С чувство за хумор и внимание към детайла писателката Марина Москвина описва вълнуващото си пътешествие из магнетичния Непал в книгата „Пътят към Анапурна“ (изд. „Ера“).
Марина ни потапя в атмосферата на град Катманду – място, което до средата на XX век едва петдесет чужденци са посетили. Заедно със съпруга си Леонид тя поема на път, за да опознае мястото, културата, традициите и най-вече – хората, населяващи този регион. Двамата се срещат с колоритни местни жители, опитват момо кнедли и бира Чанг и влизат в къщички за опияняване. Посещават неописуемо красиви дворци и храмове, виждат въздушна пагода, позлатени фонтани и живата богиня Кумари. Но най-важното от всичко – изкачват се до Светилището на Анапурна. Връх в сърцето на величествените Хималаи с лоша слава и смайващи планински пейзажи.
Прочетете откъс от книгата при нас.
„Към Анапурна!!!“
Все пак Леонид не се отказа от всичко. На хълма Своямбхунатх, близо до ступата с „очите на Буда“, си купихме едно изумително нещо – пееща будистка чаша. Там имаше много чаши – от миниатюрни до огромни, и те бяха снабдени с дървена клечка. Вземаш тази клечка и започваш бавно да я прокарваш около чашата, като лекичко докосваш външната ѝ страна.
И тя бучи:
– О-оммм, о-о-оммммм!..
И това бучене целият те пронизва и те отнася в някакви други времена и висини.
Два часа избирахме, съветвахме се с будистки монаси, на място се сприятелих с един гърбав монах и с него преслушахме всички чаши, докато не сложихме една върху дланта на Льоня – тежка, крива, не някаква щампована, а изкована на ръка – от сплав от трийсет метала! – с цвят на вараково злато и със зеленикави наслоения от древност. И щом тя забуча върху дланта му, щом запя, Льоня веднага започна да пита колко струва и не може ли да му я продадат по-евтино.
Сега тя много приятно потракваше в раницата, когато автобусът подскачаше през ямите. Чудехме се дали да вземем чашата със себе си, или щеше да е по-добре, ако я оставим на сигурно място в Катманду. Въпросът беше сериозен, тъй като двамата с Льоня решихме да тръгнем право към Високите Хималаи и връх Анапурна, а това май беше третият или четвъртият по височина осемхилядник след Еверест. В такъв безподобен поход багажът не бива да бъде много тежък и ние старателно подбирахме нещата, които щяха да ни трябват.
– Нека да я вземем! – предложих аз. Ще седим на голата скала, под нас ще има орли, над нас – ледени върхове, а ние ще въртим клечката и чашата ще пее: о-оммм!..
Льоня строго отвърна:
– Само ако ще варим супа в нея. Или ще си правим чай.
Освен пеещата чаша, за пътуването беше купен йод, който пречиства питейната вода; една конопена шапка с широка периферия заради жаркото слънце, тъмни очила, дъждобрани за тропическите поройни дъждове; купихме и един пуловер с груба непалска плетка от вълна на як от един добър човек, на когото можеше да се има доверие, и аз собственоръчно уших една торбичка за сол в случай, че бъдем нападнати от пиявици.
Предстоеше ни следният маршрут – първо, цял ден щяхме да пътуваме с автобус до селището Покхара. Сетне с попътна кола да стигнем до някаква местност Феди. А след това да продължим на собствен ход по каменистата пътека през Големите Хималаи и една седмица да се изкачваме до базовия лагер на Анапурна, който се намираше на четири хиляди метра над морското равнище.
Оттам, след като наемат планинци, които да изкачат екипировката им до най-високите лагери, върха щурмуват сериозни хора – алпинисти с анораци от пух на патицата гага, със студоустойчиви и ураганонепроницаеми палатки, с лостове за разбиване на лед, с железни шипове на обувките, за да не се пързалят по заледените скали, с кислородни бутилки, с котки за отвесните стени и с предпазни въжета.
А пък ние с Льоня щяхме да се полюбуваме на хималайския пейзаж на това място, да се заснемем един друг на фона на връх Анапурна с нашите нови маратонки и сетне можехме да се върнем обратно. Така пишеше в справочника „Приключенският туризъм в Непал“, който ни връчиха в туристическата агенция в Катманду.
А туристическата агентка Хаятри, която навремето беше учила в Русия и затова знаеше колко силен дух има нашият народ, добави:
– За седем дни до Базовия лагер стигат американците. А вие, руснаците, ще стигнете за пет! И за три дни ще се върнете.
Льоня горделиво се изпъчи и попита:
– А до Еверест ще стигнем ли?
– За Еверест ще ви трябва доста време – каза сериозно Хаятри. – Няма да успеете да се върнете за самолета. Ако искате, ние предлагаме екскурзия „С хеликоптер около връх Еверест“. Тя включва и разглеждането на другите осемхилядници – Макалу, Чо-Ойю, Лхоце… Всичките за един ден. И няма нужда да ходите никъде. Вярно, върховете може да са скрити в облаци.
Льоня мълчеше. Претегляше аргументите „за“ и „против“. Аз кротко си стоях и гледах през прозореца. Върху бамбуковите клонки също кротко стояха черно-бели птички.
– Тази птица е червеношийка! – каза Хаятри. – Е, какво решихте?
– …Тръгваме към Анапурна!!! – отвърна Льоня.
Пътят до Покхара трае близо три часа покрай левия бряг на Трисули-Гандак, една от най-пълноводните реки в Непал. От високото виждахме как по нея стремглаво се спускат надуваеми лодки. Изведнъж, на един остър завой, една лодка се преобърна и целият ѝ екипаж изпадна. Автобусът продължи нататък и тъй и не разбрахме какво стана с хората.
Това направи много неприятно впечатление на Льоня. Ние също се движехме по опасен планински път, който освен това беше изграден съвсем наскоро. Точно от мястото, където реката прави рязък завой на юг и прорязвайки гребена на Махабхарат Лех, тече по посока на Индия, към Ганг, бяха взривявали скали, за да пробият десеткилометровия участък от пътя през отвесните стени. До този момент тук не бяха успели да прокарат дори тясна пътечка.
Пътувахме през дефилета, обрасли с бамбук и марихуана, гигантски баняни, акации, бананови палми и дървета манго. Над нас надвисваше такава ужасия, че дори на врелия и кипял уралец Льоня Тишков от време на време му прилошаваше. Когато започваха проливните дъждове, пътят на това място често се заприщва от свлачища, а понякога има и срутвания.
Покрай пътя започнаха да се мяркат най-примитивни жилища – глинени пещи с навес. А до тях винаги имаше вързани на въженце овчици или маймунка. В прахоляка върху камъните седяха хора и животни, изпити като щурци.
След това се занизаха оризови поля. Дребнички, също като нашия Никодим, човечета, облечени с ярки дрехи и с широкополи шапки работеха на плантациите или пасяха биволите си. Льоня нарисува на едно листче Никодим, който броди из изумруденото оризово поле, и написа:
Как ярко зеленее ориза в края на пътя,
полето прекосява мъничкото човече,
в далечината вече не личи какво е,
прилича на оризово стебло
тъй светлото му голо тяло.
Върху гърбовете на биволите бяха накацали птици, които пощеха козината им и кълвяха насекомите.
В един камион, който току изпреварваше автобуса, също пътуваха биволи – цяло стадо. Отначало си помислих, че това са слонове – толкова едри бяха носовете им и толкова големи ушите им. Нечия твърда ръка беше завързала всеки бивол за ремаркето с въже през халка в носа му и за опашката.
Влязохме в Покхара и видяхме едно езеро, което беше толкова бистро, че забелязах как в него плува планинска пъстърва. На другия бряг, до коляно във водата, плавно и грациозно се разхождаха същите онези снежнобели лопатарки – Льоня беше заснел такава лопатарка в нашата зоологическа градина.
Във водата се отразяваха позлатените от залеза върхове на вече близката до езерото планина – дългата зъбчата стена на Анапурна и островърхият раздвоен Мачапучаре, което на непалски означава „рибя опашка“.
Льоня сложи снимката на своята лопатарка в листата на тръстиката и я засне на фона на цялото това великолепие. Когато си тръгнахме, оставихме снимката в тръстиката и ни се стори, че след нас се разнася непретенциозното грачене на лопатарка, което, както пише Берм за звуците, трудно може да бъде отразено с букви.
Двамата с Льоня се настанихме да пренощуваме в хотел „Лунна светлина“ и сто пъти съжалихме, защото в прозореца на този хотел през цялата нощ наистина сияеше толкова грамадна луна, че, без какъвто и да било телескоп, по нея ясно се очертаваха долини и планински хребети със страшно високи върхове, които всъщност приличаха на хималайските гиганти около нас.
Льоня се въртеше, дълго не можеше да заспи и страшно се вълнуваше.
– Марина, спиш ли? – попита ме той. – Виж какво, къде сме тръгнали с теб??? Погледни маршрута ни на картата! Този базов лагер е почти на върха Анапурна. За такива пътешествия съм гледал само по телевизията в предаването на Юрий Сенкевич. Ами ако се разболееш? Изобщо не се притеснявам за себе си, притеснявам се за теб! Знаеш ли какво пише в справочника? Първо, при всички случаи ще изскочат пиявици. „В топлите низини те се крият навсякъде – в калта под краката ти, в тревата, на която сядаш да си починеш, по листата на дърветата…“, откъдето ще падат на главите ни. На това отгоре непалската пиявица, както тук с гордост са написали, надминава по кръвожадност всички видове пиявици по нашата планета! Второ, има разбойници. Трето, има диви зверове. Ето какво пишат за този планински масив: „Тук маймуните живеят на стада и са основна храна на леопардите“. А пък ние сме съвсем сами! Ами ако се изгубим? В този справочник пише, че непалецът никога няма да ви каже „не“. Това е особеност на националния им характер. Казват само „да“! Ти питаш: „Този път води ли до Чомронг?“ Той ще ти каже: „Да!“, за да не те разочарова. Само че той не води дотам! Но непалецът не знае добре английски и ще му е неудобно да си го признае, затова предпочита да се съгласи, отколкото да каже истината.
– Но нали този въпрос може да бъде зададен и по друг начин – казах, докато дърпах пердетата пред прозорците, за да се скрием от непоносимата светлина на луната. – Можеш да го погледнеш изпитателно в очите и да попиташ: Докъде води този път, приятелю?
– Да, наистина – промърмори Льоня малко поуспокоен и заспа.
Аз лежах и си мислех:
– Господи! Спаси и помилуй! Пази двама ни с Льоня да не се изгубим на това място!
– Амин! – каза високо и ясно Льоня насън.
Ако този откъс ви хареса, можете да поръчате „Пътят към Анапурна“ от Ozone.bg с 10% отстъпка с код azcheta.
