„Среща между редовете“ от Мелиса Фъргюсън (изд.„Ера“, преводач: Теодора Давидова) е свежа, оригинална и забавна история, в която главната героиня ще осъзнае, че има много какво да научи за писането и…любовта!
Мечтата на Савана най-накрая ще се сбъдне! Клер Донован, главният редактор на най-успешното издателство на романтични романи, се интересува от нейния ръкопис.
Има само един проблем. Савана работи в друго престижно издателство, където на този тип литература не се гледа с добро око. Принудена е да скрие ръкописа си на работа, а когато се връща за него, я чака изненада. Не само, че някой е открил скривалището ѝ, ами си е позволил да драска критики между редовете.
Тя няма намерение да се вслушва в анонимния си редактор. Но когато коментарите на Клер съвпадат с неговите и се оказва, че Савана има само 6 седмици да пренапише текста преди да загуби шанса си, тя няма избор, освен да го помоли за помощ. Но кой ли е той?
Прочетете откъс от книгата при нас.
Вратата е затворена. Семпла черна табела, каквито се виждат до всяка стая в издателството, е закачена отстрани. С дребни златисти букви на нея пише „Склад“. Не наричаме мястото точно така, а Бърлогата.
Не е някаква приумица. Просто съвсем обикновена практика във всяко издателство. Просто Бърлогата.
Още щом стисвам старата стъклена топка, усещам трепет.
Магия.
Отварям вратата и тя изскърцва почти в хармония със скрибуцането на дъските по пода. Скосеният на места таван следва извивките на множеството фронтони по покрива. Няма прозорци и е тъмно, но уверено правя три стъпки напред, после две надясно, стъпвам на кашон и опипом намирам тънкия шнур. Крушката светва и осветява всичко във вече забравена жълта светлина.
Книги.
Редици и редици от книги.
Рафт след рафт, кутии с книги, докъдето погледът стига.
Вдишвам аромата на стар чам, спечена изолация и прясно печатарско мастило и минавам в съседната пътека, където намирам следващия шнур. Светлината буквално избухва на няколко места. Дъските на пода скърцат, докато вървя по пътеките и се старая да не обръщам внимание на лъскавите корици на новите издания.
Не успявам обаче да се удържа. Има нещо в това да попаднеш в помещение, пълно с безплатни книги, и неизменно се чувствам като дете в магазин за бонбони.
Всяко издателство има такъв склад – място, определено за сигнални екземпляри на своите книги. Инфлуенсъри и хора, публикуващи отзиви в електронните издания за книги, искат от тези копия, за да са готови навреме с материалите си. Авторите пък ги търсят за своите анотации. Списанията и другите медии имат нужда от много време, за да подготвят статиите, преди книгата да бъде пусната официално. А и в редки случаи автори на „Пенингтън“ идват в офиса и сърцата им на книжни червеи винаги се разтуптяват при възможността да се отбият в Бърлогата. Случвало се е направо да изтикам някой автор вън от склада, ако неволно изпусна предложението: „Вземете каквото ви харесва“.
(И не, налага се да обяснявам много пъти, че да грабнеш шест копия от една и съща книга за „коледен подарък“, не е това, което имам предвид.)
Никога не успявам да съм твърде строга с тях. Разбирам ги.
Безплатни книги.
Безплатни сигнални екземпляри.
Само истински читател може да го разбере. Да му кажеш „Рови се. Всичко тук е твое“, е истинска музика за слуха. Паяжините около стелажите, изпълващи и пукнатините, винаги проблясват като че са златни. В стаята изведнъж се разнася аромат на лалета. Всяко проскърцване от дъските на пода е хор, изпълняващ „Алилуя“.
Дори ако тук има единствено книги, усещането е магическо.
Но… не са само книгите.
Има нещо повече.
Спирам пред три еднакви архивни шкафа, опрени в скосената стена в най-отдалечения ъгъл. Те вероятно са на възрастта на сградата. Всеки ъгъл е напукан и ръждив. Дръжките са обвити в паяжини, сякаш поне от сто години никой не ги е докосвал. Точно това ми харесва. И усещам инстинктивно, че човекът преди мен също ги е харесвал.
С бърз поглед назад и с неизменно нарастващото ми нетърпение, улавям централната дръжка и я дръпвам. Усещам как чекмеджето поддава.
Още помня шока, който изпитах, когато за първи път отворих това чекмедже. Тогава все още бях съвсем нова в „Пенингтън“, а денят бе наистина напрегнат. Мисис Пенингтън току-що ме бе разобличила пред всички по време на редакционно заседание, за „прекалена употреба на ненужни и отвличащи вниманието снимки на цветя“ в пауър пойнт. Малко преди това моята наблюдаваща ме главна редакторка на „Пен“ Жизел Шоу бе споделила с мен, че е научила няколко не съвсем деликатни подробности от срещата ми предишната седмица с бившето ѝ гадже. Когато някой попита по време на заседанието дали да не се освободим от кашон с изостанали от предишна наша среща книги, се вкопчих във възможността да остана поне за малко сама.
Помня колко предпазливо се вмъкнах в помещението, стараейки се да не вдигам шум. Имах чувството, че при всяко и най-леко изскърцване нещо зловещо ще изскочи иззад тъмните рафтове. Тогава за първи път забелязах металните архивни шкафове и реших, че те са чудесно място за прибиране на книги. Съвсем внимателно подръпнах дръжката на чекмеджето. И наместо това, което очаквах – да се открехне бавно и да видя вътре купища забравени ръкописи – всички врати и чекмеджета се отвориха. Едва спрях надигналия се в мен вик на ужас, спънах се в кашона зад гърба ми със стари книги, на отсрещната стена. Косата ми обра огромната паяжина от стената и остатъка от деня прекарах в отчаяно пощене, обзета от ужас, че по главата ми лазят паяци.
Откритието, което направих в онзи ден, наистина си заслужаваше.
Притискайки чантата на Лила до тялото си, прекрачвам прага с наведена глава.
С едно бутване металният архивен шкаф се отваря.
Дрехите ми отново са прежалени.
Изведнъж се озовавам в един друг свят.
Стаята тъне в мрак, единствено слаби лъчи струят през стъклото под конусовидния покрив. Кимвам към изображението на врабчето върху стъклописа, чиито пурпурни крилца покриват края на барбарона, разположен за удобство в центъра – малко виолетово петно, докато пръстите ми намират шнура за осветлението. Крушката се люшва от тавана и светлината залива овехтелия виненочервен персийски килим в центъра на пода и натежалите от книги рафтове в тази малка като кутия за обувки стая.
Книги. Десетки. Донесени тук – като килима, като барбарона стол – не от мен, а от някой друг. Корици на книги сред простото дърво са наредени до тези с автографи на техните автори. Купчина книги, струпани под формата на малка маса, от двете страни на торбичката със зърна. Недочетена книга чака нетърпеливо разтворена и обърната с корицата нагоре да се върна, за да я дочета.
През изминалите две години бавно и постепенно отделях любимите си на отделна купчина. Такива, които значеха нещо за мен.
Убедена бях, че това е нашата тайна – моята и на непознатия човек, създал това тайно убежище преди мен.
Нашата малка врабчова стая.
Нашето малко скривалище.
Поглеждам часовника си. Три минути и двайсет секунди (а и 4678 стъпки! Ще стигна 5 килокалории преди обяд!). Никакво време нямам да подредя. Само оставям и тръгвам.
Изсипвам смачканите и разбъркани страници от чантата направо върху килима – разобличена съм. Никога не се е случвало да оставям свой ръкопис тук. Никога до днес и не съм носила свой ръкопис в редакцията.
А и къде другаде човек да скрие тайната си, ако не в своето скривалище?
Последен поглед към страниците в краката ми, обещавам си безмълвно да се върна при първа възможност. Дръпвам шнура на осветлението и оставям всичко.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA22Q3 при завършване на поръчката си.
