„Имението. Бляскави времена“ (изд. „Лемур“, преводач: Светлана Старирадева) е първата книга на нова трилогия от авторката на бестселъровата поредица за Тъкачната вила Ане Якобс.
Когато отново пристъпва прага на семейното имение, Франциска фон Драниц не може да повярва, че най-накрая си е у дома. В разгара на Втората световна война тя е принудена да изостави всичко, да напусне Източна Германия и дълго време изглежда, че няма път назад. Копнежът по родното място обаче и спомените за щастливите години с любимия ѝ Валтер Иверсен не я напускат. Войната разделя влюбените и разбива мечтите им, но Франциска намира утеха в надеждата, че някой ден ще се завърне в имението, което все още пази своето величие и своите тайни…
С интригуващата история за едно семейство и една изгубена любов трилогията „Имението“ от Ане Якобс ни въвлича в спираща дъха сага от Втората световна война до 90-те години на миналия век, която ще допадне на всички почитатели на поредицата за Тъкачната вила.
Прочетете откъс от първата книга при нас.
*********
Май 1990
Пръстите ѝ се вкопчиха в кормилото, когато колата ѝ се приближи до граничния пункт. Наричаха го „Лауенбург/ Хорст“. Името звучеше като граблива птица, кацнала високо в гнездото си, стръвно дебнеща плячката си долу… „Фантазията ми започва да откача като мен самата“, помисли си тя и превключи на по-ниска предавка. „Корнелия е права – твърде стара съм за подобно пътуване. На седемдесет всичко отслабва – тялото не ти се подчинява както преди, умът е по-бавен. Какво ще правя, ако не ме пуснат да мина? Или ако ме задържат?“
Благородниците и едрите земевладелци трябваше да напуснат страната. Който останеше въпреки това, беше заплашен от затвор или нещо по-лошо. Тя се стегна и втренчи поглед в тясното асфалтирано шосе. Вляво и вдясно от него растяха диви буренаци и ниски дръвчета. Зеленина, която сега напролет никнеше навсякъде, дива природа, която избуяваше както си пожелае в ничията земя. Наближаваше девет часът. Насреща ѝ се задаваха много коли – трабанти, вартбурзи, но и западни автомобили. Това я успокои – всичко беше наред, границата беше отворена, нямаше причина за паника. Появиха се ниски сгради, сиви, проблясващи прозорци, обрамчени със стомана. Федералният орел отправяше поздрав. Митническите сгради на ГФР изглеждаха някак сънливи, един граничен служител седеше зад стъклото и пиеше кафе, втори стоеше отвън и от време на време махваше на някой автомобил от ГДР да излезе от колоната, проверяваше документите и си бъбреше с пътниците. Гласът му звучеше весело, покровителствено, на моменти на лицето му се изписваше усмивка. Никой не обърна внимание на бялата „Астра“ на Франциска и тя бавно премина.
От другата страна на границата пътят беше от големи, светлосиви плочи. Много от тях бяха изпочупени или затънали, по шосето имаше локви. Колата подскачаше – тежка задача за ресорите. Франциска започна да души, усети остра миризма и изключи климатика. Кафяви въглища. Корнелия ѝ каза, че оттатък всичко вони на кафяви въглища. Дори дрехите, храната, книгите. Когато човек се върнел у дома, трябвало веднага да вземе душ и да си измие косата. Бернд от нейното общежитие дори се оригвал на кафяви въглища. Корнелия, дъщерята на Франциска, отиде оттатък преди четири години за някаква среща на младите социалисти. Тогава границите още бяха затворени. Не разказа много за пътуването, само няколко смешни случки. Вероятно се беше разочаровала, беше очаквала повече от реалния социализъм – нещо като рая на земята. Може би дъщеря ѝ най-сетне беше поумняла и беше проумяла, че комунизмът не е цвете за мирисане. Но твърдоглавието ѝ нямаше да изчезне така лесно, за него имаше по-дълбоки причини. За жалост. Франциска вече съжаляваше, че разказа на дъщеря си за това пътуване. Заради обзелото я вълнение тя даже се беше надявала, че Корнелия ще я придружи на това пътешествие в миналото. Но това се оказа глупаво. Дъщеря ѝ само почука с показалец по слепоочието си.
– Полудя ли? На твоята възраст. А и да караш кола на седемдесет. И изобщо – всичко е изчезнало. Изгорено. Рухнало. Не можеш да върнеш времето назад, Франциска!
Започна с това през 1968-а, когато завърши гимназията. Тогава изведнъж престана да ги нарича „мамо“ и „татко“, а „Франциска“ и „Ернст-Вилхелм“. Тогава се появи пукнатината, която ставаше все по-дълбока през следващите години. Пукнатината, която раздалечи майка и дъщеря.
Две жени, два свята, два светогледа. Франциска продължи да се движи бавно. Ето ги значи граничните съоръжения на ГДР. Кулата тя забеляза отдавна. Тънка и бяла, удебелена на върха – приличаше на гнездо на врани на корабна мачта. Нима оттам са стреляли по бежанците? Ах, вече не го правеха. Границите бяха отворени от месеци. Само че човек все още не можеше истински да си го представи. „Граничен пропускателен пункт Лауенбург“ – пишеше на табелата. Зад нея имаше скъпо съоръжение. Пътят се разделяше на няколко платна, под издигнатите високо бели покривни конструкции се намираха ниски стъклени постройки, в които седяха граничните служители.
Ослепителната светлина на прожекторите позволяваше да се види всяка подробност от преминаващите превозни средства, да се огледа като на снимка всеки пътник, вероятно граничарите можеха да преброят дори прашинките върху арматурните табла. Отдясно и отляво съоръжението беше оградено от жълто-бели сгради, които също бяха оборудвани с големи прозорци и бяха много впечатляващи. Франциска беше чула, че тук претърсвали багажа, разглобявали автомобилите и конфискували предмети.
Предимно когато гости от Запада се завръщали от ГДР в ФРГ. Защото граничарите смятали, че западняците са скрили някъде в колата човек, който иска да напусне републиката. Говореше се, че обискирали до най-интимните кътчета на тялото. И арестували хора. Най-вече своите. Но понякога и идващите от Запада…
На Франциска ѝ прималя, макар да знаеше, че всичко това е минало. Границата можеше да се преминава безпрепятствено, стига да не те заловят с куфар, пълен с наркотици, или с контейнер с плутоний. Или пък не си от семейство Фон Драниц, дъщеря на едър земевладелец с благородно потекло и безмилостен експлоататор на зависимото селско население. Велики боже, колко цинична беше!
На контролния пункт имаше малко движение.
Трабантите и вартбурзите просто отминаваха в посока запад и дори не спираха. Само два камиона стояха встрани на паркинга и ги претърсваха. Към нейния опел астра се приближи набит млад граничен служител със зелена фуражка, нареди ѝ да изключи двигателя и провери задграничния ѝ паспорт. Младият човек изглеждаше в лошо настроение, вероятно не беше съгласен с развоя на политическите събития през последните месеци и се страхуваше за властта и работата си. Той се вгледа за момент в нея, сравни седящата пред него жена с паспортната снимка и заяви, че спешно трябва да смени снимката. Накрая той отново затвори документа и мълчаливо ѝ го подаде.
Тя го взе и на два пъти не можа да улучи дамската си чанта, оставена на седалката до нея, докато накрая успя да пусне паспорта вътре. Колко глупаво се държеше! Сърцето ѝ щеше да изскочи сякаш е спринтирала на сто метра.
Граничарят със зелената фуражка нетърпеливо ѝ направи знак да продължи най-сетне. Франциска включи двигателя, задави го, запали за втори път и влезе в забранената страна, засрамена и ядосана на себе си. На изток. Обратно в миналото. „Граничарите изпълняват дадените им нареждания“, помисли си тя. „Никакви разговори с хора от Запада.
Това е тяхна втора природа. Дори досега. Но все пак този можеше да е малко по-учтив. Снимката от паспорта беше от преди седем години. Когато я направи, беше в началото на шейсетте и не беше се променила кой. знае колко оттогава. Не беше висока, посивялата си коса носеше на къси къдрици, а носът ѝ беше характерен за Фон Драниц: тесен и с лека гърбица. „Благороднически“ – такова беше определението на майка ѝ. Някъде назад в линията на прадедите се криеше полски граф. Ернст-Вилхелм, починалият съпруг на Франциска, каза само „остър“ по въпроса и се засмя. Корнелия, която беше наследила носа на баща си, заяви, че за носа на Фон Драниц е необходимо разрешително за оръжие. С тази шега тя изгуби благоразположението на баба си, но Маргарете фон Драниц и без това напусна тоя свят в края на шейсетте.
Вълнението бавно се уталожи. Франциска отби по един черен път, спря и потърси бутилката с вода в кошницата за пикник. След няколко големи глътки се почувства по-добре, пулсът ѝ се нормализира, треперенето спря. Преодоля първото препятствие, не брилянтно, но все пак.
В бъдеще нямаше така лесно да позволи да я натикат в миша дупка. Какво всъщност имаше да губи? На нейната възраст? Нищичко. Беше свободна, никой не можеше да ѝ дава нареждания, беше финансово независима и щеше да прави каквото си реши. И ако това се окажеше разочароващо, съсипващо, унищожително за илюзиите, значи положението просто беше такова. Но тя го беше направила. И само това беше от значение.
Майското слънце беше добронамерено. Франциска отвори вратата на колата и дълбоко вдиша свежия селски въздух. Е, да, миришеше малко на проклетите кафяви въглища. Остра смесица от дърво и гниещ торф. Поляните грееха в сочнозелено, бяха пищно избуяли през дъждовните дни и сега сияеха на утринните лъчи. Това отвъд село ли беше? Или фабрика? Може би една от онези селскостопански кооперации. Как им казваха? ТКЗС – „Тези, които закъсват на село“, както някога обичаше да се шегува Ернст-Вилхелм. Тя отпи още една глътка от водата, завинти капачката и пъхна шишето обратно в кошницата. Беше стар коледен подарък от мъжа ѝ – кошница за пикник с пластмасови чинии, прибори, купички с капак, покривка за маса със салфетки към нея. Няколко пъти ходиха в Таунус с Корнелия и приятелките ѝ, и предния ден Франциска приготвяше шницели и картофена салата.
После Корнелия не искаше да идва с тях и Франциска отиваше на брега на Рейн с Ернст-Вилхелм. Без кошницата за пикник. Тогава търговията им с напитки вървеше добре и им се искаше да се поглезят в неделя. Рейнска риба, аспержов фасул и пресни картофки, а за десерт сладолед с горещи малини. Към това сух ризлинг. Вероятно Ернст-Вилхелм би се опитал да я откаже от това пътуване. Той не обичаше Франциска да говори за имението Драниц, не можеше да понася и старата фотография, окачена в рамка над пианото. „Миналото си е минало“, винаги казваше той. „Живеем тук и сега и не живеем зле.“…
Трябваше да поеме на север, отклони се по неравния път за Витенбург, минаващ през Камин, лута се от село на село край езерото Дюмер. Имаше чувството, че тук времето е спряло. Беше красиво: искряща вода, крайбрежни тръстики, малки рибарски лодки, полюшващи се в езерото и свежият резедав цвят на пролетта, извиращ от всички клони и вейки. Полски цветя – жълти, лилави, бели. Къде на запад това още съществуваше? В късното утро в края на гората стояха сърни, пасяха преспокойно по избуяващите ниви. Никой не им пречеше – нито минувач, нито куче, нито ловец. Пейзажът от нейното детство….
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
