Време за четене: 3 минути

Чудесно е, когато сред суетата на шумния свят, в който живеем, успееш да чуеш нов и непознат глас, който да те изненада с мощта на таланта си и разпознаваемия си поетичен тембър. Така говори Иваномир Цанков в първата си поетична книга, наречена „Диатриби“ (изд. „Библиотека България“). С думи за забравяне или за разказване, но при всички случаи в непрестанен диалог с читателя. Защото освен всичко друго, поезията е онази форма на комуникация, при която говорим на езика на сърцата си. А те никога не мълчат.

Предлагаме ви избрани стихове от книгата на Иваномир Цанков.

„Сънна сянка е животът.“

Платон

Сякаш съм в някакъв споменен ритъм –

всичко казано е чезнещо бавно,

част от забравени думи, които

са чувани някъде много отдавна.

Всичко е капчици ситни от памети,

заглъхващо ехо от шепот и смях;

лица, потопени в море от сфумато,

далече отплували в синия здрач.

Дори да е сън несбъдван, прекрасен е –

страната обратна на поглед и мисли;

живот половина в сянка потайнствена –

свят невъзможен и истински.

СЮРРЕАЛНО

Мъглите се събуждаха от сънища

и там, където през нощта бе страшно,

пронизващото зрение на слънцето

огряваше пустинното пространство.

Земята като майка бе разголена,

със смъкнато по нея одеало;

блуждаеха покрай реката хората

и спираха да пият прежадняли.

И плуваха на плитко ококорени

потърсилите риби светлината,

а на дърветата-тотеми клоните

помръдваха без вятър над водата.

II

Край стените на църквата кръстове,

омотани със повет, изсъхваха;

в опустелите двÒрове трънете

от безлюдие тихо разцъфваха.

Черни птици кълвяха плетищата

и мъчително слънцето грееше;

туй, което бе къща наричано

ослепяло сега е живелище.

Зад баира, по полските пътища –

прах където извива вихрушката,

преминава животът с каруцата,

изпровождан от лая на кучета.

III

На гарата часовниците стиснати

отпускаха от сметките на времето,

перонът плуваше във светлините си,

като самотен остров сред вселената.

Перонът на пристигащите влакове,

където идват само посрещачите

и толкоз тих с надежди и очакване,

че чуваше се как бездомник плачеше!

И аз преди години скитах някъде

из тоз перон със дълги очертания,

над който падаха звезди понякога

и сбъдваха намислени желания.

„Живей живота си така, че да бъдеш доволен“

Соломон, „Катехизиси“

Не ми се сбъдваха прогнозите за щастие

и не живеех собствения си живот;

пред избора на сцена и на роля

на себе си не гледах насериозно.

На зодията отговарях точно –

разбираха ме винаги погрешно,

а бъдещето (някъде го пише)

за мене беше ясно поначало.

Но от това не станах изключителен

и нищо, че се правех на героите,

които побеждаваха по филмите

или в портрет художник не довършва…

Във битката за по-доброто място

играх по правилата на играта –

блъфирах умната, ала Съдбата

раздаваше белязаните карти.

Заплащах с време собствените грешки

и правото илюзии да имам;

на туй, което не познах насита –

от малък да съм вечно недоволен.

Така длъжник от мен не се получи

и, въпреки че бях шампион с мечтите,

едно момче пред мен все още тича

и невъзможното си пожелава.

А иначе, най-главното това е,

че няма лек за глупостта човешка –

затуй си струва сам да си говоря

и себе си най-много да обичам.

Дори си вярвах, че съм над нещата,

които други хора обясняват,

а аз фактически и само искам

любимото момиче да целувам

и гости във дома си да посрещам,

където винаги ще има вино

и още слънчогледови надежди

импровизират смисъла на дните.

И тъй…

Остана ми въпросът само –

свършѝ ли се със хубавото време,

в което съм единствено доволен,

защото със приятели ще бъда.