичко това само за шест месеца. Шест месеца отнеха цялото ми семейство.
Лайза чуваше как излага фактите, сякаш думите излизаха от устата на друг човек. Чувстваше се далеч, сякаш гледаше случващото се отгоре, откъсната от тялото си. Странно, но не изпитваше нищо. Бе плакала толкова много пъти, че сълзите ѝ бяха свършили. Оставаше ѝ само едно странно изтръпване, което никога не минаваше.
– Чух те да казваш, че имаш още един брат близнак – прошепна Пердю.
– Да. Ноа. Той си тръгна.
– След като всички умряха?
– Да. Купих тази къща, защото повече не можех да живея в Тийф Ривър Фолс. Ноа живя тук с мен известно време, но после не издържа. Мисля, че като ме виждаше всеки ден, твърде често си спомняше за Тъмната звезда.
– Какво е това?
– Така нарекохме онази година. Тъмната звезда. Знаеш ли какво е затъмнение? Когато сянката на Земята закрие слънцето? Онази година беше като затъмнение, което изтри цялото ни семейство от света.
Пердю седеше леко намръщен. Сякаш обмисляше задълбочено всичко, което тя му казваше.
– Значи и ти си се изгубила? Като мен.
– Може да се каже.
– Това не ми харесва. Да съм изгубен, искам да кажа. Имам чувството, че съм забравил всичко важно.
– И на мен не ми харесва. Разликата е, че ти невинаги ще бъдеш изгубен, Пердю. Двамата с теб ще разберем кой си и къде трябва да бъдеш.
– Нямам къде да отида – възрази момчето.
– Имаш. Повярвай ми. Всички имаме къде да отидем.
– Ако и двамата сме се изгубили, Лайза, защо просто да не остана тук с теб? Ти нямаш семейство и аз нямам семейство. Мога да живея тук.
Той каза това сериозно, сякаш беше най-логичното решение на света. И двамата имаха нужда от някого и сега се бяха намерили. Край на проблема. Лайза не знаеше какво да му каже.
– Хайде първо да разберем кой си. Сега си забравил всичко, но когато си спомниш, вероятно ще откриеш, че имаш близки, които ти липсват и се побъркват, докато те търсят.
Пердю енергично поклати глава:
– Не, мисля, че ще стане по-лошо, ако си спомня нещо. По-добре да не си спомням.
– Защо говориш така?
Момчето не отговори. Гризеше ноктите си и изглеждаше уплашено.
– Пердю? Спомняш ли си нещо?
Сините му очи се ококориха и той кимна.
– Какво? – настоя тя. – Какво си спомняш?
– Гласове.
– Какво казваха?
Пердю затвори очи. Затисна ушите си с длани, сякаш се опитваше да спре шум, който идваше отнякъде.
– „Нали видя какво ѝ беше причинил. Накарай го да пищи.“
Лайза потрепери.
– За кого говореха?
– Не знам.
Той отново отвори очи и я погледна умолително. Лайза бръкна в джоба си и извади гилзата, която бе намерила в дънките на момчето. Сложи я на масата пред него.
– Това беше в джоба ти. Гилза от пистолет. Някой е стрелял. Помниш ли откъде я взе?
Той се втренчи в месинговия цилиндър и Лайза усети как цялото му тяло се скова от страх.
– Не.
– Истината ли казваш? Или те е страх да ми кажеш?
Той прехапа устни.
– Тези гласове, които си чул – продължи тя. – Виждаше ли хората, които говореха? Знаеш ли кои бяха?
– Ченгета.
– Имаха ли пистолети?
– Да.
– Какво друго си спомняш за тях? Някой от тях стреля ли?
Той отново замълча. Лайза стана от стола, заобиколи масата и седна до Пердю.
– Може да е страшно, но трябва да ми кажеш. Можем да разберем истината заедно, но трябва да ми помогнеш. Кажи ми какво друго си спомняш.
Той се опита да отговори, но се задави, сякаш щеше да плаче. После подсмъркна си и избърса лицето си.
– Пръсти – изрече шепнешком.
Тя се втренчи в него.
– Пръсти ли? Не разбирам.
– На земята имаше нечии пръсти. Мъжете ги отрязаха.
Лоръл ѝ беше казала да си стои вкъщи, но Лайза не можеше да остане там, особено след това, което току-що ѝ каза Пердю. Нямаше намерение да стои в неведение и да чака в къщата, докато ченгетата от миналата нощ отново се появят на верандата ѝ. Трябваше да разбере какво става.
– С теб ще разнищим тази история – каза на момчето. – Готов ли си?
– Мисля, че да.
– Добре тогава. Първата загадка, която трябва да разрешим, е как точно си попаднал тук снощи. Ще тръгнем в обратна посока. За целта ще пообиколим околността, за да видим дали ще си спомниш нещо. Ясно?
– Ясно.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA20Q4 при завършване на поръчката си.
