„Голата маха“ от Висенте Бласко Ибанес (изд. „Персей“, преводач: Румен Руменов) е чувствен и дълбок роман за любовта и прозрението за важните неща в живота. Заглавието на книгата се отнася до известната картина със същото наименование от Франсиско де Гоя, намираща се в музея Прадо.
Мариано Реновалес има уникален талант, който го превръща в най-известния и скъпоплатен художник на Испания. Роден в семейството на скромен селски ковач, той стига до елита в Рим, Париж и Мадрид. Животът му е белязан от бедност и богатство, слава и падение, аплодисменти и критики… И две жени – изящната Хосефина, за която се оженва, и ослепителната графиня Де Алберка, която става негова любовница. Но защо се случва така, че когато най-накрая получим това, което сме желали, то ни е малко? А ако губим това, което прави живота ни непоносим, ние отново го искаме обратно, иначе ще сме нещастни?
Прочетете откъс от романа при нас.
Веднъж, случи се в края на октомври, Реновалес забеляза, че приятелят му Котонер се притеснява за нещо.
Маестрото шеговито го разпитваше за работата му като реставратор в старинната църква. Старият художник се бе върнал в Мадрид надебелял и по-весел, направо лъщеше с някакъв сит свещенически блясък.
– Докарал си от своите каноници кошница със здраве – каза му Реновалес.
Епископската трапеза, отрупана с вкусни блюда, бе сладък спомен за Котонер. Той разказваше с всички подробности какво е имало на нея и хвалеше с всички сили добрите сеньори, които, както и той, не се измъчвали от суетни желания и имали само една страст: вкусно и изискано да похапнат. Маестрото се присмиваше на простодушието на добрите падрета, представяйки си как следобед, след службата, са се събирали край скелето и са се любували на работата на Котонер; с каква почит са следили всяка дума на дон Хосе и са се чудили как художник, дружащ с кардинали и учил живопис в самия Рим, може да бъде толкова обикновен и добродушен.
През този ден обаче, след обяда, Котонер се бе сторил на Реновалес твърде сериозен и мълчалив и маестрото бе започнал да разпитва приятеля си какво го безпокои. Да не би на някого да не била харесала реставрацията му? Или му трябвали пари?… Котонер поклати отрицателно глава. Не ставало дума за това. Безпокояло го състоянието на здравето на Хосефина, нещо не било наред с нея. Нима не било видно?
Реновалес само сви рамене. Същото, както и винаги: неврастения, диабет, всичките тези запуснати болести, от които тя не искала да се лекува, пренебрегвайки предписанията на лекарите. Била отслабнала още повече, но сякаш станала малко по-спокойна. Плачела по-малко. Наистина, почти не разговаряла и сякаш искала само едно: да се свре в някой ъгъл и да седи, гледайки тъжно пред себе си и нищо не виждайки.
Котонер отново поклати глава. Не било чудно, че Реновалес не забелязвал нищо.
– Живееш много странен живот, Мариано. Върнал се от пътешествието си, не можах да те позная. Променил си се напълно. Преди не можеше да живееш, ако не рисуваш, а сега със седмици не взимаш четката в ръка. Пушиш, пееш, разхождаш се из ателието и изведнъж изскачаш от вкъщи и се понасяш… сам знаеш накъде. И аз зная, и жена ти, с извинение, се досеща… Значи така, развличаме се, маестро?… А другите не ни интересуват! Време е обаче, човече, да слезеш от облаците. Виж какво се случва около тебе, прояви поне капка внимание към болната.
И добрият Котонер започна сърдито да хока маестрото. Нима можело да се държи така? Изведнъж просто избухвал, сякаш от нетърпение, излизал от вкъщи, а когато се връщал, на устните му играела усмивка, а очите му били замечтани. Веднага се виждало къде и защо е ходил.
Старият художник бил притеснен от това, че Хосефина отскоро просто се топяла пред очите му, макар че изглеждало, че няма накъде повече да отслабва? Бедничката кашляла и това била някаква лоша кашлица – ту глуха, ту хриплива и оглушителна, от която се тресяла цялата, безпокоеше се Котонер.
Трябвало да я прегледат лекари.
– Лекари!? – възкликна Реновалес. – И защо? Целият медицински факултет е бил в този дом! И каква полза? Тя не иска да слуша никого, отказва се от всяко лечение, може би нарочно, за да ме дразни. Нищо страшно не ѝ се случва, ти просто не я познаваш. Макар че от нея наистина са останали само кожа и кости, ще видиш, че тя ще надживее и тебе, и мене.
Гласът на художника трепереше от гняв. Изглежда, че мрачната атмосфера на този дом бе станала съвсем непоносима за него, защото тук не познаваше друга радост освен спомените за радостите, които опознаваше в чуждия дом.
Котонер обаче постигна това, Реновалес да повика лекар, който му бе отдавнашен приятел.
Хосефина възнегодува, разбрала, че състоянието на здравето ѝ е предизвикало тревога. Чувствала се добре. Простудила се е и това било всичко, през есента винаги настивала. И в сърдития ѝ и обиден поглед художникът прочете, че жена му смяташе загрижеността му за най-чисто лицемерие.
След прегледа на болната художникът и лекарят отидоха в ателието, за да поговорят насаме. Оказа се, че лекарят не знаеше какво да каже. Било рано да се направят каквито и да било изводи… Трудно било да се предположат истинските възможности на този измъчен организъм, вкопчил се така здраво в живота… Поради това лекарят се възползва от уклончиви препоръки, както често правеха хората с неговата професия. Трябвало да бъде изведена от Мадрид… да подиша чист въздух… да промени начина си на живот…
Реновалес възрази. Къде да отидели в началото на зимата, след като и посред лято ѝ се приискало вкъщи? Лекарят сви рамене и написа рецепта. По изражението на лицето му се виждаше, че смята за свой дълг да напише нещо, че не може да си тръгне, без да остави поне някаква хартийка. Посъветва съпруга да следи постоянно състоянието на болната и му обясни от какви именно симптоми трябва да се опасява. Преди да си тръгне, отново сви рамене, демонстрирайки с това пълното си объркване.
– В края на краищата… Кой знае… Всичко се случва! Организмът на човека е способен на неочаквани реакции, той крие в себе си превъзходни резерви за самозащита…
Тези загадъчни утешения разтревожиха Реновалес и той започна крадешком да наблюдава Хосефина. Вслушваше се в гласа ѝ, наблюдаваше я, когато тя не го гледаше. Вече не спяха заедно. След сватбата на Милита баща ѝ се бе пренесъл в стаята на дъщеря си и бяха скъсали веригата, приковаваща ги като роби към общото ложе, където отдавна не можеха спокойно да отдъхнат. Реновалес обаче смяташе за свой дълг да посещава всяка сутрин жена си.
– Добре ли спа? Може би ти трябва нещо?
Тя го гледаше враждебно, с отнесен поглед.
– Нищо не ми трябва.
А за по-голяма убедителност му обръщаше гръб.
Художникът приемаше тази неприкрита враждебност с кротко смирение. Това бе негово задължение – а ако тя скоро умреше! Тази възможност обаче въобще не го вълнуваше, той оставаше равнодушен и се сърдеше на себе си. Безмилостно се укоряваше за безчувствеността си, за пълното си безразличие към състоянието на болната, за това, че не изпитваше към жена си нищо, освен мимолетни угризения на съвестта.
Един следобед, случи се в дома на графиня Де Алберка, след дръзките развлечения, с които любовниците сякаш хвърляха предизвикателство на свещения покой на гранда, върнал се от пътуването си, художникът заговори плахо за жена си.
– Ще започна да идвам по-рядко, нека това не те учудва. Хосефина е много болна.
– Наистина ли много? – попита Конча.
И в очите ѝ заблестяха злоради огънчета, които се сториха познати на Реновалес. Същите, които танцуваха пред него неведнъж в тъмното, безпокоейки съвестта му като отблясъци от адския огън.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA23Q1 при завършване на поръчката си.
