Претворена с изключително красивия език на ненадминатия майстор на словото Себастиан Бари, историята на Уинона в „Хиляда луни“ (изд. „Лабиринт“, преводач: Владимир Молев) е мощен трогателен разказ за решимостта на една жена сама да напише бъдещето си.
Уинона е млада индианка от племето лакота, която навремето е останала сираче и е била осиновена от двама бивши войници – Томас Макнълти и Джон Коул. В края на 70-те години на XIX век, след Гражданската война в САЩ, тя живее заедно с тях във ферма в Тенеси, където е обградена с любов и грижи и получава добро образование, а след това и хубава работа при местния адвокат.
Но точно когато се е научила да не се страхува от живота, точно когато от ловец на щастие се е превърнала в негов автор, Уинона е изправена пред ново травматично изпитание, което се опитва да проумее, да осмисли и да преодолее.
Прочетете откъс от романа при нас.
Говореше се, че другаде хората гладуват. Югът беше опожарен през последната година от войната и някои твърдяха, че сега земята ще ражда само бурени и трънаци. После целият свят отиде по дяволите. В банките нямаше пари. Че за какво са банките, ако не да държат пари? В „Париски страж“ пишеше, че наоколо се лутат орди освободени роби, изброяваха се плячкосвания и убийства и като че ли никой не знаеше кога лошото ще мине и нещата ще тръгнат към добро. Президентът Андрю Джонсън се кълнеше, че е пратеник на горкия Линкълн, вечна му памет, на земята, но в действителност подкрепяше победените бунтовници. Така казваше Томас. А победените бунтовници надигаха глави, надигаха глави час по час.
Не за първи път виждах света в пламъци, нито пък за първи път се радвах на хубави дни. Не за първи път се намираше какво да сломи радостта ми. Когато бях малка, родната ми майчица правеше всичко по силите си, за да ме обсипва с радост. Да си дете в моето племе, беше благословия. Жените се грижеха за лагера, мъжете ходеха на лов и воюваха, а нашата, на децата, задача беше да тичаме наоколо и да сме щастливи. Това си го спомням съвсем ясно. Гонехме се между вигвамите и нямаше какво да ни спре освен злобата на някое зло куче. Зиме свирепите виелици ни залостваха в теснотията на вигвама, но какво от това? Имахме си запаси от нарязано на дълги ивици сушено месо, топяхме сняг на огъня. В най-непроходимите дни на годината вигвамът сигурно е бил като затрупана под преспите шишарка, само тънката струйка дим, влачеща се отгоре, е издавала къде сме се спотаили. Мама знаеше безчет хубави истории и ни ги разказваше, а ние се сгушвахме в краката ѝ на топло. Тогава още си имахме нашия език и аз и до днес чувам шепота ѝ и усещам как дъхът ѝ просвистява като вихър по лицето ми, когато вдигна глава към нея. Ръцете ѝ ни обгръщаха като паднали дебели клони, които никой не се е хванал да прибере, и тя разказваше, разказваше. За вълшебства и чудни времена. Умението ѝ да превърне всеки миг в приказен по детските представи ни позволяваше да се докоснем до безкрая на вечността. Беше ми толкова хубаво, че понякога се разплаквах в скута ѝ от радост.
Майка ми се славеше в племето с невероятната си смелост. Веднъж, когато мъжете ги нямало, една група от нашите врагове, които наричахме Враните, наближили лагера. Там били само жените, децата и старците. Враните спокойно можели да награбят каквото могат и да ни избият, да направят всичко, което им дойдело на ума. Майка ми излязла от скупчилите се жени и се отправила към мястото, където се били събрали Враните. Поздравила ги дружелюбно, заговорила ги, не след дълго си приказвали съвсем приятелски и така някак с вълшебството на смелостта ѝ бедата била предотвратена. Хората говореха за онзи случай като за някакво чудо и тя беше много уважавана заради него. На три-четири пъти я бяха викали да потегли с мъжете на война, защото смятаха, че има чудодейни способности. Давали ѝ да се облече като мъж и тя яхвала коня. Знаела къде са враговете ни дори когато те се криели. Никой не можел да се промъкне незабелязано до нея. Мнозина са ми казвали, че в цялата история на племето ни не е имало друга като нея. Тя беше като герой от онези истории, които ни разказваше.
Една от тях се наричаше „Морът“. Преди хиляда луни завърлувала страшна болест. Почти всички измрели. Болестта те поваляла изведнъж и още преди денят да се е претърколил, край, няма те. О, как се плашехме от тази история. „Преди хиляда луни“ беше най-голямата мяра за време на майка. Също като „преди сто години“ на Томас Макнълти. Веднъж един странстващ проповедник го попита кога е пристигнал в Америка. „Преди сто години“, отвърна Томас. За майка ми времето беше нещо като колело, като кръг, а не дълга нишка. Ако повървиш достатъчно, казваше тя, ще намериш живи хората, които са живели много отдавна. „Мястото, където изгряват хиляда луни“, така го наричаше. Човек не може да отиде толкова далече, казваше тя, но това не означава, че те не са там. Майка ми имаше какви ли не странни представи, които ни пленяваха като деца, но и малко ни плашеха също така.
Само че войниците я убиха, убиха и баща ми, и чичовците ми. Убиха сестра ми, лелите ми, избиха мнозина от моето племе. Със сигурност са го направили, тъй като после тях ги нямаше. Имах чувството, че само аз съм останала.
За тях ние не бяхме нищо. Сега си мисля колко високо ценяхме това, което сме, и се чудя как така някой може да те смята за толкова нищожен, че да те убие. Как гордостта ни беше потъпкана и изпепелена и от нея останаха само прашинки, разнасяни от вятъра. Къде беше смелостта на майка ми? И тя ли беше станала на прах? Историите, приказките, голямото уважение, което изпитвахме един към друг, към животните и към всичко останало. Ние вярвахме, че светът е остров върху гърба на костенурка, а се оказа, че не е така. Как отеква това в сърцето ти, как отеква в моето?
Нищо, нищо, нищо, ние не бяхме нищо. Мисля си за това и си мисля, че няма по-голяма мъка на света.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q3 при завършване на поръчката си.
