Книгата „Октомври, октомври“ от Катя Бейлън (изд. „Дъбови листа“, преводач: Габриела Кожухарова) е носител на най-престижната международна награда за детска и юношеска литература „Карнеги“ (2022). Тя разказва историята за хармоничното единство между дивата природа и живота в града през погледа на 11-годишното момиченце. Катя Бейлън създава великолепни описания, чрез които улавя кръговрата на живота, като вплита в сюжета едни от най-важните човешки добродетели – свободолюбие, любопитство, състрадание, уважение към духа на миналото и настоящето, търпение, благодарност. Книгата е подходяща за деца на възраст между 9 и 14 години.
Прочетете откъс от романа при нас.
Стиг се сгушва в палтото ми, докато вървим към огромния зоомагазин. Странната бетонна земя се ниже под краката ми и тогава го виждам – дърво, засадено в малък квадрат пръст и обградено от още сиви камъни. Тис е и трябва да е на стотици години, от времето, когато този паркинг е бил гора, но сега е едно-единствено дърво и ми иде да заплача.
Вратите сами се отварят със свистене и едва не изпускам Стиг. Татко слага ръка на рамото ми и тежестта ѝ ми пречи да изпадна в паника, но когато той ме стисва, долавям потрепване в сухожилията му. Изглежда по-малък и не на място тук, където не е обграден от дървета.
Вървим чак до дъното на магазина, защото жената със значка, на която пише „Мардж“, ни насочва да отидем там, щом сме довели диво животно. Изрича думите така, сякаш са покрити с шипове. Подминаваме зайци зад пластмасови вратички, единият от тях е приклекнал и издава писукащ звук, докато някакво момченце му се смее. Иде ми да изкрещя, че зайците правят така, когато сърцата им бият милион пъти в милисекунда, и че този заек го е страх.
Едро сиво куче със синя каишка обръща глава и се опитва да подуши увитата сова, вкопчена в гърдите ми, но стопанинът му веднага го спира, казва му: Недей, не така завързваме приятелства и ми се усмихва, но на мен ми се иска да се разтопя и да потъна в пода.
Отнема ни десет хиляди години да изминем нужните крачки.
Купуваме пакети със замразени мъртви мишки и замразени мъртви пиленца от един малък участък на магазина, където има змии, дремещи върху горещи камъни и свити зад купички с вода. Виждала съм змии в гората, но само пепелянки със зигзагообразни шарки и зигзагообразни движения, затова никога не съм успявала да ги огледам хубаво. Тези змии изобщо не помръдват, така че различавам всяко петънце и всяка ивица.
Мишките и пиленцата се продават в плътни бели кутии, за които татко казва, че са направени от полистирен – изскърцват, когато ги докосвам, и за секунда си помислям, че мишките са се съживили. Татко взема няколко специални консерви с кучешка храна – настоява, че са важни, защото ще върнат силата на Стиг. Когато се нареждаме на опашка да платим, татко вади шепа монети от джоба на голямото си палто и усещам как жената зад нас настръхва от раздразнение. Забила съм поглед в кутиите и щом виждам сърцевидното личице на Стиг да наднича слепешком, краката ми спират да треперят.
На връщане в колата пак стискам очи и се радвам, че тези на Стиг още не са се отворили и че ще познава само и единствено света в гората.
Вкъщи имаме толкова много книги, че татко всяка година сковава нови етажерки. Те опасват всички стени и се простират от пода до тавана. Най-много ми харесват дъбовите. Сега татко прокарва пръсти по овехтелите кожени гръбчета на всички книги, които обясняват нашия свят, и открива тази за Стиг.
Татко вече е чел хиляди книги за животните, земята и растенията, но сега препрочита отново и отново страниците. Обяснява ми, че Стиг определено е момиче, защото белите пера на гърдите ѝ вече потъмняват, понеже момичетата имат кафяво лигавниче, а момчетата – не. Отбелязва, че Стиг е гладна и жадна, но е здрава, тъй като изпълва гнездото си от кутия с разни впечатляващи миризми и се налага често да ѝ сменям стърготините с чисти. Допълва, че най-вероятно ще яде само ако храната се движи. Настоява, че ако не бях аз, Стиг е щяла да умре.
Храненето на Стиг е ужасно занимание. Увиваме я в хавлия, така че да се подава само главата ѝ, и сядам, докато тя е вклинена между коленете ми. Усещам как мускулите, сухожилията и костите ѝ се притискат в моите и ми се струва по-яка и силна, отколкото някога съм допускала.
Първо трябва да ѝ дадем някакви течности, защото, макар татко да твърди, че совите не пият много, си личало, че е дехидратирана. Той забърква смес от захар и вода – радвам се, че в дъното на един от кухненските шкафове ни е останал пакет захар. Кристалчетата са станали на бучки, но аз ги натрошавам с опакото на една лъжица, докато не се получава ситна пудра, която давам на татко.
Той напълва една малка спринцовка от някакво старо лекарство, което ми е давал като бебе, а аз придържам Стиг в скута си. Тя побеснява, докато изстискваме сместа в клюна ѝ. След това използваме една четчица за рисуване, чиито косми са по-редки и тънки и от мигли, за да ѝ поднесем каша от кучешка храна и вода. Стиг изсъсква пронизително и кожата ми настръхва от воя ѝ. Не мислех, че една сова може да издаде подобен звук, и той изпълва стаята с ужасния си зов. Усещам нещо като сълзи да парят очите ми, но няма да си позволя да се разплача, защото никога, ама никога не го правя. Тя ще се противи на храната, обяснява татко. Във всички книги пише, че няма да иска да яде известно време, защото е много изплашена и трябва да разбере, че е в безопасност с теб. Октомври, Октомври, тя е в безопасност с теб.
Имам чувството, че я коля, и имам чувството, че коля себе си. Не мога да вкарам четчицата между щракащите краища на клюна ѝ и тя пищи на умряло. Ръцете ми са осеяни с ярки капки кръв от свирепото ѝ кълване, а татко шепне бавно, бавно, но как мога да бъда бавна и същевременно достатъчно бърза, за да вкарам храната в устата ѝ. Прекалено е трудно и Стиг ще умре от глад, а уж съм я спасила.
Дишай дълбоко, насърчава ме татко и аз напълвам дробовете си до пръсване, изпускам бавно свистящата струя и сърцето ми спира да пърха панически, после продължаваме да бутаме четчицата в пищящия клюн, докато кашата не започва да се стича в гърлото ѝ, а ноктите на Стиг се извиват и гърчат от ярост.
Тя си изяжда кашата и е бясна, но сита, и заспива, настръхнала на съскаща топка в кутията си. Татко налага накълваните ми ръце с нещо остро и чисто на мирис, от което кожата ми щипе, но аз не гъквам, защото съм дива и смела.
Трябва да я храним насила с дни. Всеки път е същинско мъчение – тримата крещим от яд и бяс и се опасявам, че тя ще гладува, ще се задави или ще умре, или и трите наведнъж. Татко постоянно прокарва ръце през косата си, разгръща книги, препрочита страници и се опитва ли, опитва, но нищо не работи. Клюнът на Стиг вечно е стиснат, тя почва да писука тревожно всеки път, щом се приближим до нея, и аз се отчайвам.
Един ден обаче в гнева и раздразнението си мятам бавно размразяваща се мишка през стаята, тя описва розово-бяла дъга от плът и лед и случайно уцелва Стиг. Тя изневиделица се нахвърля отгоре ѝ, сграбчва я в ноктите си, поглъща я с такова настървение, сякаш никога досега не ѝ е била предлагана мишка, и ме поглежда очаквателно за още.
С течение на дните, които неусетно прерастват в седмици, Стиг бележи странни малки признаци на напредък.
Пухът ѝ постепенно опада и кльощавото ѝ тяло бухва от зачатъците на нови летателни пера. Все още не прилича на пълнокръвна забулена сова като от книгите, но силуетът ѝ бавно се променя. Още не може да лети, ала когато излиза от кутията, подскача, оттласква се и пляска с крила, все едно се мъчи да проумее как да накара земята да изчезне под ноктите ѝ. Доста често скача във и вън от кутията си и се мята из къщата. Заради набезите на ноктите ѝ от подлакътника на любимото ми старо кресло се излива още повече пълнеж и платът е станал на парцали, но не ме е грижа.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA23Q1 при завършване на поръчката си.
