Време за четене: 6 минути

„Петмез“ от Влада Урошевич (изд. „Жанет 45“, преводач: Русанка Ляпова) е голяма прозаична метафора на детството, на неговите тайни и открития. Романът е едновременно ведра и тъжна книга – тя разказва за чудесата на детството, за сиянието и изконната красота на неговите първи откровения, но и за тъмната страна на този период от човешкия живот – за трагичността на неговия неминуем край. Урошевич създава проза, близка до магическия реализъм, пълна с носталгия и ирония.

Прочетете откъс от книгата при нас.

Голямата кайсия зад бараката е разперила гъстата си корона от листа. Около нея се е разпрострял плътен слой застоял въздух, който сигурно не се раздвижва никога и затова растенията там не могат да дишат. Даже цялата градина да се къпе в слънчева светлина, на това място цари полумрак, сякаш небето е покрито с облачна пелена и всеки миг се кани да завали. И почвата е някак изпосталяла и ялова, като овъглена от скрита жарава. „Това е Патагония”, казва дядо, „или Огнена земя”, пояснява и ме съветва да не се завирам там. В забранената зона има две-три сухи пънчета от някогашни сливи джанки, обраснали с лишеи и мъх; рядката тревица пробива с мъка пръстта и след пролетните дъждове веднага пожълтява. Там живеят Големите Невидими, които не се виждат денем, но нощем излизат и ни наблюдават от мрака, докато вечеряме под асмата. Те се хранят с паяци, каквито има много наоколо.

*

Сутрин за закуска най-много обичам петмез, намазан върху порязаница. Петмезът е черен и гъст като мед и в него сякаш са събрани всички аромати на лятото. Баба казва, че не било полезно да ям само петмез, вкусът му бил много силен и „натъртвал”, затова децата не бивало да ядат прекалено от него. Аз пък го обичам, защото е сладък, но и леко горчив; в аромата му има нещо, което ме замайва. Знам къде баба крие бурканите с петмез, малко по-навътре от вратата за избата, в една тъмна ниша, издълбана в стената, ама не смея да сляза там самичък. Сутрин баба ми дава да пия и мляко, което не обичам. Първо махам с лъжичка набръчканата млечна коричка и после го опитвам. Млякото е гадно, има нещо в него, от което ми се повдига, особено ако глътна и някое лигаво парченце от мекия каймак, което ми се е изплъзнало въпреки старателното бърникане в чашата – изливам го в мивката, когато никой не ме гледа. Представям си как някой ден ще открадна цял буркан петмез и ще го отнеса в градината; ще си взема и лъжица и ще го излапам целия. „Петмезът трябва да се кусва само като лекарство – учи ме дядо, – по една кафена лъжичка сутрин за пречистване на организма.” Възрастните обожават да слагат забрани, да налагат разни ограничения, да измислят безполезни правила. Разправят, че яденето на бонбони разваляло зъбите и от шоколада те заболявал коремът. Ама аз обичам петмез и не им вярвам на приказките.

*

Опитвам, предпазливо, вкуса на всички растения в двора. Повечето са горчиви. Саблевидните листа на перуниката са гадни на вкус. От тях в устата ми се пени, сякаш съм ял сапун. Жълтите цветчета на невена миришат на тютюн. Млякото, дето избива от пречупеното стъбълце на мака, лепне коварно по зъбите. Често се налага да плюя – от тревите ми се стяга устата, гърлото ми пари, изтръпва ми езикът. Слюнката ми става зеленожълтеникава на цвят, хуквам към чешмата да си мия устата на водната струя. Дъвча смола, събрана от кората на прасковата: май действа благотворно и дори по мирис докарва на лекарство. Обаче после ме боли корем и се превивам, скрит сред перуниките, свит на кълбо и примирен с мисълта, че съм се отровил и сигурно сега ще умра. Ще ме намерят твърде късно, ще се разтичат за лекар, ще извикат файтон да ме откара в болницата. Какво ли ще кажат мама и татко, като разберат? Но болката минава и аз продължавам да изпробвам кои от растенията са ядливи. Повечето са безвкусни, гадно-лигави и толкова далеч от познатите усещания на небцето, че веднага ме карат да ги изплюя. От опит знам, че за ядене стават: филизите на лозата (на които им викам „мустачки” – понеже са извити като мустаците на барон Мюнхаузен), младите пъпки на липата, сърцевидните листенца на овчарската торбичка, по които гадаят „обича ме – не ме обича” и са леко лютивички. Дребните жълти топченца на лайкучката имат вкус на лекарство, стръкчетата на червената детелина са киселки, цветчетата на жасмина – сладникави. Здравецът е блудкав. Полските теменужки, дето никнат в тревата, са чудесни на вкус и когато наоколо не се мярка възрастен, си ги слагам на бучка захар, капвам отгоре им една-две капки вода от чешмата и ги хрускам с наслада. Дали бих могъл да оцелея, ако всичко друго изчезне и остана съвсем сам в градината? Ще се наложи да се обличам като Робинзон, да имам палатка от козя кожа и огромна пушка, с която да стрелям по птиците, дето кацат на кайсията. Лесно е да ги убиеш, ама после е трудно да им оскубеш перушината. Пък и трябва да им се извади жлъчката, тъй ми е казвала баба, иначе месото им горчи. Това с ваденето на жлъчката хич не ми харесва. Гнуслив съм и от мисълта да пипна лигавите черва в стомаха на птицата ми се повръща. Ами как ще си запаля огън да ги изпека? Трябва да открадна кутийка кибрит от кухнята, като няма никого, и да я пъхна на някое скришно място, където няма да я намокри дъждът.

*

Мразя да ям домати: отвътре са меки и лигави. Ненавиждам бяло сирене. Мразя да ям всичко, което мирише на мляко. Карат ме да ям кисело мляко, обаче аз се противя. Не обичам да ми мажат хляба с масло. Искам да ям порязаница само с петмез. „Не може да ядеш само петмез – вика ми баба. – Трябва да хапнеш и малко манджа!” Разправят, че всичкият петмез, направен през есента, вече бил изяден, ама аз знам, че в избата има още буркани, пълни с гъст гроздов сок, който ухае на горена захар и на обелки от ябълки, дето ги хвърлят зиме върху нагрятата печка в кухнята „да се прочисти въздухът”, както казва дядо. Гостенките, на които лелите ми разказват за моите желания, не спират да се чудят: „Че какво пък толкоз намира в тоя петмез, как още не му е омръзнал?”. „Няма апетит”, обясняват загрижено лелите. „Ами давайте му сутрин чай от бял равнец, ама без захар – съветват злобните гостенки. – От-лич-но средство за подсилване на апетита.” Дядо казва, че ще се наложи да повикат лекар, и ме заплашва, че той непременно щял да препоръча да ми бият инжекции. Това с инжекциите хич не ми харесва, но съм почти сигурен, че е просто закана. Ако издържа и не ям всичките тези гадости, с които ме тъпчат насила, накрая ще са принудени да ми дадат петмез.

**

Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA22Q1 при завършване на поръчката си.