Скрити между редовете на “Монахът, който обичаше котки” от Корадо Дебиази (изд. „Ера“, преводач: Тонина Манфреди) се намират най-дълбоките откровения, които носят вдъхновение и озаряват сърцето и душата на всеки с поетичната си простота.
Правилният момент настъпва за един обикновен мъж, когато решава да напусне дома си, за да потърси отговори. По пътя среща енигматичен монах, който обича котки, а неговите послания успяват да докоснат най-съкровените дълбини на душата му.
Срещите с наглед обикновени хора – смирени по природа, но с неизмерима мъдрост – му помагат да открие тишината, хармонията, да опознае какво се крие в душата и да погледне към бъдещето с отворено съзнание.
Прочетете откъс от книгата при нас.
Санджай стоеше пред мен, обърнат с гръб. Имаше дълга бяла туника и внушително телосложение. Толкова внушително, че закриваше от погледа ми и работата му, която го държеше концентриран до степен да не ме чуе, или поне така мислех.
Приближих се. Рисуваше платно. Като се вгледах по-внимателно, забелязах едно прекрасно цвете в много цветове, сложено в антична ваза.
Санджай прекъсна рисуването, обърна се и ме поздрави с голямо намасте.
– Добре дошъл, Крипала.
Поклоних се леко, отвръщайки на поздрава.
– Намасте, Санджай.
Наистина правеше силно впечатление с фигурата си. Имаше съвсем малко коса, беше почти плешив. Като я разгледах по-добре, видях, че туниката му е с цвят на сметана, леко изцапана от боите. Имаше кръгло сияйно лице. Бих му дал шейсетина години.
– Името ми означава победител.
Направи ми знак да се приближа.
– Жаден ли си? Искаш ли чай? – попита любезно.
– Не, благодаря – отговорих. – Няма нужда.
– Харесва ли ти живописта?
– Да, винаги съм бил очарован от изкуството и различните му оттенъци.
Стаята в действителност беше голямо ателие, пълно с картини, които изобразяваха пейзажи, медитиращи хора, цветя, подредени един върху друг камъни. Простички творби, изчистени до най-важното. Всяко платно предаваше чувство на спокойствие. Санджай ме наблюдаваше мълчаливо, докато продължавах да разглеждам различните картини, окачени на стените. Оставих се да бъда завладян, бях като омагьосан. Всяка от тях ме пленяваше.
– Какво мислиш за тези картини, харесват ли ти? – попита ме.
– Чувствам се привлечен от тях. Излъчват някакво спокойствие и в същото време притежават енергия. Изумително е. – Насочих се към картината, върху която работеше.
Той ме погледна добронамерено.
– Благодаря ти, радвам се, че оценяваш изкуството в различните му форми.
– Не знам точно защо съм тук – признах не без смущение. – Шанти ме придружи, но не ми спомена друго. Татанджи каза, че ще ми помогнеш да разбера важността на това да бъдеш присъствие, макар в действителност да не разбирам добре за какво става дума.
– Разбирам – усмихна се. – Моята цел е да те накарам да осъзнаеш колко е важно вниманието, моментът тук и сега, колко е важно да бъдеш присъствие. Целта е да се опознаем и да прекараме малко време заедно. Мой дълг е да не разочаровам Татанджи, изпитвам огромно уважение и благодарност към него. Във всеки случай, ти си тук и за това има причина. Може би днес, утре или по-нататък ще я разбереш. Ела, да седнем.
Настанихме се на два стари, ръчно изработени дървени стола, удоволствие за окото. Те също ме очароваха и ги заразглеждах с любопитство.
– Дълго време пътувах из Индия надлъж и шир. Видях прелестни места. Сега живея тук вече от доста години. Харесва ми да рисувам онова, което чувствам в сърцето си. Издържам се благодарение на продажбата на картините си.
Санджай ми разказа за младежките си перипетии през различните индийски провинции, как за него това са били години на голямо творческо вдъхновение. Каза ми колко му харесва да наблюдава пейзажи, цветя, потоци и всичко друго навсякъде, където е бил.
– Вече не пътувам, но нося всеки спомен в себе си и го изразявам, като рисувам – заключи. – По този начин намирам мир и спокойствие. И преди всичко истинско присъствие.
– Какво имаш предвид под „истинско присъствие“? – запитах убеден, че той най-накрая ще сложи край на объркването ми.
– Да присъстваш на това, което правиш. – Погледна ме с благо изражение. – Ние забравяме, че времето ни е ограничено – каза Санджай, когато завърши разказа си. – Много хора не разбират, че обикновено животът ни е съставен от определен брой вдишвания, от определен брой сърдечни удари. Често ние не обръщаме внимание на онова, което се случва сега. Забравяме да спрем, да се заслушаме в себе си, да чуем как дишаме. Да бъдем. Да вкусим живота. Толкова сме обсебени от онова, което е било, или от онова, което ще бъде, че пропускаме да живеем в настоящия момент. Рядко намираме ежедневни промеждутъци за самите себе си, за да живеем в тях. По-голямата част от времето прекарваме извън настоящето, макар и да живеем в него.
– Вярно е – замислих се. – Много хора пропиляват живота си. Във всеки случай човешките същества имат това погрешно убеждение, че винаги има време, сякаш е неограничено.
– Това е голямата игра и илюзия на ума, но ние много добре знаем, че рано или късно ще трябва да напуснем това тленно тяло. Единственият начин да спрем времето е да го живеем изцяло сега. Тогава всеки миг ще бъде идеален. – Погледна ме с усмивка, като се приближи до лицето ми. – Мислиш ли, че ще живееш завинаги, Крипала?
Отвърнах на усмивката му.
– Не, разбира се, че не.
– Не забравяй, че няма да останеш тук вечно. Животът е сега, не вчера, не утре. Дай стойност на времето си. Дай стойност на самия себе си. Ако не в този момент, кога? Той би могъл да бъде последният. Приеми го. Живей мига, както една пеперуда живее от мигове. Всичко се разкрива тук и сега.
Бях възхитен от думите му.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q2 при завършване на поръчката си.
