„Като вятър, съшит със земята“ от Илария Тути (изд. „Лемур“, преводач: Ваня Георгиева) разказва забравената история на първите жени хирурзи – пионери, на които е било забранено да практикуват в операционната зала и решават да отворят военна болница във Франция. Но това е и историята на пациентите, които прекрачват прага на този женски свят, изгубили всяка надежда, а там откриват възможност за втори шанс и за изкупление.
Прочетете откъс от романа при нас.
***
Лондон, Виктория Стейшън, 15 септември 1914
На тази гара Кейт беше дошла като момиче в преследване на мечтата, която по-късно щеше да постави в ръцете ѝ скалпел и човешки животи, а от същата тази гара всеки момент щеше да замине, за да се изправи срещу още по-голямо предизвикателство.
Проправяше си път сред камари от куфари, носачи, жени и мъже, пристигащи или заминаващи към кой знае кои коловози на живота. Много от тях бяха бежанци от окупирана Белгия, други – войници с призовки за фронта. Някои от тях изглеждаха по-млади от необходимите за фронта деветнайсет години. Всички те бяха развълнувани като ученици на първия си учебен ден с порозовели бузи и блеснали очи. Може би тази щеше да е първата им нощ, прекарана извън къщи.
Дано поне не бъде прекалено дълга тази нощ, пожела си Кейт, отмествайки поглед от манифестите, окачени на местата за съобщения. Те гласяха: „На оръжие“ или „Вашият крал и вашата родина имат нужда от вас“.
Бяха като омайващ зов на русалки, който се осланяше на обаянието на Лорд Китчънър, герой от боерската война. Призоваваше към себе си армия, съставена от подрастващи, и обещаваше онова, което никой на практика не би могъл да осъществи: войната да свърши преди Коледа.
Беше предизвикал ентусиазъм, който граничеше с лудост. Кейт напредваше под тласъка на чужди тела, притиснала Анна здраво до гърдите си. Крачетата на момичето бяха обгърнали кръста ѝ. Усещаше как сълзите му мокрят врата ѝ и как малкото изплашено сърчице бие заедно с нейното. Ако беше възможно да се раздели на две половини, Кейт щеше да го направи и разкъсването щеше да бъде по-безболезнено от раздялата.
Беше изминал почти месец от проклетата и почти нереална нощ в Уайтчапъл и приготовленията се бяха оказали по-продължителни от предвиденото. Както всички предсказания, също и предсказанието на Флора и Луиза беше обвито в неяснота и тайнственост. Обещаното пътуване си беше една загадка, а в незнайните неща се криеше опасност. Тя от своя страна неизбежно водеше до някаква промяна. Кейт не беше сигурна, че искаше да промени живота си отново.
Притисна дъщеричката си до себе си още по-силно. Всяка промяна носеше със себе си поне едно предателство. Предадени очаквания, надежди, обещания, връзки. Съвсем скоро щеше да се наложи да откъсне дъщеричката си от собствените си прегръдки и да замине, без да се обръща назад.
Стъпките ѝ станаха несигурни, а тълпата се превърна в насрещно течение, но Кейт вече беше стигнала до коловоза. Влакът чакаше, изпускайки черен пушек и пара, а в чугунения му корем въглищата вече горяха. Един от вагоните беше пълен с медицинска апаратура. Покрай тях започнаха да се нижат млади жени, които не беше трудно човек да разпознае. Носеха същата униформа като на Кейт, удобна пола – къса, над глезените. Не бяха малко минувачите, които се обръщаха и гледаха безсрамно високия край на полата, който позволяваше да се видят ботите на краката им. Сакото в същия цвят, дълго до хълбоците и пристегнато в кръста с колан, беше закопчано с редица копчета от лявата страна.
Кейт докосна петлиците, украсяващи раменете ѝ. Бяха червени на цвят за разлика от тези на медицинските сестри, които бяха тъмносини. На помощния персонал бяха бели. Според Флора и Луиза военният вид на медицинския персонал беше необходим, за да посочва недвусмислено неговата роля в тила на бойното поле, но най-вече за да спечели уважение и респект, все още немислими от страна на мъжете, които никога до този момент не се бяха доверявали на лекари жени. Палтото в същия цвят беше грижливо сгънато и поставено в куфара.
Някой я поздрави. Кейт ги познаваше, вече ги беше срещала по време на дежурствата в болницата на Хароу Роуд. Казваха се Хейзъл, Гертруд и Грейс, и трите лекарки на нейната възраст. Бяха минали покрай нея с бърза крачка, следвани от носачите с багажа, и се бяха качили във влака, без да се обръщат. Никой не ги изпращаше, нито съпрузи, нито годеници, нито родители. Може би тяхното „сбогом“ беше останало отвъд вратите на Виктория Стейшън. За едно нещо Кейт беше сигурна – нямаха синове или дъщери, които да оставят, за да ги чакат.
Обърна се.
– Не мога да го направя.
Джоузеф сложи куфара на приятелката си на земята. През целия път до гарата не беше отронил и дума.
– Разбира се, че можеш. Хайде, малко смелост.
Застанала до него, Мина понечи да вземе Анна от ръцете ѝ, но Кейт не беше готова и може би никога нямаше да бъде. Коловозът беше за нея като пропаст и тя осъзна, че всъщност ѝ липсват криле, за да полети.
Отстъпи назад, стискайки дъщеричката си.
– Връщаме се вкъщи.
Мина покри лицето си с ръце, притискайки устата си с копринена кърпичка. Очите ѝ бяха зачервени. През нощта Кейт я беше чула да хлипа. Никой в къщата не беше мигнал.
– О, Кейт, не прави така. Не се отказвай точно сега.
– Ти самата ми каза да не отивам. Би трябвало да те послушам.
За момент Кейт я видя да търси с поглед съпруга си. Разбра, че точно Джоузеф беше авторът на тази рязка промяна. Представи си го как я утешава и в същото време я предупреждава да не се намесва в никакъв случай в съдба, която не е нейна.
Той се усмихна окуражаващо, а Мина сподави едно хлипане. Пое дълбоко въздух и заговори със спокоен глас.
– Казах го просто от страх, сега си давам сметка. А човек не може да вземе решение за собствения си живот, нито за живота на другите, воден от страх.
Кейт допря устни до главата на момиченцето.
– Може би след няколко години, когато тя няма да има повече нужда от мен.
Мина се приближи.
– Скъпа, някои влакове минават само веднъж в живота, и аз знам нещичко по въпроса. – Погали я по ръката, като постепенно се приближи и до детската ръчичка. Развърза с безкрайна нежност възела, който ги свързваше. – Ако сега не заминеш, никога няма да го направиш. И ако Анна не те види сега да тръгнеш, никога няма да разбере каква жена е майка ѝ.
– Нали са само шест седмици – каза Джоузеф. – Ще броим дните на календара и ще ти пращаме всяка седмица писма, пълни с рисунки, нали така, Анна?
Детето се остави да го пуснат на земята, като здраво стискаше с пръстчета полата на майка си.
Над главите им, сред синьо-червени знамена, висящи от тавана, един голям часовник показваше, че остават само няколко минути до тръгването на влака.
Кейт се наведе и избърса сълзите от личицето на детето. Брадичката ѝ трепереше.
– Шест рисунки, любов моя. Само шест чудесни рисунки и аз ще се върна при теб.
Произнесе тези думи на италиански и не можа да не види враждебните погледи на една двойка близо до тях.
Анна най-после спря да гледа упорито обувчиците си.
– Мамо, не отивай.
Беше молба, изказана с устнич, чиито краища гледаха надолу и с мигли, натежали от капки, пълни с мъка. Кейт избухна в плач и я прегърна. Ако цялата тази болка се окажеше безсмислена, ако това откъсване не можеше да бъде закърпено по никакъв начин, ако разстоянието не можеше да бъде отново скъсено, тогава тя щеше да усети, че заслужава най-жестокото наказание заради страданието, което причиняваше на момичето, което всъщност трябваше и искаше да предпазва от всяко зло.
До този момент те двете никога не се бяха разделяли. През последните пет години бяха живели една за друга, ден след ден. Празнината, която се задаваше към тях, беше ужасяваща.
Знаеше, че колегите ѝ я наблюдаваха иззад прозорчетата. Хейзъл, с дълбоките си сини очи и гъсти черни коси, скрити от шапката с воалетка. Гертруд, с мъничкото си остро елфско личице и Грейс, вечно слънчева и усмихната, дори и след най-тежко дежурство.
Кейт вдигна очи и срещна друг поглед сред тълпата. Флора Мъри стоеше изправена насред перона, висока, слаба и невъзмутима, като съдия пред обвиняем.
Кейт се запита дали току-що показаната от нея слабост беше вече отсъдена като вина и дали майчините ѝ сълзи бяха счетени за несъвместими с предстоящата мисия. Дори като пречка за заминаването ѝ.
Изправи се, лицето ѝ беше мокро от сълзи, а ръката ѝ стискаше тази на дъщеричката ѝ.
Със сълзи на очи Кейт беше решила да остане в един град, който не познаваше. Съвсем сама. Със сълзи на очи беше родила в една влажна и студена стая. Пак сама. И също така сама си беше направила необходимите шевове.
Ако силата и упоритостта имаха същина и вкус, те щяха да бъдат като на водата и солта и ако имаше една дума, която да я придружава, през целия ѝ живот, то тя беше „надежда“.
Прочетете също и откъсите от романите на Илария Тути „Цветя над ада“ и „Спящата нимфа“.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
