Романът „Сбогуване“ от израелската писателка Нога Албалах (изд. „Жанет 45“, преводач: Емилия Юлзари) е удостоен с наградата „Бренер“ – една от най-престижните литературни награди в Израел. В своето решение журито определя творбата като сдържана и минималистична, но изключително оригинална както в избора на сюжет, така и в боравенето с изразните средства.
В България бащата на стареца бил състоятелен търговец на текстил. С годините изгубил
зрението си. Когато пристигнал в Израел, бил съвсем сляп, вече не бил първа младост – на
51 години, роден през 1899 г. – и не говорел иврит. Отворил будка за продажба на вестници
до входа на магазин от търговската верига Машбир лацархан в Тел Авив. Хвалел се на
всички, че що се отнася до парите, нито един клиент никога не е успял да го измами.
Бащата на жената на стареца бил хладилен техник в Машбир лацархан. Завършил
инженерство в Белгия благодарение на парите, спестени от майка му тъкмо с тази цел.
Грош след грош спестявала тя за образованието на двамата си синове. Държала бакалия в
Малкия Тел Авив. Разказват, че неин клиент бил и националният поет Бялик.
Тук в историята се появява трети човек на име Елиезер Манда, от български произход,
счетоводител в Машбир лацархан. Елиезер Манда познавал продавача на вестници и сина
му – адвокат и все още ерген. Познавал и хладилния техник и бил чувал, че има дъщеря
лекарка, вече преминала трийсетте. На продавача на вестници той разказал за дъщерята на
техника, на техника разказал за сина на продавача на вестници, а останалото, както се
казва, е история.
Израелската и международната критика определя романа на Албалах като изключителна
творба, истински учебник по човечност и милосърдие, в който „всеки текст е като стрела,
достигаща до най-съкровените кътчета на човешкото възприятие за живота“.
Прочетете откъс от книгата при нас.
*****
По време на голямата криза в живота на дъщерята старецът ѝ беше основна опора. Той не ѝ предлагаше съвети, не ѝ даваше указания, просто беше до нея в търсенето на правилното решение. Обаждаше ѝ се – нещо, което не бе правил в спокойни дни. В спокойни дни жена му беше каналът за свръзка с дъщерята. Но по време на голямата криза той не изчака разрешение, а направи шест крачки напред и излезе на авансцената. Когато кризата отмина и спокойните дни се върнаха, той се прибра на естественото си място отзад. Щом нещата се успокоиха, на гърдите на стареца изби херпес зостер, който го сърбя и мъчи цели десет години.
*****
Когато домашната помощничка, млада филипинка, влезе за пръв път в жилището на стареца и жена му, старецът се приближи до нея, протегна ръка и много топло я поздрави: Ich möchte Sie herzlich wilkommen. Ще рече, бих искал да ви приветствам сърдечно. Дъщерята на стареца дори не знаеше, че баща ѝ говори немски. Така езиците, които владееше, се увеличиха на седем.
*****
Ако старецът беше с бистро съзнание, сигурно щеше да каже: Откъде накъде! Заради мен да остави малко момиченце и да прелети със самолет половината свят! В никакъв случай! Тази млада жена трябва веднага да се прибере у дома си във Филипините.
Но тъй като старецът не беше с бистро съзнание, роднините му се почувстваха свободни да пренебрегнат моралната страна и да постъпят както намерят за добре.
*****
Дъщерята на стареца си спомня как по едно време баща ѝ се беше захванал да търси нови маратонки Адидас. Беше през осемдесетте години, преди да отпътува за родната си България. В България имаше приятел, а приятелят му имаше две деца, вече юноши. В комунистическата държава децата се чувстваха като в затвор и копнееха за нещо западно. Чифт маратонки Адидас беше най-голямата им мечта и старецът много искаше да я осъществи. Той обичаше приятеля си – беше му другар от детинство. Приятелят се казваше Васко и беше лекар; и при всяко свое пътуване в родината си старецът гостуваше в дома му и обикаляше с него и жена му. Жената на Васко също беше лекарка. Както и жената на стареца. Странно беше това предпочитание на стареца към компанията на лекари.
От разстоянието на тези трийсет години дъщерята на стареца може да прибави към горния разказ следните два факта:
1. По причина, която така и не ѝ се изясни, в края на осемдесетте години Васко и старецът се скараха ужасно. Двамата не се срещнаха повече. Преди да настъпи жестокият разрив между тях, старецът седна и написа на Васко писмо от двайсет страници. Дъщерята на стареца не знае дали някога е пристигал отговор от Васко.
2. Тя, тоест дъщерята на стареца, никога не бе имала Адидас и никога не бе изявявала желание да има.
*****
След празничната вечеря дъщерята откара стареца и жена му до дома им.
Това не е моята къща, отсече старецът на тротоара пред къщата. Ела, ще ти докажа, че е твоята, отвърна дъщерята, а старецът я послуша и тръгна след нея.
Разпознаваш ли този халат? – попита тя.
Да, това е моят халат, отвърна той.
Значи това е твоята стая, каза тя. А това е твоето легло – тя посочи към двойното легло. Ето възглавницата ти, ето завивката ти, добави.
Старецът се вгледа изпитателно в леглото.
А кой спи тук? – попита.
Тук спи мама, каза дъщерята на стареца.
Не, рече старецът и се отправи решително към входната врата. Искам да изляза.
Пуснаха го да излезе. В края на алеята, която водеше към улицата, той спря. Не знаеше накъде да тръгне. Дъщеря му застана до него.
Не мога да спя в легло с чужда жена. Какво ще кажат за мен? Какво ще кажат за нея?
Стояха така на улицата до полунощ. Старецът беше упорит, независимо дали беше с бистро, или със замъглено съзнание. Изглежда, че накрая отстъпи само от умора и се съгласи да се прибере вкъщи.
Цялата нощ спа на креслото в хола, верен на съпругата си, която спеше в съседната стая.
*****
В спалнята:
Жената на стареца му помага да пъхне крака в панталоните.
И утре ли ще работиш тук? – пита я старецът.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
