“Роуз е изчезнала” от Катя Кету (изд. „ICU“, преводач: Росица Цветанова) е роман, който обединява европейските имигранти в САЩ и автохтонното население на Северна Америка посредством тяхната история: финландци и оджибве, европейци и кореняци. Книгата е универсален разказ за семейството, паметта и любовта, eдно медитативно взиране в травмите и болката на потомците на традиционните общества в днешния урбанизиран свят. Излиза под номер седем в колекция “По пътя” на издателство „ICU“, чието пилотно заглавие е предишният роман на Катя Кету – “Нощна пеперуда”.
Прочетете откъс от романа при нас.
ФЕВРУАРИ 1973 г.
Лемпи, мило ми детенце, наблюдавам вечерните ти разходки и виждам, че в теб живеят два народа, финландският и оджибве, две мълчаливи раси, които принадлежат на дивата пустош точно както и тя на тях, привличат се една друга и се отхвърлят. Навремето, когато за първи път дойдох в къщата в Подвиг, Ету ме очакваше и се втурна към мен, за да ме посрещне на портата. Когато обаче се опитах да го изненадам и се зададох по задната пътечка покрай офиката, той нямаше търпение да заобикаля през вратата и дотърча при мен през прозореца, чак разкъса дантеленото перде. Приех в обятията си мъж, разтресен от бясна радост, и си помислих, че всичко е наред и ще бъда в безопасност – защитена от всякакви злини и жестокости, от вмирисаната на разбит хоросан индианска същност, от фургона на мама Пати с цвят на лимонов кисел, от тишината, която се възцари, когато научихме, че вуйчо ти Лигльото предходната седмица бил съблечен чисто гол и накаран под заплаха с оръжие да играе полка на танцовата забава на Американския легион в Уисконсин, а някакви сополанковци от Лунсфут го намерили пребит в багажника на поддържащ камион на тамошната газодобивна компания. Такива неща се случваха на червенокожите, но не и на белите, а финландците поне бяха бели, макар и малко на ръба и прочее.
Нищичко не съм знаела аз.
Не подозирах, че парите и кръвта ще теглят баща ти към местата, където се сечаха трупи, и тамошните колиби. Че няма да е край мен и да ме защитава от майка си, че рядко ще споделя с мен постелята на тавана, понеже ту караше трупи от Тъндър Бей, ту ги товареше на пристанището в Дълют. Не знаех, че на колана на Хелми има метални нитове с шипове, които разраняваха глезените ми, и болеше не една нощ. Ала и през ум не ми е минавало да се предам.
Не, бях решила да дойда тук и да остана завинаги. Щях да науча езика и да пека плоските финландски хлебчета, да се грижа за закваската на киселото мляко. И не загубих кураж, макар бързо да осъзнах, че изобщо не бях подготвена за финския нрав на Хелми – остър като циркуляр, инатлив и гневен, нрав, който се нахвърляше и късаше ивици от щастливата ми плът на всяка крачка, белязана от миризмата на цинкова паста под мишниците ѝ, върлуваше в ъгъла на плевнята, бъхтеше се и кривеше циците и виметата на кравите с чудати имена чак докато не рукнеше кръв.
Хелми така и не се научих да я харесвам, но винаги ми домъчняваше, като гледах какво се случва с дядо ти Хейнари, даже малко се и ужасявах. Вие така и не можахте да се срещнете, но си приличате – стряскащо много. Всеки път, като се сетя за Дядо Хейнари, в ума ми изниква есента тук, в Подвиг: странната неопределеност на сезоните, сякаш Новият свят и Стара Финландия си прилагаха тактика на протакане. Жълтите корони на нарцисите вече бяха оклюмали, а времето на лупината още не беше дошло. Пожълтелите дантелени пердета на прозореца на стълбището, отвеждащо към тавана, изобилните огненочервени багри на кленовете и бучиниша и посърналите, гниещи листа на брезите, вятър, който тук е по-мек от другаде, сбръчканите в сенките посивели горски плодчета и вечните ремонти на покрива от мъх на мазето зад сватбената офика.
Дядо Хейнари беше чувствителен и мълчалив мъж, а към края на дните си и дълбоко изплашен. Обичаше да си бъбри с мен, особено в началото на седмицата, когато ругаеше, че всяка втора физиономия в резервата била отпусната като брашнена каша и никой не се залавял живо за работа, като му заповядаш, но в онези понеделници със сигурност му е тежала най-вече липсата на ръка и работа, такъв породист мъжкар всъщност не умее да седи със скръстени ръце – или без ръка, – при положение че някога е разчистил местенце за семейството си сред блатата на Новия свят.
При пристигането си в Америка Хейнари се дивял на суетнята и шумотевицата, които сякаш властвали в Ню Йорк, бил достатъчно наивен да сметне празната работа през пръсти за искрени стремежи да бъде съграден един по-добър свят. Още щом се измъкнал от цедилката на Елис Айлънд, Хейнари закрачил право към Флатайрън Билдинг, небостъргача, на който викали Ютията. Издигал се там, където Пето авеню среща Бродуей и така събирал вятъра, че минувачите залитали от поривите му. Когато Хейнари пристигнал на мястото, едно вестникарче току-що било блъснато от кола, а останалите завинаги непродадени вестници пърхали във въздуха като омацани с мастило птици.
– Печална история – отронил Хейнари на фински и тутакси някой до него отговорил на родния му език: Точно така. Било си чист късмет, че сред събралите се да оплакват съдбата на вестникарчето имало и агитатор от Промишлените работници по света, който представил Хейнари на един строител – родом от Сконе, но иначе тупал хората по рамото като американец.
– Адски сгоден ден да имаш! – пожелал му ръководителят швед на фински и така Хейнари започнал работа.
Издържал там един-единствен ден.
– Манхатън всъщност е построен от нас, финландците, и вас, индианците, да знаеш – хвалеше се Дядо Хейнари пред мен. Много предприемачи не си и правели труда да наемат други, понеже индианците не се страхували от високото, а момчетата от Финландия били готови на всичко, стига да им плащат добре. Макар че Дядо Хейнари не допринесъл и на йота за изграждането на Манхатън: от думите на Хелми останах с впечатлението, че успял да се бъхти един следобед, преди ходенето по широката три фута подпорна греда на четиристотин фута височина да секне – небето се изкривило, ботушът му се оплел в маркуча за въздух на един пневматичен чук и Хейнари само дето не се убил. Не загубил живота си, а единствено достойнството – останал да виси за маркуча надолу с главата, поради което от върха на носа му се стичала капчица урина, когато го издърпали обратно на гредата под съпровода на ругатни.
– Та така, момчето явно не става за работяга – отсъдил шведският ръководител и пуснал Хейнари да си върви, а от работата на повдигач му останали само ръждата и вазелинът по ръцете.
Може би дядо ти е смятал да се откаже на онзи етап? Най-малкото е прибрал нещата си от квартирата в Бруклин и затопуркал с трамвая към пристанището, където агитатори и вербуващи изкушавали имигрантите да работят в мините още със слизането им от корабите. По онова време финландците все още имали добра репутация и благодарение на нея взели и Хейнари, та билетът за връщане в крайна сметка си останал некупен – ако изобщо е имал долари в джоба си – и дядо ти се отправил към възвишенията на Мичиган, за да дълбае надълбоко в земните недра. И на тази работа се задържал само около ден. Неестествено било онова бъхтене, поне според него: да слиза с асансьор да чопли земята в някаква шахта, където едно-единствено жълто птиченце варди с цената на живота си дали кислородът стига и дали ще си жив и утре. Това не било работа за един разумен лапландец от Сала. Ала едва там, в Земята на медта, разказваше Хейнари, той осъзнал за какъв пладнешки обир ставало въпрос в цяла Америка и каква малка стойност имал човешкият живот в тази работа. Шефовете в мината диктували къде и как да се въргалят и да спят подчинените им, които не били нищо повече от паразити. Хейнари още лежал по тиранти в постелята на някаква платена жена, когато цялото градче Или било натоварено във вагони и откарано надалече в периферията на тревистата равнина, за да се отвори място за нова кариера.
При все че сред финландците имало социалдемократи, християнски социалисти, марксисти, анархисти или привърженици на кооперативното движение, тъкмо синдикализмът запалил пламъчето на идеологията у Хейнари и го взели в редиците на Промишлените работници по света, за да обикаля миньорските села и да проповядва солидарност. Започнали се стачки, бунтове и демонстративно напускане на мините в Куинси, Мохоук и Улвърин, а началниците им взели да се изнервят. Но онова, което сломило духа на Дядо Хейнари, било детското тържество за Бъдни вечер през 1913 година в Италианския салон в Ханкок, което завършило с масово изтребление. Някой от доверениците на миньорското дружество изкрещял в претъпканата зала, че е избухнал пожар, а през това време залоствали вратите на долния етаж. От седемдесет и трите жертви, задушени и смачкани на стълбището, над петдесет били финландци. Хейнари писал за това във вестник Работник, заловили го и му смъкнали кожата от бой, никой от миньорското дружество не получил обвинение.
След кървавата баня в Ханкок Хейнари бил белязан човек и се покривал тук и там, десетилетия наред обикалял местата, където сечели трупи, по-нисък от тревата, чак докато на една вечеринка на Въздържателното дружество в Тъндър Бей, Канада, не срещнал Хелми, влюбил се в младата актриса, излязла на сцената със своята крава, кравата по-късно се оказала беда или щастлива случайност, но Хейнари вече бил в плен, впуснал се в неудържим флирт с момата, по-млада от него с двайсет години, и в разгара на любовната игра успял да ѝ предаде сифилис. Относно членовете на Въздържателното дружество Хейнари не пропускаше да спомене, че когато ударел звънецът за хранене, всички, дори и въздържателите, получавали по чашка топло уиски и казвали, че няма нищо лошо, ако сръбнеш само едно, но две вече настоявали и за трето, а това си било грях.
През последните години от живота си Хейнари съжаляваше и за пристигането си тук, във Фон дю Лак. Прочел във вестника, че в Минесота се предлагала земя, в случай че не се боиш от блатата, нито от индианците, а Хейнари се чувствал като у дома си и сред двете. Само дето станало така, че без да знае, отнел земи от другия ти дядо, който ги загубил, докато воювал из Европа – данъкът за използването им останал неплатен. Когато това се изяснило на Хейнари, земята вече била разчистена, блатото – пресушено, а кравите на Хелми преживяли магарешки бодил. Няма справедливост на този свят – нареждаше той. Особено към края на дните си старият агитатор обичаше да седи на стъпалата пред сауната с лулата си, да посръбва домашна пиячка и да разказва за някакъв руски анархист на име Кропоткин, който твърдял, че единствената задача на държавата е да даде сигурност и свобода на човека. Според Дядо Хейнари това беше красива, но далечна мисъл: от трън, та на глог, до този извод беше стигнал. Без сигурност става капитализъм, без свобода – социалистическа диктатура.
Синът на Хейнари беше замесен от същото изобретателно тесто, но разбирането му за света бе друго. Ету винаги е питаел пламенно възхищение към своя баща, отказваше да прозре фанатичния му и непостоянен нрав, обстоятелството, че някак си Хейнари винаги беше на погрешното място в погрешния момент, горе във висините или долу в недрата на желязната мина, в челните редици на стачниците, вечно защитник на невъзможна кауза, макар и на страната на добрите.
Смъртта на Дядо Хейнари беше безсмислена и на косъм. В един ветровит октомврийски ден потеглихме от Пати, където бяхме отседнали по онова време, за да дойдем и да съобщим добрата вест: бях бременна с теб. Дали пък новият живот нямаше да промени нещо, всичко? Ала дядо ти вече бе рухнал. Седмица по-рано пристигнало писмо с призовка Хейнари Хаверинен да се яви на разпит и да предаде паспорта си, ако изобщо има такъв. Старите агитатори бяха издирвани за стачки от 30-те години и началото на века и някъде из списъците било надраскано и неговото име. Бьорн Шведа му подшушнал, че знаел къде ще го пратят после. Най-напред под карантина на Елис Айлънд, а оттам – към Финландия. Разбира се, мислел си е, че Хейнари ще заподскача от радост, понеже вечно критикуваше Америка, но къде да се дене във Финландия – нали родният му дом останал отвъд границата след световните войни.
Не ми се вярваше, че Хейнари би посегнал на живота си, макар знаците да бяха налице, разбира се. Седмици наред кибичеше на пейката в студената сауна и заплашваше да се обеси.
– Не притежаваш достатъчно сису за такова нещо – присмиваше се Хелми. Още преди години ръката му останала на пода край рамковия трион в дъскорезницата на Адолф Шведа. Така и не успели да му я пришият. Аз и баща ти бяхме временно забегнали при Пати, за да се отървем от онези кавги.
Не друг, а Хелми се беше заела да цепи дърва за огрев в онзи мразовит октомврийски ден, докато трионът напяваше своя псалм до нея. Тя имаше лошия навик да оставя хората да тънат в недостатъците си и лично да се протяга чак до луната.
– Къде е татко? – попита Ету, когато пристигнахме на двора. Аз бях развълнувана, зачервила бузи.
Слага си онази новата вратовръзка. С нея щял да се оправи в съда, с някакъв си там възел.
Ету влезе вътре и завари Хейнари обесен на подпокривната греда с въже, оплетено от конски косми.
– Явно е имал сису – отрони Хелми стъписано и плесна ръкавиците си на масата.
Можете да закупите книгата от сайта на издателството с 5% отстъпка, като използвате код azcheta.
