През 2021 се навършват 250 години от рождението на сър Уолтър Скот, един от безспорните първомайстори на жанра исторически роман. Сред шедьоврите на шотландския писател е „Кенилуърт” (изд. „Еднорог“, преводач: Красимира Тодорова). Романът носи името на прочутия замък, подарен от кралица Елизабет на нейния любимец граф Лестър. Опиянен от възможността да стане крал, Лестър е готов да пожертва истинското в името на фалшивото, с обичайните за такива решения съкрушителни последици.
Очарователен и изтънчен, граф Лестър е един от най-видните и тачени придворни на Елизабет. Единствената сянка върху името му хвърля враждата между него и лорд Съсекс, продиктувана от съперничеството им за благоволението на кралицата. Двамата са най-силните мъже в една държава, управлявана от жена. Самата Елизабет демонстрира неприкрита привързаност към Лестър и той като че ли е единственият, който би могъл да стане неин съпруг. Но за това има една съществена пречка.
Прочетете откъс от романа при нас.
– Господа – каза тя, – след като постановихме на нашия скъп Лестър временно да пази мълчание, ние ви приканваме на съвет по един занимателен въпрос, който е по-уместно да разгледаме сега, в часовете на веселие и музика, отколкото по време на нашите сериозни дебати. Кой от вас, господа – допълни тя с усмивка, – знае нещо за прошението на Орсън Пинит, пазача, както сам се нарича, на нашите кралски мечки? Кой би искал да поеме защитата на неговата молба?
– С милостивото позволение на ваше величество, аз – обади се граф Съсекс. – Орсън Пинит беше храбър войник, преди да го осакатят кинжалите на ирландския клан Макдона, и аз се надявам, че ваше величество ще бъде, както винаги досега, добра господарка за своите добри и верни слуги.
– Разбира се – отвърна кралицата, – точно такова е стремлението ни, особено пък що се отнася до нашите бедни войници и моряци, които рискуват живота си срещу едно нищожно възнаграждение. Ние сме готови по-скоро – добави тя с блеснал поглед – да им дадем този наш дворец за болница, отколкото да допуснем те да наричат своята кралица неблагодарница. В случая обаче не става въпрос за това – тук гласът ѝ, в който за миг бяха прозвучали патриотични нотки, отново се върна към тона на веселия и непринуден разговор, – тъй като молбата на Орсън Пинит се касае до нещо съвсем друго. Той се оплаква, че поради голямото увлечение по театрите и по-специално – поради желанието да се гледат празните измислици на някой си Уил Шекспир – за когото, господа, струва ми се, всички сме чували по нещо, – благородното забавление – борба на кучета с мечки – постепенно западало. Хората се тълпели да гледат как тези измамници – актьорите се убиват на шега един друг, вместо да се наслаждават на истинските кървави схватки между нашите кралски кучета и мечки. Какво ще кажете за това, лорд Съсекс?
– Милостива господарко – отвърна Съсекс, – едва ли може да очаквате такъв стар войник като мен да гледа благосклонно на някакви устройвани за забавление боеве, когато се сравняват с истинските битки. Аз не искам да кажа нищо лошо за Уил Шекспир. Бил храбрец в боя с тояги и къси мечове, макар че, както са ми казвали, накуцвал леко. Разказват също, че здравата се бил с пазачите на стария сър Томас Луси от Чарлкоут, когато се вмъкнал в неговия резерват за елени и започнал да се целува с дъщерята на управителя…
– Имайте милост, лорд Съсекс! – възкликна Елизабет, като го прекъсна. – Случаят вече бе разгледан в Съвета и ние не бихме искали да се преувеличава вината на този човек. Никакви целувки не е имало и ответникът удостовери истината с факти. По-добре кажете какво мислите, милорд, за сегашните му прояви в театъра? В това е същността на въпроса, а не в предишните му прегрешения, като да речем бракониерство в парковете или разни други лудории, за които говорите.
– Искам да ви уверя, ваше величество – отвърна Съсекс, – както вече казах, че не желая нищо лошо на този весел и безразсъден младеж. Някои от развратните му стихчета – моля, ваша милост, да ме извини за този израз – винаги ми звучат като призив: „На конете!“ Но това са само празни приказки и щуротии, в които няма нито смисъл, нито сериозност, както ваша милост вече благоволи да отбележи правдиво. Какво представляват десетина безделници с ръждясали шпаги и изпочупени щитове, които разиграват някаква пародия на истинска битка, в сравнение с това чудесно забавление – борбата на кучета с мечки, – което сте удостоявали с присъствието си често и вие, ваше величество, както и всички ваши предшественици-крале на великото ни кралство, прочуто из целия християнски свят с несравнимите си мастифи и храбрите си пазачи на мечки? Аз обаче не вярвам, че породата и на едните, и другите ще се заличи, макар хората да се тълпят в театрите, за да слушат как безделниците актьори с цялата сила на дробовете си бълват безсмислени, високопарни тиради, вместо да дават пенитата си за поддържането на най-красивите и най-близки до истинската война зрелища, които могат да се видят в мирно време – борбите на мечешките арени. Там ще видите как мечката с кръвясалите си очи очаква в засада нападението на кучето като вещ военачалник, който изгражда защитата си така, че да примами нападателя да се приближи до неговия обсег. И ето че сър Мастиф се хвърля устремно напред със самочувствието на герой, за да захапе гърлото на противника. Сър Мечок обаче му дава добър урок, като показва какво може да се случи с оня, който в прекалената си храброст забравя тактиката на войната. Той го грабва в прегръдките си и го притиска до гърдите си като някакъв як борец, докато ребрата му не запукат едно след друго като пистолетни изстрели. И тогава се намесва друг мастиф – не по-малко смел от първия, но по-ловък и по-умен, – захапва мечока за долната устна и увисва на нея в мъртва хватка, а оня отчаяно върти глава, пръска кръв и слюнки и напразно се опитва да отърси от себе си кучето. И тук…
– Ей богу, милорд – прекъсна го кралицата със смях, – вие разказахте всичко това така картинно, че дори никога да не бяхме виждали борба между кучета и мечки – а ние сме виждали неведнъж, и се надяваме, ако е рекъл Бог, да видим още много пъти, – по вашите красноречиви думи бихме могли да си представим напълно една меча арена. Кой би искал да каже още нещо по този повод? Лорд Лестър, вие какво мислите?
– Мога ли да считам, ваше величество, че ми е позволено вече да говоря свободно? – попита Лестър.
– Разбира се, милорд, стига да се чувствате достатъчно добре, за да вземете участие в нашия разговор – отговори Елизабет. – Като си припомняме обаче вашия герб с мечка и чепата тояга, струва ни се, че е по-добре да чуем някой не толкова пристрастен оратор.
– Не, ваше величество, повярвайте ми – отвърна графът, – че макар ние с моя брат Амброуз Уорик да носим старинния герб, за който благоволихте да напомните, аз съм безпристрастен в отношението си към двете страни, или по-точно казано, държа на девиза: бий кучето, но бий и мечката! В защита на актьорите искам да кажа, че те са умни хора и че техните декламации и смехории отклоняват простолюдието от желанието да си пъха носа в държавните работи и да дава ухо на разни предателски изказвания, празни слухове и подли клевети. Когато хората захласнато гледат как Марлоу, Шекспир и останалите майстори в писането на пиеси разгръщат пред очите им своите хитроумно заплетени и сложни сюжети, както те ги наричат, мисълта им се отвлича от постъпките на техните управници.
– Ние не бихме искали, милорд, мислите на нашите поданици да се отклоняват от вникването в нашите дела – отвърна Елизабет, – защото, колкото по-задълбочено разсъждават върху тях, толкова по-ясни ще им стават истинските подбуди, от които ние се ръководим.
– Аз обаче съм чувал, ваше величество – намеси се в разговора настоятелят на катедралата „Сейнт Асаф“, известен пуритан, – че тези актьори не само си разрешават да дават място в своите пиеси на разни безбожни и неприлични изрази, които поощряват греха и разврата, но също и да изричат на висок глас такива мисли за системата на управление, за неговия произход и цели, с които искат да предизвикат у поданиците недоволство и да разклатят здравите основи на обществения строй. И ако ми позволите да кажа, ваше величество, струва ми се, че никак не е безопасно да се разрешава на тези долни хулители да осмиват духовенството заради неговата смиреност и строгост, да богохулстват и да злословят срещу земните владетели и да не зачитат божествените и човешките закони.
– Ако можехме да приемем това за вярно, милорд – каза Елизабет, – бихме наказали най-строго извършителите на подобни престъпни деяния. Погрешно е обаче да се отрича стойността на едно дело само заради това, че с него се злоупотребява. Що се отнася до този Шекспир, ние смятаме, че в неговите пиеси има нещо, което струва повече от двайсет мечи арени, и че новите му пиеси-хроники, както той ги нарича, са напълно благоприлични и могат да забавляват, да развличат и да поучават не само нашите поданици, но и следващите поколения.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q2 при завършване на поръчката си.
