„Зеб“ от Гидеон Самсон (изд. „Прозорец“, преводач: Иглика Василева – ван дер Хайден) разказва за един клас. „Това е историята на Имара, Рави, Джейдън, Катинка, Нупи, Макс, Зива, Лев, Анабел, Мерал, Виз, Ози и останалите. И на Ариане, разбира се. Казахме ли ви, че Ариане е зебра? Това иначе е без значение, да не би да си помислите нещо подобно, но е добре да се знае. Ние сме класът на госпожа Катò.“
Прочетете откъс от книгата при нас.
2. ОЗИ
– Само разглеждаш ли? – пита собственикът на магазинчето. – Или мога да ти помогна с нещо? – Поглежда ме с очакване, но аз не знам какво да му кажа.
Нямах представа, че шегите са толкова скъпи. Сигурно затова баща ми не се шегува често. Факт е, че не сме особено богати, макар че миналата седмица той просто ей така си купи нова кола. Типично в негов стил. Когато я показа на мен и на сестра ми, не ни позволи дори да я докоснем и заяви, че ще я мие поне два пъти седмично.
– Тате. – Мила посочи мястото над задната лява гума. – Тук има нещо одраскано.
Баща ми се стъписа. Наведе се и заби нос в лака на колата.
– Къде, къде? – извика. – Къде?
– Шегичка – отвърна Мила, но баща ми хич не го досмеша. Всичките ни пари били вложени в тази кола. И той нямаше и пукнат цент за нова шега.
В джоба си имам четиринадесет евро и тридесет цента. Това са всичките ми спестявания. Но шегите в този магазин струват двойно повече.
– Имате ли от по-евтините шеги? – осмелявам се да попитам.
Магазинерът се намръщва.
– Не сме почитатели на евтините шеги – отговаря. – Какво точно търсиш?
Налага се да обясня точно за какво съм дошъл. Разказвам му каква е работата и какво съм намислил.
Докато говоря, магазинерът кима замислено и щом приключвам, пита:
– Как се казва това момиче?
– Зива.
– А знаеш ли какво обича Зива? – продължава с въпросите той. – Има ли хобита? Ходи ли на уроци по флейта? Обича ли да танцува? Или да язди? Може би пее много хубаво?
Да си призная, че не знам отговора на нито един от тези въпроси.
– Всъщност почти не сме разговаряли.
– Хм. – Магазинерът ме поглежда загрижено. – Да, сложна работа.
След това се интересува с какви пари разполагам за шегата за Зива.
– С всичките пари на целия свят.
– И колко по-точно е това?
– Четиринадесет евро и тридесет цента.
– Сложна работа – повтаря магазинерът, – но не невъзможна.
Отвежда ме в дъното на магазина и ме пита дали имам нещо против втората употреба.
– Моля?
– Имаш ли нещо против, ако шегата е вече ползвана – обяснява той. – Тук са шегите втора употреба и те са значително по-евтини.
Казвам, че предпочитам шегата да е нова.
– Така ли? – пита магазинерът. – Тук има няколко поовехтели, но все така хубави шеги, които сега са с намаление. Шеги, които вече години наред се радват на успех.
– И въпреки това предпочитам шегата да е нова.
– Хм – изсумтява магазинерът и казва, че е трябвало да дойда преди месец, когато са имали разпродажба.
– Но тогава още не познавах Зива – обяснявам аз.
Господинът кима с разбиране. И продължаваме да обикаляме из магазина.
– Тук са „изтърканите вицове“. – Сочи към един грамаден шкаф. – Не са много скъпи, но предполагам, че и те няма да ти харесат.
Подминаваме ги още преди да отговоря.
– Виж. – Той отваря едно чекмедже. – Това са главоблъсканиците. Може би нещо такова?
Разглеждам ги, но не ги схващам.
– По петнадесет евро са – информира ме господинът. – Но ако си харесаш някоя, ще ти я дам за парите, които имаш.
Клатя отрицателно глава.
– Не?
– Не. Съжалявам.
Той се оглежда замислено.
– Трудна работа, много трудна – мърмори под нос. – И въпреки това съм сигурен, че ще можем да измислим нещо.
И аз се оглеждам.
– Какво има там? – питам, сочейки към пътечката между два шкафа, в края на която се вижда завеса от червен плюш.
– Там държим шегите за „над 18 години“ – споделя господинът. По устните му заиграва усмивка. – Но трябва да призная, че сред тях има няколко, които много си ги бива… – Отново се подсмихва. – Съжалявам, но не са за теб.
Постепенно в мен се загнездва убеждението, че мисията ми е безнадежден случай и че най-вероятно трябва да измисля нещо друго, за да разреша „проблема Зива“.
– Какво да се прави – въздъхва магазинерът. – Разполагаме с предостатъчно шеги, но качеството е високо и това се отразява върху цената. А с твоя бюджет…
– А майтапи продавате ли? – питам аз.
– Майтапи? – Господинът произнася думата така, сякаш е мръсна. – Не, ние не се занимаваме с майтапи. Такива може да потърсиш в павилиона за майтапи. – И отново поклаща глава. – Ако наистина това търсиш…
– Ами, не съм съвсем сигурен, но…
– Разбира се, там всичко е много по-евтино – прекъсва ме. – За парите, с които разполагаш, можеш да вземеш пет или шест. Или дори цяла дузина.
– Сериозно?
Магазинерът кима утвърдително.
– Но не си и мисли, че ще можеш да се върнеш с жалба, защото майтапите нищо не струват. Не предлагат никакви гаранции. А за замяна и дума не може да става.
– А във вашия магазин?
– Тук? – Магазинерът ме гледа със сериозно изражение. – Ние предлагаме качествени услуги – отговаря той с тържествен тон. – Дори и когато клиентът не е паралия и не е с дебел портфейл.
Всичките ми пари в момента се намират в джоба ми. Но въпреки това знам, че мен има предвид.
– Бихме могли да погледнем при игрите на думи – размишлява на глас той. – Въпреки че се опасявам, че повечето каламбури са на недостъпни за теб цени.
– Жалко.
Господинът отново кима и продължава да обмисля опциите.
– Има и една друга възможност…
– Така ли?
– И това е последното, за което се сещам – казва. – Би могъл да погледнеш при шегите в категорията „други“. Независимо от качеството си всички шеги в този кашон струват по десет евро. И неведнъж съм се натъквал на доста хубави.
Запътваме се към касата. Над тезгяха виси надпис ШЕГИ: ДРУГИ.
– Заповядай, избери си нещо – казва той. – А аз междувременно ще помогна на друг клиент.
Отдалечава се. Започвам да тършувам из кашона. Според мен повечето шеги не струват и едно евро, но погледът ми се спира на една, която е почти скрита под другите. Изваждам я и започвам лекичко да се подсмихвам. А после постепенно и да хихикам. Хихикането преминава в силен кикот, а кикотът – в гръмогласен смях. Разсмивам се от сърце.
– Намери ли нещо? – Магазинерът се връща при мен.
– Да! – възкликвам щастливо. – Ще купя ето тази!
Господинът поглежда шегата. И той се разсмива.
– Отличен избор – коментира, докато и двамата бършем сълзи от смях. – Да я опаковам ли?
– Не, не е нужно.
Плащам за шегата. Магазинерът я слага в торбичка. И прибавя към нея една малка, безплатна шега.
– Подарък от магазина – казва. – Желая ти успех!
– Благодаря.
– Ще дойдеш ли да ми кажеш, ако всичко мине добре?
Обещавам да го направя. И изтичвам навън.
