„Искрици в мрака“ от Шарън Камерън (изд. „Хермес“, преводач: Камелия Кучер) е роман, базиран върху истинската история за удивителна проява на героизъм по време на Втората световна война.
1942 г., Пшемишъл, Полша. Стефания Подгорска е на шестнайсет и през последните четири години е успяла да влезе в живота на семейство Диамант. Тя работи в магазина им за хранителни стоки, живее в дома им. И се влюбва в сина им Изио, който я моли да се омъжи за него. Но трябва да пазят годежа си в тайна, защото Стефания е католичка, а Диамант са евреи.
Всичко обаче се променя, когато германската армия стига до Пшемишъл. Семейство Диамант са изселени в гетото, а Стефания остава в окупирания град да се грижи за сестричката си. Една нощ на вратата се чука. Макс, братът на Изио, е скочил от влака по пътя към концентрационен лагер. Стефания взема трудното решение да скрие Макс, а впоследствие и още дванайсет евреи.
Прочетете откъс от романа при нас.
Септември 1939 г.
Отначало реших, че самолетите са руски. Летяха толкова ниско, че посудата на Маруся се тресеше. Беше първият учебен ден и по тротоарите много деца с книги и ученически чанти се прибираха към къщи след първата смяна. Аз надничах от прозореца в новия апартамент на сестра ми, на отсрещния бряг на река Сан, докато я чаках да се прибере, за да обядваме заедно. Закрих очи с длан срещу слънцето. Самолетите оставяха дълги черни ивици в небето. И тогава хотелът на ъгъла избухна в прашен облак от огън и хоросан.
Изпищях. Всички се разпищяха. Децата долу на улицата се разтичаха, а блокът целият се разтресе. Затръшнах прозореца срещу шума, ала в далечината се чуха още експлозии и над града се надигна вълна от пушек. Нещо свистеше и бумтеше; сградата така се разклати, че ме събори на колене. Картината, която Маруся беше нарисувала, на Мадоната падна от стената. Пропълзях през апартамента, а когато отворих входната врата, пушекът бе толкова плътен, че се наложи отново да я затворя. Стълбището гореше. А аз се намирах на третия етаж.
За първи път от години ми се прииска мама да бе тук.
Замислих се за къщата ни и дългия парапет от едната страна на стълбите. За Олга и Ангя, които пищяха, докато се пързаляха надолу по него, състезавайки се за време със стария джобен часовник на тата. Грабнах вълненото одеяло от леглото на Маруся, сгънах го надве пред лицето си, поех си дълбоко въздух и се втурнах право в стихията на горящите стълби.
Пързулнах се надолу по пламтящия парапет, здраво увила лакти и крака, захапала вълната със зъбите си. От третия етаж до втория, от втория до първия, горещината пареше очите и гърлото ми, после от първия етаж до хладната влага на мазето, където започнах да кашлям и да се давя, докато потушавах пламналите краища на одеялото.
Няколко души седяха скупчени в задимения ъгъл. Изглеждаха изненадани да ме видят. Взрях се в тях със смъдящи очи.
– Не знаете ли, че сградата гори? – изкрещях.
Разпръснахме се като плъхове из пълните с отломки улици, едва успявах да разпозная къде се намирам. Въздухът бе пропит с прах, пушек и паника. Хората крещяха. За помощ. От болка. Не един, а десетки, от всички страни. Сградата срещу тази на Маруся беше прерязана през средата – сякаш някой бе разрязал торта. От единия й блат висеше легло, отлично балансирано, а в най-горната й част, вкопчен в една греда, се клатушкаше мъж, който риташе с крака във всички посоки. Над главата му с грохот премина виещ самолет, а в далечината се чуха експлозии и сирена на линейка.
И тогава нечия ръка се размърда изпод отломките под краката ми.
Изрових мъжа – сивкав, окървавен призрак под срутените тухли. Преди да успея да попитам за името му, той се отдалечи с клатушкане, мърморейки нещо за съпругата си и за германците. Втурнах се към къщи. Не към стопанството, а към следващата подходяща алтернатива. Тичах по моста над реката и някъде по средата си помислих каква удобна мишена за бомбите е всъщност. Стрелнах се към двора през тунела, който се оформяше между сградите на улица ”Мицкевич” 7, и щом краката ми прекрачиха прага на блока, в който живееше семейство Диамант, видях Изио. Той ме издърпа наполовина, наполовина ме повлече към мазето.
Макс вече беше под земята. Господин и госпожа Диамант, Хенек, а също и Хаим, който се беше завърнал от Италия само преди месец, седяха до него в калта, заедно с всичките ни съседи – и по-близките, и тези, които познавахме само по физиономия. Госпожа Диамант разтвори ръце и аз се отпуснах в прегръдката й, а Изио се настани от другата ми страна.
– Изгорила си се – каза той и посочи китката ми.
Не бях забелязала. В сенките, където майка му не можеше да види, той хвана обсипаната ми с мехури ръка.
Улиците над главите ни се тресяха от преминаващите танкове, ала аз се чувствах в безопасност.
Някой беше донесъл радио на батерии и сега слушахме как президентът Мошчицки приканваше полските младежи да се съберат в Лвов. В никакъв случай да не стават войници на Германия. Да отидат в Русия, ако се налага. Мъжете от семейство Диамант си зашепнаха нещо. Навярно вече бяха водили този разговор. След петнайсет минути четирите момчета бяха целунали майка си за довиждане и поеха към Лвов само с дрехите на гърба си и малко хляб в джобовете.
Изгорената ми ръка все още пазеше топлината на Изио.
Госпожа Диамант скри лице в дланите си и заплака, а аз я прегърнах и я погалих по косата. Сега беше моя. Моята старица.Моята babcia*.
Господин Диамант поклати глава.
– Di velt iz sheyn nor di mentschn makhn zi mies – каза. – Светът е красив, но хората го загрозяват.
Мина време, преди да осъзная, че братята Диамант побягнаха не защото президентът Мошчицки бе наредил да го направят. Избягаха, защото бяха евреи.
*Баба (полски). – Б. р.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q2 при завършване на поръчката си.